Да, тайничко! Защото няма как да го показваш открито, ако си вдовица без деца, наближаваща трийсет и пет! Само да сложа някое детенце на коленете си, всички жени от обкръжението ми, с изключение на Мерта, ще започнат със скрито задоволство да ме съжаляват, а аз нямам никакво желание да им предоставя тази възможност. И ще кажат, че каквито и проблеми да имат, поне не са бездетни — дори и да ходят на семейни терапевти или да са разведени и да им се налага да работят на половин работен ден и да са бедни като църковни мишки. Оплакват се, че децата им ги държат будни по цяла нощ и се бият с братята и сестрите си, и повръщат в колата, и отказват да си пишат домашните. Недоволстват от цената на млякото и обувките за футбол, и уроците по езда. И все трябва да си тръгнат по-рано, понеже Пеле има температура, а Фиа ще ходи на зъболекар. А когато не бързат за родителски срещи и курсове по сузуки12, са Родители в града13.

„За теб няма проблем да поработиш извънредно — казваха често. — Късметлийка!“

Стана ми навик понякога да се връщам на работа вечер и тайно да работя! Защото ми беше толкова приятно да се занимавам с всички тези забавни детски рисунки и организирах часовете за четене на приказки само за да мога скришом да наблюдавам дечицата, докато слушат. С ококорени очи, с полуотворена уста, с тяло, обърнато към приказката като цвете към слънцето.

Бях детски воайор.

Колко неуместно. Ние, бездетните, не можем да показваме интерес към децата, защото това сякаш предизвиква Истинските Родители. „Само да знаеш — въздишат те, — понякога ти идва да ги запратиш в стената.“

Навярно имат добри намерения. Знам едно: биологичният ми часовник тиктака все по-силно и по-силно! Мерта също няма деца, понеже нейната Тръпка в никакъв случай не иска да има повече. Полага огромни усилия, за да се измъкне от издръжката на трите, които вече е направил, всяко от различна майка. Мерта каза веднъж, че на родителите наистина не трябва да им се позволява да имат деца, защото нямат достатъчно акъл в главата, за да ги оценяват.

Ние имахме. Но пък на нас не ни се налагаше да чистим повръщано в колата.

— Аз не бих могла да приема длъжността завеждащ отдел — продължи Лилиан. — Вкъщи ще става поне по едно произшествие на седмица, докато най-малкият не изкара казармата. А и увеличението на заплатата е съвсем дребно. Сигурно ще получаваш колкото новоназначен работник в парка. Може и да успееш да изплатиш помощите си за университета, преди да умреш! Аз лично нямам възможност дори да се запиша в програма за отслабване — но това не е проблем, защото нямам пари за храна, ха-ха! Теб те е препоръчал Улоф, вярвам…

На един дъх тя успя да ме изкара виновна за това, че децата й гладуват, и да намекне, че съм преспала с Улоф, за да получа длъжността. Много умно, Лилиан! Кажи „сбогом“ на свободните недели!

Биологични часовници. Представям си ги като стари будилници, с малко чукче, което се удря истерично в две камбанки, за да се събудиш в пълна паника и да мислиш единствено за размножаване и оплождане. Интересно, дали и биологичният часовник има функцията snooze, която ти позволява да заспиш и да се събудиш малко по-късно? Би било добре, ако имаше.

Защото ето какво ми докара моят биологичен часовник. Перверзна реакция по отношение на Горския собственик! А той нищо чудно да е с цял куп дечурлига, всичките с шапки като неговата. Мога да си ги представя как вървят в колона след него с градинарски лопати в ръце.

Утре ставам на трийсет и пет. Не се и надявам на кафе в леглото. Понеже Мерта е в Копенхаген с Тръпката, татко пък изобщо не си спомня рождените дни, това винаги беше грижа на мама. А мама… е, тя постоянно празнува нечий рожден ден, понякога посред нощ, по думите на персонала на отделението. Само че никога няма нищо общо с календара.

В работата всички ще очакват да ги почерпя с торта, иначе сигурно не ще си получа проклетото керамично гърне, за което са събрали пари.

Йорян винаги ми правеше подаръци за рождения ден — изискани, практични и безлични. Дизайнерски тостер и каска за велосипед, а веднъж ме изненада с двойно извезани норвежки кюлоти. Но никога не ми поднасяше кафе в леглото. Вероятно смяташе, че и аз като него се притеснявам да не изцапаме скъпата покривка върху леглото ни.

10

Приключих с есенната оран и тази година мисля да не работя в гората, само да подкастря дърветата. Сега е моментът да започна да ремонтирам машините, да излея основите на торохранилището и да пребоядисам склада за трактори.

Но не го правя.

Дните минават; често се прибирам от обора, просвам се на дивана и забивам поглед в тавана. Защото ако погледна през прозореца, единственото, което ще видя, е всичката работа, която не съм свършил. Понякога чета „Ланд“ от кора до кора — изчитам всички малки обяви във втората част и некролозите в местното приложение. Няма смисъл да започвам каквото и да било, понеже скоро отново ще стане време за доене.

Преди пет години в селото все още бяхме двама фермери. Бенгт-Йоран също беше поел стопанството от баща си и често пиехме бира вечер и крояхме планове да водим кравите на паша заедно и да построим помещение за доене някъде на открито. Но зетят на Бенгт-Йоран, който е икономист в общината, пресметна, че това би било чиста загуба на средства. След това Бенгт-Йоран срещна Виолет, а Виолет обичаше да ходи на групови екскурзии. Бенгт-Йоран получаваше пристъпи на ревност, като си представеше как гларуси с космати гърди и златен кръст на врата се навъртат около нея, и на бърза ръка продаде кравите си и започна да я придружава по време на пътуванията. От млечни крави премина към отглеждане на животни за месо. Докато той е на път, за тях се грижи някой любител на природата от града. През зимата, когато с Виолет са си вкъщи, Бенгт-Йоран се занимава с почистването на снега в селото. Вече рядко го срещам.

Миналата есен, докато все още не знаех, че майка е болна, излизах всяка вечер с колата и ходех на гости на хората в селото. Възрастните ме черпеха с кафе и ми разказваха за болестите си, младите винаги трябваше да правят нещо — или да сложат децата да си легнат, или да пребоядисат вратите на кухненските шкафове. Но всеки път, когато на гости им беше някоя братовчедка или приятелка на жената, ме канеха в петък вечер, ядяхме печено еленско месо и пийвахме по няколко чашки шнапс, дори танцувахме. Рано или късно оставах насаме с момичето и ако бях достатъчно пиян, отивахме някъде и си лягахме заедно, а после никога не следваше продължение. Тази есен не съм ходил никъде, но понякога у нас идват гости. На челата им сякаш свети неонов надпис: „Аз съм Добър Съсед“. Или може би си въобразявам.

Когато отидох до банката в града онзи ден, отново видях Бежовата. Беше се запътила към библиотеката, ала доколкото успях да забележа, не носеше книги. Хрумна ми, че може би работи там. При което… след като приключих със задачите си в банката и излязох на улицата, изведнъж видях как ботушите ми прекрачват прага на библиотеката, с моите крака вътре в тях! Беше направо невероятно.

Стана ми нервно, извърнах глава настрана и с тревога подуших якето си, за да усетя дали мириша на обор.

След това я съзрях. Беше се навела и разговаряше задълбочено с едно малко дете и посочваше нещо в някаква книга. Смееха се.

Приближих се към нея с тежки стъпки и я потупах по рамото. Тя се изправи, видимо раздразнена. Когато ме позна, придоби объркан, дори леко уплашен вид. А и аз самият бях не по-малко объркан.

— Ами… впрочем… здравей… имате ли… имате ли някакви книги за пчеларство? — изтърсих, като същевременно се опитвах да не изстрелям убийствената си усмивка.

— Имаме, разбира се, впрочем здравей и на теб! — отговори тя кратко. — Може да провериш на информацията. В момента съм в обедна почивка!

Смотанякът събра всичките си сили, за да направи решаващия скок.

— А дали не би искала да… да… да се помотаем заедно на гробището?

Тя ме изгледа продължително.

— О, сигурно питаш това всички момичета! — каза, след което се усмихна като дете по време на лятната ваканция.

От този момент нататък имам бели петна, но знам, че вече нищо не беше неловко или неестествено.

Тя си взе палтото и тръгнахме. Мислех си колко е хубава, даже вълнената й шапка ми харесваше.

Отидохме в някакъв ресторант и нямам представа какво ядохме или за какво говорихме. С изключение на едно нещо. Като понечих да платя за двама ни, каза: „Да, благодаря. Защото днес ставам на трийсет и пет. И това ще бъде моят подарък.“

Тогава осъзнах две неща наведнъж.

Тя не очакваше други подаръци.

И аз бях влюбен в нея.

Не засвири симфоничен оркестър. Почувствах се по-скоро като онзи път, когато случайно се бях допрял до електрическата ми ограда.

11

Бележникът ми е пълен

с именни дни без именници

и обещани пълнолуния,

само трябва да си вземеш…

Бях в библиотеката и говорех с едно сърдито момиченце, което смяташе, че Снежанка е тъпа. „Да не познае собствената си мащеха, когато тя отива при нея с ябълката! Колко е зле!“ Засмяхме се.

Някой ме потупа по рамото. Помислих, че е дългата ръка на закона, ала се оказа Горският собственик! Носеше ужасното си ватирано яке, но си беше свалил шапката и по челото му се спускаха пепелявожълти кичури коса. Изглеждаше ядосан и избълва някакво неразбираемо обвинение с предизвикателен тон. Реших, че е дошъл да ми иска обяснение защо не се грижа добре за гроба, и ми отне известно време да осъзная, че търси книга.

— Провери на информацията, аз съм в обедна почивка! — троснато му отговорих.

Лицето му потрепери неконтролируемо. След това той попита дали имам желание да се помотаем на гробището.

Момиченцето го зяпаше с интерес.

И изведнъж ми стана ясно, че до този момент много неща бях изтълкувала погрешно и че имаше още толкова, за които даже и не подозирах.

Така че отидохме на обяд. Той поглъщаше огромни количества телешко задушено с цвекло и хляб и се наливаше с мляко, като леко сърбаше, докато аз просто седях и се греех на топлината на неговата усмивка. Без шапката и с оживено от разговора лице вече не ми изглеждаше мрачен или потиснат, просто много истински. А косата му беше приказно забавна.

Говорехме весело, скачахме от тема на тема и не споменахме нито дума за Кристева и Лакан — доколкото си спомням, ставаше въпрос за Дядо Коледа, различните етапи в изливането на цимент, жълтите овесарки, църквата „Свети Петър“ и ноктите на палците на краката. Схващаше толкова бързо, че довършваше изреченията ми. Направо изпитвах чувството, че между нас протича телепатична връзка.

Казах му, че имам рожден ден, и той някак си разбра, че не бях получила никакви подаръци.

— Идваш с мен! — заяви, сложи си шапката и решително ми навлече палтото. След това почти на бегом ме заведе в „Домус“ и започна да ми купува подаръци. Не ме попита какво искам, само ми казваше да затварям очи, когато се спираше на нещо. Минахме през всичките три етажа, след което седнахме в кафенето и си поръчахме пастички. Той сложи грижливо пакетите на масата и ме погледна с очакване. Хвърлих се върху тях с искрено нетърпение и ги отварях един след друг, като възкликвах: „Ах!“, „Колко хубаво!“ и „Но не трябваше!“.

От първия етаж ми беше купил обици с Мики Маус, сапунче във формата на пеперуда и лилави чорапогащи. От следващия — лъскава червена топка, плакат с тъмния силует на двойка влюбени в огромна раковина, плаваща към изгряващото слънце, и една също толкова ужасна шапка като неговата, но без надписа „Горски собственици“.

В последния пакет открих хармоника.

— Можеш ли да свириш на хармоника? — попита той.

Поклатих глава.

— Чудесно! И аз не мога! Знаех си, че имаме нещо общо.

Точно когато щеше да започне третата си пастичка, замръзна на място. Беше си погледнал часовника.

— Трябва да тръгвам! — извика. — Отдавна трябваше да съм вкъщи!