в ампутираните крайници се появяват фантомни болки.

Днес се случи нещо абсолютно неочаквано.

Беше ясен, студен есенен ден и в обедната почивка отидох на обичайната си разходка до гробището. Горският собственик седеше там на пейката. Когато пристигнах, ме изгледа мрачно, сякаш влизах с взлом в собственото му гробище. Ръцете му бяха целите в пръст, явно беше приключил с дневната порция градинарство. Чудя се, защо ли е само с три пръста?

Седнах на пейката и започнах да си мисля какви ли деца щяхме да имаме с Йорян. Той щеше да е в бащинство през половината време и да разучи всичко за пелените и практичните торби кенгуру. Щеше да води бебето на бебешко плуване.

Бяхме женени пет години и почти не сме се карали. Най-много някое сопване или леко повишаване на тон, винаги идващи от мен, но те никога не прерастваха в скандал.

Заслугата за това не беше моя. Йорян не се караше с никого. Приятелски излагаше гледната си точка отново и отново, докато човек просто не се предадеше от изтощение и не се съгласеше с него.

На няколко пъти ми се случваше да загубя контрол заради тази безкрайна добронамереност и да започна да се държа като дете — ритах мебелите, демонстративно излизах от стаята, блъсках врати. Йорян никога не даваше вид, че забелязва, и аз в един момент спирах, защото подозирах, че от цялата работа той трупа точки за добро поведение на мой гръб.

Веднъж смачках целия „Дагенс Нюхетер“6, страница по страница, на топки и го бомбардирах с тях. Бяхме посветили половин събота на вестника — читателските писма трябваше да се обсъдят, културните събития да се отбележат, макар и случващи се на километри от нас, трябваше да се смеем на комиксите и да включим в плановете си приготвянето на пикантна съботна супа с домати, сушени на слънце. Изведнъж ми се стори, че истинският живот ми се изплъзва, просто преминава покрай прозорците, докато ние четем, затова дръпнах вестника към себе си и атакувах. Тогава в кафявите му очи съзрях такава тревога, че трябваше или да му фрасна един, или да заплача.

Заплаках, разбира се — от яд. Защото най-дразнещото беше, че точно той си обуваше зелените ботуши и излизаше навън в реалния живот с бинокъла за наблюдение на птици, преди аз да съм успяла да стигна до втората част на вестника. „Винаги ти трябва бинокъл, който да поставяш между себе си и реалността“, подсмърчах и се чувствах още по-неразбрана, защото и аз самата не се разбирах.

След няколко дни, така между другото, Йорян ми подаде една статия за предменструалния синдром и ме потупа по ръката с такова снизхождение, че веднага ми се прииска да я смачкам и да го замеря с нея. Но преди да успея, той вече се беше качил на колелото си и бе изчезнал.

В началото бях влюбена в Йорян. Пишех му любовни писма в хекзаметър, на които той се усмихваше. Катерех се по изсъхнали клони, за да снимам птичи гнезда за него, газех в леденостудена вода и оставях пиявиците да се лепят по краката ми в името на научните му изследвания.

Може би се дължеше на страхотната му външност. Топли кафяви цветове, висок ръст, добре оформено тяло, силни мускулести ръце, които винаги правеха нещо. Беше ми приятно да виждам как другите жени го изпиват с поглед и как хлъцват от изненада, когато забележат моята невзрачна особа до него. (Точно така, момичета! Този красавец е мой, има какво да научите от мен!)

Няма защо да се перча. Истината е, че и аз не знам как го „спечелих“. Интересът, който предизвиквам у красивите мъже, е сходен с интереса към тапети на стената на общинско жилище.

Но от момента, в който Йорян ме зърна — тогава работех в информационния отдел на библиотеката и му помагах да намира английски списания за зоология, — той си реши, че аз съм Неговата Жена, единствената, на която възнамеряваше да отдаде предпочитанията си за в бъдеще. Общо взето, по същия начин, по който беше отдал предпочитанията си на продуктите на „Фьелревен“7.

В началото имах чувството, че ме проверява като с потребителски тест. Как съм в гората. В леглото. В киното и по време на разговора в кафенето след това. И никъде нямаше остри ъгли. Вплитахме всичките си възгледи като две куки в една и съща плетка и се любувахме на модела, който постепенно се оформяше.

После се оженихме и си отдъхнахме. Зрелостният изпит беше взет, бе време за следващия етап.

Точно бяхме започнали да си се усмихваме пред витрините на магазините за бебешки стоки, когато той взе, че умря. Една ранна сутрин го блъсна камион, докато отиваше с велосипеда си да наблюдава глухари. Слушал запис с птичи звуци — или не е чул камиона и е завил, или пък шофьорът е бил заспал на волана.

Малкият непретенциозен камък пред мен е всичко, което остана от него. И съм му направо бясна, че ме заряза по този начин, без дори да го обсъди с мен предварително… Сега никога няма да разбера какъв беше той в действителност.

Извадих бележника си от чантата. Малка синя тетрадка с твърди корици и картинка на кораб, плаващ по ясно синьо море. И написах:

„Разбира се, че краищата на раната се борят, за да се затворят, и че часовникът иска да бъде навит…“

Не си въобразявам, че пиша Поезия. Просто се опитвам да пресъздам живота в образи от думи. Правя го всеки ден, така както други си съставят списъци със задачи за деня. Това, което пиша, си е за мен, не го показвам на никого, както не разказвам и сънищата си. Всеки си има свой собствен начин да улови живота.

Горският собственик предпазливо ме наблюдаваше с периферното си зрение. Нека си мисли, че съм Добра Домакиня, която следи седмичния бюджет.

В момента, в който отворих писалката си (мислите трябва да се записват с истинско мастило), на гробището се появи майка с момиченце на около три-четири годинки, което заприпка към гроба от другата страна на Горския собственик. Детето държеше малка яркорозова лейка, която изглеждаше нова и то я носеше гордо като скъпо украшение. Майката започна да се суети около високи тесни вази, в които поставяше букети в шумолящ целофан, а момиченцето подскачаше около гроба и поливаше с лейката си. Изведнъж то сложи ръчичка пред устата си и възкликна ужасено:

— Мамо! Намокрих надписа на дядо! Сега той много ще ми се разсърди, нали?

Усетих как крайчетата на устните ми заиграха нагоре и хвърлих бегъл поглед към Горския собственик. В този миг и той ме погледна.

И също се усмихваше. И…

Няма как да опиша тази усмивка, без да попадна в захаросания свят от текстовете на дене групите.

В усмивката му имаше слънце и диви ягоди, и песни на птички, и искряща вода. И беше насочена към мен, пълна с доверие и гордост, като на дете, поднасящо подарък, който само е опаковало. Аз все още бях усмихната до уши. И тогава между нас прехвърча електрическа дъга. И днес мога да се закълна, че това наистина се случи. Синя, точно като тази, която учителят ми по физика правеше с някакъв специален уред. Минаха три часа, или може би три секунди.

След това и двамата едновременно обърнахме глави право напред, като запрегнати в един и същи впряг. Слънцето се скри зад облак, а аз просто седях със затворени очи и си представях усмивката му на забавен кадър.

Ако най-добрата ми приятелка Мерта, или може би е по-удачно да кажа единствената ми приятелка Мерта, ми беше разказала за усмивка като тази, която току-що си бяхме разменили с Горския собственик, щях да го отдам на нейната способност винаги да превръща реалността в нещо по-голямо и по-хубаво.

Завиждам й за това. Ако питате мен, бебетата се усмихват, защото имат газове, падащата звезда не е нищо повече от падащ телевизионен спътник, песните на птиците са пълни със заплахи срещу натрапници, а пък Исус вероятно никога не е съществувал, най-малкото не когато и където му се приписва.

„Любовта“ е родовата нужда от генетично разнообразие, иначе жените щяха да се размножават чрез делене.

Разбира се, не отричам, че между мъжете и жените пламват силни чувства. Яйцеклетката там вътре се вълнува и просто иска да бъде оплодена от подходяща сперма. Цялата машина се задейства в момента, в който такава се появи наблизо.

Но изобщо не бях подготвена, че резервоарът със сперма ще се усмихва така. Яйцеклетките ми заподскачаха във всички посоки, давайки ми ясни сигнали: „Насам! Насам!“.

Исках да им извикам: „На място!“.

Отместих поглед от Горския собственик и скришом погледнах към ръката му върху пейката. Играеше си с ключодържател на Волво с трите си пръста.

На мястото на безименния и малкия пръст имаше само гладки кокалчета. Ръцете му бяха захабени от пръст и може би бензин, а вените в горната им част бяха издути. Прииска ми се да вдишам аромата на ръцете му и да погаля празните кокалчета с устни.

Боже, трябва да се махам оттук! Това ли се случва на една зряла жена, която живее известно време без мъж?

Така че скочих, грабнах чантата си с премръзнали ръце и се втурнах право към изхода, през камъни и храсти.

4

Изоставам със счетоводството. Имам чувството, че всичко е на път да отиде по дяволите. Сигурно затова и не се решавам да се захвана със сметките. Сякаш се страхувам, че купчината документи, която прелива от старото бюро на татко, ще избухне всеки момент. Може би вътре в нея, като бомбичка с часовников механизъм, тиктака едно малко писъмце от банката, в което ми съобщават, че съм на червено. Вече не смея да вдигам телефона в работно време, защото може да са те.

Никога не ме е бивало в тези неща. Това беше територията на майка. Сядаше на бюрото и си мърмореше и от време на време се обръщаше към мен, поглеждаше ме над рамките на очилата си и ми задаваше въпроси, на които знаех отговора: „Имаме ли достатъчно семена? Плати ли на ветеринарката?“

За всичко останало се грижеше сама. И беше достатъчно да й кажа колко пари ми трябват, никога не ме питаше за какво са ми, нито дори и онзи път, когато си бях наумил да купя дебела златна гривна на Анете, с която ходих известно време. Тя постоянно повтаряше колко обича украшения. Това е и основното, с което съм я запомнил.

Преди да умре, майка казваше, че трябва да оставя Службата по управление на стопанството да се погрижи за всичко. Лежеше на смъртния си одър и мислеше за мен, въпреки че беше на системи. Заради системите непрекъснато имаше нужда от подлога и това ужасно я притесняваше. Когато сестрата влизаше с подлогата, винаги решавах, че трябва да изляза да пуша. И не ми даваше сърце да кажа на майка, че навярно нямаше да мога да разчитам на Службата по управление на стопанството, тъй като помощите за млякото намаляваха с всеки изминал месец.

Вече дори не се нарича Служба по управление на стопанството и новоназначените амбициозни млади служители там се държат като борсови посредници. Изобщо не се чувствам на мястото си в техните офиси.

Майка се ядосваше на болестта си, която й пречеше да стане и да свърши нещо полезно. От химиотерапията гаснеше като свещ, но когато отивах да я видя, тя изглеждаше така, сякаш искаше да ми каже: „Ах, колко досадно! Моля те да ме извиниш!“.

По дяволите, ето я пак тази бежовата! Няма ли си друга работа? Прилича на жена, която все още живее с родителите си и убива времето, докато чака брака си с някой банков служител. Тя ми хвърля такива гневни погледи, сякаш работи в моята банка!

Сяда на пейката и ме поглежда накриво, все едно съм чек без покритие. След това въздъхва дълбоко и изважда тетрадка от голяма чанта на цветя. Театрално развърта капачката на някаква химикалка. Нима това е писалка? Мислех, че вече никой не ги използва, след изобретяването на химикалката. Започва да пише — бавно и с дребен почерк.

Става ми ужасно любопитно. Що за жена ще седи и ще си води записки на гробището? Да не би да прави списък на всичките си съпрузи, които е надживяла? Внезапно тя ме поглежда и чувам кратко, демонстративно изсумтяване — видяла е, че я зяпам. За да си отмъстя за високомерното й поведение, си я представям с къдрава лилава перука и мрежести чорапи. Снежнобели гърди, силно притиснати една към друга, преливат от стегнат лачен корсет. Оставям й белите мигли и глупавата вълнена шапка на гъби.

Този образ се получава толкова абсурден, че без да се усетя, съм вперил поглед в нея и съм се ухилил. Отново ме поглежда — и преди да успея да се обърна, също ми се усмихва!