Всеки душ имаше по две отделения — душкабина и малко помещение за преобличане и подсушаване. Вмъкнах се под последния душ и дръпнах плътно виниловата завеса. На три пъти изпусках чантата, докато треперещите ми ръце най-сетне успяха да я отворят и да извадят кутията. Щом го направих, хвърлих на покрития с плочки под чантата и халата на Саймън и се вмъкнах в душкабината.

Гърдите и кожата ми горяха. Не усещах краката си. Усилието да пусна водата и да отворя пластмасовата кутия изцеди сетните ми сили.

Наклоних глава към струята на душа, та водата да потече по лицето ми. Отворих уста и вдигнах кутията към нея, после се закашлях, когато водата и ситният прах се смесиха в гърлото ми.

После обаче — най-накрая — настъпи облекчението. Идваше малко по малко, с всяко преглъщане. Макар и бавно, невидимите пламъци по кожата ми угаснаха, а огънят в гърдите стихна. Щом се почувствах малко по-силна, загребах сол с две шепи и я пръснах по тялото си. Ситните кристалчета отначало дращеха, но после, когато се смесиха с водата, започнаха да галят кожата.

„Това е просто ексфолиант — повтарях си, — който изглажда кожата ми сякаш съм била в спа център.“

Коленете ми се подкосиха. Отпуснах се на пода и ги притиснах към гърдите си. Студената вода ме обливаше, отмивайки топлите сълзи, които се стичаха от затворените ми очи.

Джъстин все ми повтаряше, че най-добрият начин да се пребориш със страха си от тъмното е като си представиш, че наоколо е светло. Тя прилагаше тази своя теория в безброй случаи, докато двете растяхме — за добро или лошо, аз все още разчитах на нея всеки път, щом бях толкова уплашена, че не можех да разсъждавам.

Ето защо след няколко минути се надигнах, подсуших се и тръгнах по коридора. Върнах се в леглото и се свих на кълбо до Саймън. Когато той ме целуна и попита дали всичко е наред, отговорих, че никога не съм се чувствала по-добре.

Защото едва ли щях да се чувствам по-зле и по-уплашена в живота си от мига, в който трябваше да призная на Саймън истината.

Глава 2

Откакто преди две седмици се върнахме от Мейн в Бостън, родителите ми вече бяха така добри да не висят непрекъснато като квачки над мен. Като преподавател по литература, татко винаги е оценявал колко е важно човек да прекарва известно време сам и сега стана още по-внимателен в това отношение. (Само дето не можех да преценя дали го прави заради мен, или заради самия себе си.) А мама, която доскоро следеше моето излизане и прибиране като движението на акциите на клиентите си на „Уолстрийт“, сега се задоволяваше с едно виждане дневно, докато вечеряме. Мислех, че така се опитват да направят завръщането ни у дома без Джъстин колкото се може по-безболезнено. Предположих, че ще я караме по тоя начин, докато ясно не им дам знак да престанат.

Обаче грешах.

— Шест и четиридесет и пет! — пропя мама сутринта на първия учебен ден.

Дори не шавнах под водата.

— Шест и петдесет!

Поех дълбоко дъх и хладката течност пропълзя надолу по гърлото ми, чак до дробовете.

— Ей, Ванеса! — Гласът на мама беше по-приглушен, по-мек. Звучеше така, сякаш идваше някъде отдалече през времето. — Направих закуска… И реших, че ако имаш няколко минути… бихме могли всички да седнем заедно…

Седнах във водата.

— Веднага идвам.

Настъпи тишина, последвана от бавни стъпки, които се отдалечиха по коридора. Станах, извадих запушалката на ваната и пуснах душа. Насапунисах се обилно, за да не мириша така, сякаш цяла сутрин съм била на плажа, после изплакнах ваната с ръчния душ. Когато белите дантели на солта изтекоха в канала, спрях водата, избърсах се набързо и прибрах синята кутия със сол зад ролките тоалетна хартия в дъното на шкафа с кърпите.

Като оставим настрана новата процедура в банята и ако можех да залича последното лято, точно така щеше да преминава всяка една сутрин. Все така щях да ставам много рано. Мама все така щеше да чука на вратата на банята, за да ме накара да побързам. Татко все така щеше да приготвя закуската. Джъстин все така нямаше да я има.

Това си мислех, докато вървях по коридора към стаята си, или — ако трябва да съм по-точна — към стаята на Пейдж.

Тя стоеше с гръб към мен пред огледалото, облечена в униформата на предколежанското подготвително училище „Хоторн“: къса морскосиня пола, прилепнала бяла риза и ален пуловер без ръкави. На пода до краката й имаше кожена пътническа чанта, а отвореният капак позволяваше да се видят чисто новите тетрадки и химикалки.

— Ванеса — обърна се тя. — Господи! За малко да си сложа тая вратовръзка като колан!

Докато приближавах, за да й помогна, забелязах, че държи до ухото си мобилния телефон.

— Дръж! Баба Би иска да те поздрави.

Притискайки телефона между ухото и рамото си, оправих възела на синята й копринена вратовръзка.

— Добро утро, Бети.

— Ванеса, скъпа моя, всичко ли е готово за големия ден?

Усмихнах се в отговор на обичайната топлина в гласа й.

— Готово е, както винаги досега. А благодарение на прекрасната ти прилежна внучка, съм снабдена с толкова нови химикалки и листчета за бележки, колкото няма и в най-големия магазин за офис консумативи в Бостън.

— Винаги е за предпочитане да си презареден, отколкото обратното — казаха Бети и Пейдж едновременно.

— Това сигурно означава, че и аз трябва да се обличам — отбелязах.

— Няма да те задържам — каза Бети. — Желая ти един прекрасен ден. И пак ти благодаря, че така добре се грижиш за моето момиче.

Сбогувахме се, върнах телефона на Пейдж, която на свой ред каза довиждане и затвори.

— По-късно ще ти преподам специален урок. — Затегнах възела на вратовръзката и го оправих. — Научиш ли го веднъж, никога не се забравя.

— Дано пожеланието за деня се сбъдне. — Тя пак се обърна към огледалото. — Кое поред училище ти е „Хоторн“, трето?

— Четвърто. Преди това беше подготвителното училище „Джон Адамс“, началното училище „Ралф Уолдо Емерсън“ и прогимназията „Джон Ф. Кенеди“.

— Училищата, в които аз съм учила, бяха кръстени на имената на градчета, не на покойни президенти и известни интелектуалци. Много впечатляващо, нали?

— Наистина е впечатляващо. — Тръгнах към средата на стаята. — Ти живееш на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват. Ако бяха умни като теб, щяха да продадат баровските си къщи от червен камък по „Нюбъри стрийт“ и завинаги да се пренесат в Мейн.

— Живеех.

Заковах се на място и се обърнах.

— Живеех на място, където бостончани изсипват сума ти пари, само за да летуват.

Нещо стегна гърдите ми. Не бях единствената, преживяла непоправима загуба това лято. Ако това изобщо подлежеше на цифрово измерение, Пейдж беше изгубила четири пъти повече от мен. Ето защо сега беше тук, а не в дома си в Уинтър Харбър.

— Това не е завинаги — казах. — Няма да трае и седмица, ако не искаш.

Пейдж изхлипа и аз се устремих към нея, готова да я притисна в прегръдките си и да я държа там, докато се наплаче. Но после тя повя с две ръце на навлажнените си очи и ми отправи невероятната си усмивка. Същата, която ме накара да се привържа към нея веднага щом я срещнах за първи път в техния семеен ресторант преди три месеца.

— Защо не слезеш на закуска? — Прегърнах я набързо. — Идвам и аз, само да се облека.

Пейдж кимна и двете заедно поехме по коридора. При последната врата вляво аз свърнах в стаята, а тя продължи към стълбището.

В новата ми спалня ме чакаше моят червен куфар. Продължаваше да стои на същото място, където го оставих при завръщането ни в Бостън, когато се преместих в стаята на Джъстин, за да може Пейдж да се настани в моята. Тогава извадих от него късите панталонки и тениските и ги замених с есенни дрехи и повече не го бях докосвала. По килима наоколо се търкаляха джинси, пуловери и сутиени като отпадъци около препълнен контейнер за боклук. Обикновено бъркотията изчезваше във вторник, когато идваше чистачката… но тя вече не влизаше в тази стая.

Открих всички части на униформата си, облякох се набързо и вързах мократа си коса на опашка. Ровех за чорапи, когато мобилният ми телефон избръмча.

Лежеше върху нощното шкафче до наполовина пълна четирилитрова бутилка с вода. Отпих от нея, докато четях съобщението.

„Куриоз №48 от приемните изпити: Средният успех на първокурсниците в «Бейтс» е 3,6.“

Усмихнах се и написах в отговор:

„Куриоз №62 от кандидат-студентите: Моят среден успех е 4,00. Може би трябва да се разделя с част от акъла си по пътя на север? Нямам търпение, до по-късно.“

Препрочетох съобщението и се поколебах. Май единственото, с което трябваше да се разделя, беше тази… емоция, тази връзка, която колкото повече се задълбочаваше, толкова по-зле щеше да завърши. Но нямаше ли той да се разтревожи, че нещо се е объркало, ако не му отговорех? Реших, че определено ще се притесни, натиснах „Изпрати“ и се спуснах по стълбите.

— Ето я и нея! — заяви мама, без дори да се обърне, когато влязох в кухнята. Тъкмо режеше ягоди на масата. — Чак не е за вярване, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Това беше отправено към татко, който стоеше край плота и сипваше шоколадов корнфлейкс в купата с тесто. Преди обаче той да успее да отговори, тя ми хвърли поглед през рамо и бързо се изправи.

— Ванеса, скъпа… Какво е станало?

Посегна да хване ръката ми, но аз се дръпнах и я заобиколих. После се промъкнах покрай плота за пълна шепа шоколадов корнфлейкс и се стоварих на стола. Татко ме погледна, когато минавах край него; знаех, че и той забеляза онова, което привлече погледа на мама, но нищо не каза.

— Трябва да опиташ това. — Пейдж побутна към мен чиния с канелени кифлички. — Луис направо би откачил.

Луис беше главен готвач в „Рибената чорба на Бети“, ресторанта в Уинтър Харбър, собственост на семейството на Пейдж. Тя произнесе името му с лекота, сякаш просто закусвахме през улицата, а не на четиристотин и петдесет километра разстояние.

— Ванеса. — Мама застана пред мен. — Изглеждаш така, сякаш от седмица спиш с тези дрехи.

— Никой не се глади през последната година. Това е нещо като ритуал.

— Изобщо не е така. Джъстин винаги…

Тя сведе очи. Произнесено на глас, името на Джъстин можеше да прекрати всеки разговор, все едно изобщо не е започвал.

— Готова ли си да се потрудиш днес? — попитах, посягайки към чинията с бъркани яйца. — Доста работа ще падне.

— Пейдж, скъпа, какво още да ти предложа? — попита мама. — Кафе? Или корнфлейкс?

Пейдж ме погледна. Аз наблюдавах мама как се движи из кухнята. Тя напълни чаша с кафе и я изостави на плота. После изми една чиния и веднага я върна обратно при мръсните съдове. Накрая взе кутията корнфлейкс от бюфета и я пъхна в хладилника вместо кутията с портокалов сок.

— Майка ти има нужда от още малко време — отбеляза тихо татко. Стоеше край мен с поднос палачинки в ръце.

— Вече минаха два месеца.

— Каза, че иска да е тук, когато се прибираш след училище.

— Но това не се е случвало, откакто…

Прехапах език. За малко да кажа, че това не се е случвало, откакто двете с Джъстин бяхме в началното училище… Но не изричахме името й повече от веднъж по време на хранене. Ако мама е толкова развълнувана сега, какво ли щеше да стане при второто споменаване.

— Но да се върнем на първия въпрос. — Гласът на татко прозвуча нереално жизнерадостно и високо, докато набучваше две палачинки с вилицата и ги слагаше в чинията ми. — Наистина не мога да повярвам, че нашето бебе започва последната си година в гимназията.

Забих поглед в чинията, усещайки, че лицето ми пламва. Нашето бебе. Как можа да го каже?! Но още по-объркващото беше, че тя можа да го каже. Дали след седемнайсетгодишна практика лъжите им вече не идваха съвсем естествено?