Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Анита искаше да се сгодим.

— Не мога, нямам безименен пръст на лявата ръка за халката! — шикалкавех аз. Но след това спрях да се опитвам да се измъквам. Анита имаше право.

Една октомврийска вечер изневиделица се обади Скаридата. Точно се бях прибрал от обора, а Анита пържеше месо, което цвърчеше апетитно в тигана. Радио „Енърджи“ бумтеше. Взех телефона и се качих в спалнята.

— Да?

— Можеш ли да дойдеш у нас? Сега, веднага? Не се е случило нещо страшно, просто трябва да обсъдя един въпрос с теб.

— Сега ли? Не е много удобно тази вечер. Утре става ли? — Мъчех се да звуча безразлично, ала, разбира се, не се чувствах така. Точно обратното.

Настъпи кратко мълчание.

— Не — отсече тя накрая. — Тази вечер или никога. Но не ще ти се разсърдя, ако не дойдеш. Няма никакъв проблем.

— При теб съм след половин час — отвърнах аз.

Анита не ме попита защо така изведнъж трябваше да отида до града. Но със сигурност се чудеше. По принцип казвам къде отивам.

По пътя не мислех за нищо. Просто барабанях с пръсти по волана и се опитвах да изпразня главата си от всяка възможна мисъл.

Тя ме посрещна с напълно непроницаемо лице и ме помоли да седна на ръбестия бял фотьойл. Беше си като преди и същевременно различна. За кого бе започнала да се гласи и да си слага грим? Както обикновено, беше облечена с дрехи в неутрални цветове, дънки и пуловер, но за моя изненада, носеше много елегантни сини обувки с каишки. Седна срещу мен и изглеждаше като дете, което се готви да скочи във водата и брои наум: десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири…

Известно време никой не продума. След това започнахме да говорим едновременно.

Засмяхме се леко притеснено. Тя ме погледна и ми се струва, че рядко я бях виждал да гледа с толкова много любов.

— Не успях да изчакам да минат петдесет години, въпреки че се опитах — подхвана. — Не се тревожи. Не желая да ти обърквам живота. Но има едно нещо, за което искам да те помоля, и не знам как да започна.

— Винаги можеш да започнеш с някоя шега. Често прибягваше до това, когато аз се стараех да говоря сериозно — казах и сам долових огорчението в гласа си. Излишно! И аз самият се бях държал така. Трябваше да спра да драматизирам. — Чела ли си нещо хубаво в последно време? — попитах. Това беше стара ключова реплика, с която обикновено започвахме. Тя отговаряше например „Шопенхауер“, а аз „Коледната книга на Фантома“ и после ги сравнявахме. „Мирогледът на Шопенхауер е наистина забележителен! — Да, но Фантомът има по-яки боксерки…“ Това ни беше спасявало много пъти, когато се бяхме разхождали по твърде тънък лед. А понякога бяхме успявали да си кажем важни неща под формата на шега.

— Наскоро четох за едно научно изследване във Франция — каза тя. — На голяма група мъже бил направен следният експеримент: обличат си съвсем нова бяла тениска и преспиват в нея, а след това голяма група жени подушват тениските и избират кой мъж им се струва най-интересен. И се оказало, че всички жени избрали мъжа с имунна система, която допълвала тяхната. Тогава поколението щяло да бъде добро.

— Значи теб те възбуждаше моята имунна система, не фермата ми?

— Кой знае?

Отново замълча и сякаш броеше: три, две, едно — скачай!

— Ето какво искам. Исках го през цялото време и дори не знам защо. Искам да имам дете от теб. Остави ме да довърша! Не целя да се съберем и да започнем наново! Искам просто този проклет биологичен часовник да млъкне, иначе не мога да продължавам така. Искам да дам шанс на тези яйчица, които чувствам, че ме изпълват, един-единствен шанс. А ти не е нужно да участваш по какъвто и да било начин.

— Да не би да възнамеряваш да ме удариш по главата, за да загубя съзнание, и след това да ме изнасилиш? — попитах аз. Признавам, че я бях зяпнал с отворена уста.

— Възнамерявам да те помоля да спиш с мен още само веднъж — каза тя и ме погледна сериозно. — Сега, когато подскачат най-бурно. Трябва да бъде точно сега. Очевидно само за теб подскачат така.

Видях живота си като на лента.

— А след това няма да ти се наложи да чуеш и дума за цялата работа. Освен ако самият ти не държиш, разбира се. И ако нищо не стане — а то е ясно, че няма да стане, — поне ще знам, че съм опитала, и ще мога да спра да мисля за това и всеки от нас може да е безумно щастлив с живота си. — Тя погледна крадешком към халката ми.

Аз мълчах.

— Детето ще има страшна имунна система! — промърмори. — Ох, не, забрави какво казах! Никога не съм била по-сериозна. Мислех си, че в свидетелството за раждане мога да напиша Баща неизвестен. Не казвай нищо! Аз, естествено, не съм го преценила докрай. Има толкова много неща, които да се решават, да, да, знам! Затова ще разполагаш точно с един час да помислиш. Ще те оставя сам през това време.

Тя скочи, грабна платнената си чанта и тръгна към вратата.

— Ако не си тук, когато се върна, ще знам. Тогава поне ще съм направила каквото съм могла и те ще трябва да започнат да подскачат за някой друг… А теб винаги ще си те спомням като най-добрия ми приятел в игрите. Но няма да мисля за теб толкова често.

Тя се изниза през вратата, преди да успея да кажа и дума.

Вероятно изглеждах така, както кравите, когато им забият инжекцията с упойка, преди да ги заколят.

Огледах се наоколо. Плаката с раковината вече го нямаше. На негово място имаше картина с водни бои на скали и море и увеличена снимка на някаква статуя — една дебела жена с куп дечурлига, които се катерят по нея.

Ако станех част от безумното й предложение, щях да причиня на Анита това, което онзи Робертино бе направил на приятелката й Мерта. Беше невъзможно.

В продължение на петдесет и девет минути седях и смучех празните си кокалчета. След това спрях главния си мозък и минах на автопилот.

Тя хвърли торбата на пода в коридора и се втурна в стаята. Първо не ме забеляза, защото се беше стъмнило, а аз не бях светнал нито една лампа. Когато запали лампите и ме видя, започна да плаче, при което спиралата й се размаза.

— А, не! — казах аз. — Не си мисли, че ти ще решаваш всичко! И аз си имам условия! Като за начало: никакви такива за неизвестен баща. Никога няма да те оставя да спечелиш състезанието поради неявил се противник! Ще вземеш да направиш от момчето ми някой професор по мъртви езици. И второ: ще имам право на три опита, като в приказките. Ще дойда тук още два пъти — утре и вдругиден. Няма да си с никого през това време, нито пък аз, разбира се. След третия път ще се прибера вкъщи, а ти ще останеш тук и няма да се чуваме, докато не се обадиш. Тогава или ще ти е дошъл мензисът, или ще имаш резултат от теста.

— Дори и така, шансът ни е едно към пет — изхлипа тя.

— Да не мислиш, че не знам колко е трудно да се оплодят юниците — казах аз. Трябваше да се боря с гласа си, който трепереше на моменти. — Но поне няма да те изпратят направо в кланицата, в случай че не стане. Ако се получи, ще научим детето да пее високия глас на Хосиана. А ако не се получи, ти обещавам да бъда ужасно щастлив без теб и всеки път, като ходя до библиотеката, ще минавам покрай твоето бюро и ще те потупвам по гърба. Можеш да си представиш колко често ще бъде това!

Хванахме се за ръка и влязохме заедно в бялата й спалня.

Не мога да опиша онова, което последва, не и като за Нобелова награда за литература.

А когато се свестих, знаех, че ми оставаха още два опита. Въпреки че в приказките героите винаги се провалят първите два пъти. След това се появява едно загадъчно сиво човече, което им дава тайната магическа формула.

Ще си отварям очите за малкия пакостник.