Боже, това наистина ли е тя?

Бежовата, която все седи и се прекланя пред този стар сив камък със свити бледи устни, може ли да се усмихва така?

Като дете по време на лятната ваканция или когато получава първото си колело. Същата чиста и щастлива усмивка като на момиченцето с розовата лейка до другия гроб.

И двамата сме като приковани. Подобно на шофьори, които карат един срещу друг по тясна уличка и си светят с фарове, но никой не отстъпва на другия.

Какво става?

Трябва ли да направя нещо? Например да кажа: „Идвате ли често тук? Днес има доста хора на гробището. Как ви се струва параклисът?“, или да започна да притискам коляното си към нея.

Изведнъж сякаш невидима ръка дръпва шалтера и двамата едновременно поглеждаме право напред.

За момент седим толкова неподвижно, като че пейката е минирана. След това започвам да барабаня с ключовете, за да не се разпадна на парченца.

Виждам с крайчеца на окото си, че тя скришом е приковала поглед в ръката ми. Тренирал съм се през годините да не я пъхам в джоба, когато хората ме гледат там. И сега не го правя. Three-finger Benny, that’s me babe. Take it or leave it!8

Е, в случая тя не иска, ха-ха. Изправя се и хуква, като се препъва, сякаш съм понечил да я ощипя с клетите си три пръста. Защо изглежда толкова ядосана?

Вероятно Джентълменът Бени отново беше атакувал.

Така ставаше навремето, когато постоянно търсех момичета. Тръгвах натам, накъдето сочеше членът ми, а той винаги сочеше към момичета, като пръчка за откриване на подпочвена вода — трябваше просто да го следвам. Към парка през лятото. Към залата за танци в някое отдалечено селце през зимата. Големи, мрачни помещения с флуоресцентни лампи, където учениците имаха физическо през деня, а вечер се устройваха срещи на клуба на въздържателите. В петък и събота слагаха малко крепирана хартия около лампите и наемаха някоя денс група. Почти никога не ходех на дискотека в града — осъзнах, че съм изостанал от модните тенденции, когато хората започнаха да си обръщат шапките с козирката назад, пък и ми се струваше безсмислено да отида там, да стоя някъде встрани и да треперя от притеснение. Аз исках да прегръщам момичета. Мислех, че е страхотно да поставя ръка върху гърба на поредното момиче и да го поведа към дансинга. Беше като да си купя билет от лотарията, който винаги е печеливш. Те всички ухаеха толкова приятно и ми изглеждаха така безумно сладки. Влюбвах се във всяко момиче и не исках да го пусна, когато танцът приключеше. И определено нямах желание да се надвиквам с групата и да говоря с тях. Единственото, което исках, беше да ги прегръщам, да вдишвам аромата им и да се нося в танца със затворени очи.

Никога не ми минаваше през ум, че не мога просто да си взема това, което искам. В училище момичетата въздишаха по мен и името ми можеше да се прочете по чинове и тетрадки. Ала след като поех работата вкъщи, почти нямах време за срещи, а годините минаваха неусетно. Не осъзнавах, че съвсем съм изгубил форма.

В началото всичко вървеше добре. Настъпвах ги от време на време, но те умеят да си пазят краката. Някои танцуваха много умело, движеха се така плавно в такт с музиката, че сякаш се носехме в свой собствен ритъм и беше страхотно. Когато танцът свършеше, започваха да ми хвърлят погледи, а аз просто ги гледах и се усмихвах и никога не казвах: „Често ли идваш тук… какво мислиш за групата… тази вечер има много хора…“, както е прието. Нямам нищо против леките разговори, те безспорно стопяват леда между хората, ала някак си не са ми по сърце. Някои от момичетата се отдръпваха след няколко танца и се връщаха на мястото си — една стена, до която всички се скупчваха в очакване на кавалер. Но повечето оставаха и продължаваха да танцуват с мен.

Веднъж отворих уста и попитах едно момиче:

— Какво те прави щастлива? — Бях мислил за това по време на танца.

— Какво ме прави какво? — изкрещя тя, опитвайки се да надвика силната музика.

— Щастлива! Какво те прави… Все едно, забрави! — С почервенели уши я замъкнах обратно при останалите момичета.

Но това не е най-лошото, дето ми се е случвало. Веднъж цяла вечер танцувах с едно момиче, което ухаеше прекрасно. След петия танц се наведох към нея и без дори да се замисля какво правя, подуших шията й.

Мигновено отстъпи три крачки назад. Да не би да се страхуваше, че съм вампир? Представих си как моите кротки резци порастват навън и се усмихнах широко. Тогава тя изсъска като ядосан лебед, врътна се и си тръгна.

А след това се озовах зад нея във фоайето. „Какъв беше този джентълмен?“, попита приятелката й. „Май беше пиян — отговори тя. — Не каза нито дума, само се хилеше като малоумен.“

Джентълмен. Това предполага копринена риза и твърде много афтършейв. Мъж, който се старае прекалено.

Джентълменът Бени. Плаши хората с убийствената си усмивка. Сигурно и Бежовата затова избяга.

Но… нали и тя ми се усмихна?

5

Ден след ден,

лице срещу лице,

със счупени огледала

и злобни пазачи на паркинга.

Когато чета записките си от онази есен, ми се струва, че тогава съм била депресирана, и то в клиничния смисъл.

На работа се шегувах почти истерично в стаята за персонала и ми харесваше да разсмивам колегите си до сълзи. Всичко изглеждаше толкова нормално в тези моменти, пък и аз самата искрено се забавлявах.

А когато следобед се прибирах вкъщи, винаги гледах да се занимавам с нещо. Правех натюрморт от пресни зеленчуци върху датски керамичен поднос, поливах кълновете си, избирах внимателно някоя подобаващо емоционална оперна ария, която да си пусна силно, запалвах големия свещник в банята и си вземах продължителна вана, докато ароматът на лавандула се носеше около мен.

Онази есен четях автобиографии и фентъзи поредици, които ми действаха като наркотик — сякаш попадах в други светове. И когато внезапно свършеха, се свивах изтощена и трепереща в ъгъла на дивана, като изхвърлена на морския бряг след корабокрушение. Биографиите и фентъзи световете ме питаха: Защо всъщност живееш и какво правиш от този живот, който е толкова крехък, непостоянен и кратък?

През нощта ми се присънваха различни отговори. В някои от сънищата бях богиня, движех се в решетка от сенки и светлини, а от връхчетата на пръстите ми се зараждаше живот в разни форми: буйни, сочни лози и пухкави бебешки телца.

Други дни сякаш се състояха основно от мокър сняг и безкрайно чакане на автобуса. Увеличих размера на вноската в пенсионния фонд и си написах завещание — щом Йорян беше избрал „Фонус“, значи и аз щях да последвам примера му. В такива моменти разпределях касови бележки в папки, купувах кутии на ИКЕА и пълнех с тях гардероба, поставях стари снимки в рамки — снимки, които не изглеждаха по-важни от ланската шума.

Мастурбирах често. Мъжете във фантазиите ми бяха сурови, с волеви брадички и загрубели ръце. Нямаха лица, над брадичките им нямаше нищо.

Мерта беше спасителната ми шамандура, моята котва в пристанището на живота. Можеше да нахлуе в банята и да заразмахва два билета за кино, докато не изляза от ваната, не духна свещта и не тръгна с нея. След киното се излягахме на диваните в дневната ми и обсъждахме въпросите за смисъла на живота, примесени със случки от ежедневието, като се наслаждавахме на разнообразието им — от последната изцепка на невротичния й шеф до отношението на Свети Августин към жените, което яростно критикувахме.

Мерта носеше със себе си уютен аромат на хляб, парфюм и пурети. Ту се събираше, ту се разделяше със своята Голяма Тръпка на име Роберт и понякога, когато той беше на някое от загадъчните си бизнес пътувания незнайно къде, с нея изпивахме бутилка портвайн и тя оставаше да спи у нас, на дивана. Прекарвахме следващата сутрин в спокойни закачки, с провиснали коси и подпухнали лица, Мерта в стария халат на Йорян, който не ми даваше сърце да изхвърля. Понякога съжалявахме, че не сме лесбийки — можех да си представя да живея с човек като нея, а пък тя често споменаваше, че Роберт е повече, отколкото в действителност можеше да понесе.

Една вечер й разказах за Горския собственик и неописуемата усмивка. Мерта се изправи, наплюнчи пръста си и го вдигна във въздуха.

— Нещо ще се случи! — каза възхитено.

6

Самотен живот без семейство и деца — може би се усеща още по-силно, ако си фермер с хектари обработваема земя и гора.

За кого се садят дърветата, които могат да послужат за дърводобив чак след трийсет години? За кого се оставя почвата да почива от насаждания, за да се предпази от изтощаване и обедняване след време?

И кой ще ми помага в коситбата?

Опитах се да се съсредоточа върху месечните резултати от млечните проби. Постоянно покачващи се цифри, все по-висока възвръщаемост и по-малко бактерии. Направих план за подобрение на системата за събиране на тор, поосвежих помещението за доене и взех нов бидон за издоеното мляко. Купих нов трактор с двойни колела, не защото наистина ми трябваше, а защото имах нужда да почувствам, че поне едно нещо в живота ми върви към добро.

Вечер оставах да работя навън до късно, за да избегна срещата с концентрираната тишина в къщата. Вътре лъхаше леко на запуснато и тъга; затова един ден по средата на седмицата отидох до града и си купих черно радио във формата на пура, което сложих на кухненския плот.

Първото нещо, което правех вечер, след като влезех в къщата, беше да надуя някой канал с реклами. Развълнуваните гласове, които звучаха от приемника, ме караха да чувствам, че там някъде животът все пак продължава и частица от него прониква и в моята стара кухня. Така и не успях да изхвърля кафявото бакелитено радио, което татко подарил на мама през петдесетте за някоя от годишнините от сватбата им — дори го пусках без звук, понеже котката обичаше да лежи върху него, когато повърхността му се затоплеше.

Перях всички дрехи заедно в пералнята и те придобиха сивкавосин оттенък. Понякога разлиствах втората част на „Ланд“ и четях как хората строят красиви веранди, как ги украсяват с дърворезба и правят домашни наденички. На кого му пука как изглежда верандата, та тя е просто място, където си изхлузваш ботушите и складираш празни каси бира! А наденица можеш да си вземеш за нула време от магазина.

Правех неясни планове да разчистя стария хладилник. Някои от нещата вътре навярно можеха да си тръгнат и сами. Имаше бурканчета сладко с почерка на майка върху етикетите и дебел слой мухъл под капака. Да ги изхвърля означаваше да изхвърля нея.

Разбира се, можех да ходя на курсове вечер и да се Срещам с Хора. Местният клон на Федерацията на шведските фермери организираше кръжок, който се наричаше „Подобри фермата си“, но бързо стана по-известен като „По-добре изгори фермата си“. Това, изглежда, беше най-доходоносното нещо, което би могло да се направи с една ферма. Отидох няколко пъти в началото и видях абсолютно същите хора, които вече бях срещал на събиранията на Съюза на земевладелците и на годишното коледно тържество на Федерацията.

Въпреки че на това, последното, идваха с жените си и аз танцувах с тях и понякога скришом им пусках ръце. Случваше се някоя от тези жени да започне да диша тежко и да върти таза си, от което се притеснявах ужасно и поглеждах смутено към мъжа й. По-късно вечерта, когато ние мъжете се бяхме понаквасили, си разказвахме вицове за дъщерята на селянина и пътуващия търговски представител и за млекарката и слугата. В миг ни обземаше сантименталност и си казвахме един на друг как „ето, ние обработваме земята, а какво получаваме в замяна — едно нищо“. След това женените танцуваха последния танц заедно, останалите стояхме на вратата и се разправяхме за шлама или за Европейския съюз. Накрая винаги се намираше трезва жена, която рано на следващата сутрин трябваше да е на работа в болницата, така че ме закарваха до къщи. Ако не бях пиян, си фантазирах за някоя, с която бяхме танцували блус, но през цялото време не можех да се отърся от мисълта, че на другия ден пак ще се наложи да стана в шест, защото не мога да си позволя да наема заместник.