Как можеше да не си признае вътрешно, че в бедното му откъм емоции съществуване това бяха необикновени изживявания? Успяваше все пак да не мисли много по въпроса. Не бе интроспективен тип и фактът, че обикаляше из къщата й с постоянна ерекция, или поне така му се струваше, някак притъпяваше или ограничаваше мислите му. По негласните закони на дома й му бе разрешено през деня да се изляга на леглото й, докато тя се упражнява на цигулката, при положение, че вратата на стаята й остава отворена. Предполагаше се, че чете, ала единственото, което можеше да прави, бе да я гледа и да се възхищава на голите й ръце, на кариоката през косата й, на правия й гръб, на сладкото накланяне на брадичката й, когато подлагаше инструмента под нея, на извивката на гърдите й, очертаващи се на фона на прозореца, на това как краят на памучната й пола се въртеше около потъмнелите й от слънцето прасци при тегленето на лъка, на малките мускулчета в същите тези прасци, които се вълнуваха, когато тя се движеше и поклащаше. От време на време Флорънс въздишаше, недоволна от някоя въображаема неточност на тона или фразирането, и неспирно повтаряше цели пасажи. Друг показател за настроението й бе начинът, по който обръщаше страниците на нотите — понякога преминаваше към поредното упражнение с рязко, отривисто движение на китката, а друг път вършеше това спокойно и бавно, най-сетне доволна от себе си или пък в очакване на нови удоволствия. Бе силно впечатлен от способността й да забравя за присъствието му — тя имаше дарбата да се съсредоточава напълно, докато той бе способен да прекара цял ден в някакво гранично състояние между скука и възбуда. Можеше да измине и час, преди тя да даде вид, че си е спомнила за присъствието му, и въпреки че се обръщаше и му се усмихваше, никога не отиваше при него на леглото — оставаше до статива или от жестока професионална амбиция, или по силата на някакъв друг неписан домашен закон.

Разхождаха се по Порт Медоу край Темза — нагоре по течението, до „Костура“ и „Пъстървата“, за да изпият по бира. Когато не говореха за чувствата си — Едуард започваше да се пресища от подобни разговори, — обсъждаха амбициите си. Той й разказваше истории за полузабравени фигури, прекарали известно време в обкръжението на велики личности или самите те добили кратка известност. Описваше й дивото препускане на север на сър Робърт Кейри, как пристигнал в двора на Джеймс с окървавено лице след едно падане от коня и как след всичките си усилия не спечелил нищо. След разговора си с Вайълет Едуард бе решил да прибави към поредицата един от средновековните герои на Норман Кон — самобичуващ се Месия от 1360 година, чиято поява била предречена в пророчествата на Исая, както обявявали самият той и сподвижниците му. Христос бил просто негов предшественик, докато той бил както императорът от „последните дни“, така и Бог. Неговите самобичуващи се последователи му се подчинявали робски и се молели за него. Казвал се Конрад Шмид и вероятно бил изгорен на клада от Инквизицията през 1368 година, след което многобройните му последователи просто се стопили. Едуард предвиждаше отделните истории да не надвишават двеста страници и да бъдат публикувани от „Пенгуин“, а когато цялата поредица е готова, да се продават и като комплект в специална кутия.

Естествено, Флорънс говореше за своите планове с квартета „Енисмор“. Веднъж му разказа как преди седмица ходили в стария й колеж и изсвирили целия втори „Разумовски“ на Бетовен на преподавателя й и той, разбира се, много го харесал. Веднага им казал, че имат бъдеще и че трябва на всяка цена да останат заедно и да работят сериозно. Казал им също да отделят внимание на репертоара си, да се съсредоточат върху Хайдн, Моцарт, Бетовен и Шуберт и да оставят за по-късно Шуман, Брамс и композиторите от двайсети век. Флорънс обясни на Едуард, че не иска никакъв друг живот, че не може да си представи да пропилее годините си на задна позиция в някой оркестър, ако въобще успее да получи някакво място. С квартета работата била изключително интензивна и нуждата от концентрация много голяма, тъй като всеки изпълнител бил като солист, а музиката била толкова красива и богата, че всеки път, когато изсвирвали някое произведение, откривали по нещо ново.

Обясни му всичко това със съзнанието, че класическата музика не означава нищо за него. За Едуард тя бе най-приятна, когато се чуваше тихичко в далечината — поток от недиференцирано мяучене, стъргане и бибипкане, обикновено считан за синоним на сериозност, зрелост и уважение към миналото и изцяло неспособен да предизвика интерес или вълнение. Флорънс обаче мислеше, че победният му вик при увертюрата на симфонията „Хафнер“ е някакъв пробив, затова го покани да отиде с нея в Лондон и да присъства на една репетиция. Той веднага прие — разбира се, искаше да я гледа, докато свири, но преди всичко бе любопитен да провери дали онзи челист Чарлс, когото тя споменаваше доста често, може да му бъде съперник. Ако беше така, налагаше се Едуард да му демонстрира присъствието си.

Поради лятното затишие изложбената зала за пиана до Уигмор Хол даваше на квартета стая за репетиции на номинална цена. Флорънс и Едуард пристигнаха доста преди другите, за да може тя да го разведе из сградата. Той си помисли, че зелената стая, миниатюрната съблекалня, дори залата и куполът едва ли заслужаваха такова благоговейно отношение. Флорънс се гордееше с Уигмор Хол, сякаш самата тя го беше проектирала. Заведе го на сцената и го помоли да си представи възбудата и ужаса на изпълнителя в момента, когато излиза пред компетентната публика. Той не можа, въпреки че не си го призна. Тя му каза, че някой ден ще се случи, била решила — квартет „Енисмор“ ще дойде тук, за да свири прекрасно и да се прослави. Заради тържествеността на обета й той я обикна още повече. Целуна я, след това скочи долу в залата и отиде до третия ред, в самия център, където си обеща, че каквото и да се случи, той ще бъде там на този ден, на същото това място, 9 С, и пръв ще ръкопляска и ще вика „браво“ накрая.

Когато репетицията започна, Едуард седна тихо в един ъгъл на голата стая, обзет от дълбоко щастие. Бе открил, че да си влюбен не е стабилно състояние, че любовта идва на все нови и нови изблици или вълни, на една от които се носеше в момента. Челистът, явно смутен от новия приятел на Флорънс, беше някакъв заекващ тиквеник с ужасно кожно заболяване и Едуард успя да изпита съжаление към него и великодушно да му прости раболепното вторачване във Флорънс, понеже и той самият не можеше да откъсне очите си от нея. Когато започна да се готви за работа с приятелите си, тя изпадна в някакво задоволство, граничещо с транс. Сложи кариоката през косата си и Едуард, в очакване на започването на сеанса, се размечта не само за любене с нея, но и за женене, за семейство и за дъщерята, която биха могли да имат. Мисълта за подобни неща определено бе знак за зрелост. Може би ставаше дума просто за порядъчната версия на една стара мечта да го обичат повече от едно момичета. Дъщерята щеше да е наследила красотата и сериозността на майка си, както и чудесния й прав гръб, и със сигурност щеше да свири на някакъв инструмент — вероятно на цигулка, въпреки че той не изключваше напълно електрическата китара.

Точно този следобед Соня — виолистката, съседка по коридор на Флорънс в общежитието, пристигна, за да свири в квинтета на Моцарт. Най-после бяха готови да започнат. Настъпи най-кратката възможна мобилизираща тишина, на която самият Моцарт би бил способен. Още щом започнаха да свирят, Едуард бе поразен от невероятната сила и жилавост на звука и от кадифеното преливане на разните инструменти един в друг. В продължение на дълги минути се наслаждаваше на музиката, докато не изпусна нишката и не се отегчи, както ставаше обикновено, от това, което му се струваше превзето и еднообразно. Тогава Флорънс обяви прекъсване и тихо съобщи забележките си, после имаше общо обсъждане и всичко започна отначало. Така направиха няколко пъти и благодарение на повторенията Едуард започна да долавя една отчетлива нежна мелодия и мимолетни преплитания между изпълнителите, смели спускания надолу и стремителни изкачвания във висините, така че с нетърпение зачака следващото изпълнение. По-късно, във влака за към къщи, можа да й каже напълно искрено, че музиката го е развълнувала, и дори й изтананика части от нея. Флорънс бе толкова трогната, че даде още едно обещание отново с вълнуващата тържественост, от която очите й сякаш ставаха двойно по-големи. Когато настъпел големият ден за дебюта на квартет „Енисмор“ в Уигмор Хол, щели да изсвирят този квинтет специално за него.

В отговор той отнесе в Оксфорд една подборка от плочи, взети от бащината му къща с намерението да я научи да ги харесва. Тя седна неподвижно, затвори очи и прекалено съсредоточено и търпеливо изслуша Чък Бери. Едуард мислеше, че „Рол овър Бетовен“ няма да й хареса, но на нея пък й се стори много смешно. Опита да каже по нещо положително за всяка песен, но си служеше с думи като „жизнерадостно“, „свежо“ и „искрено“ и той разбра, че просто се мъчи да бъде любезна. Когато й намекна, че всъщност не „усеща“ рокендрола и че няма нужда да се мъчи повече, тя призна, че това, което не понасяла, били барабаните. След като мелодиите били толкова елементарни — най-вече в прости четири четвърти тактове, защо било необходимо това неспирно блъскане и удряне и тракане за спазване на такта? Какъв бил смисълът, след като вече имало ритъм китара, а често и пиано? Ако музикантите искали да им се отмерва тактът, защо не си вземели метроном? Какво щяло да стане, ако квартет „Енисмор“ си наемел барабанист? Той я целуна и й каза, че била най-задръстеното същество в цялата западна цивилизация.

— Но ти ме обичаш! — отвърна му тя.

— Точно затова те обичам.

В началото на август, когато един от съседите от Тървил Хийт се разболя, на Едуард му предложиха временно половин щатна работа като домакин на клуба по крикет на Тървил. Трябваше да е там по дванайсет часа седмично и можеше да ги изработва, когато поиска. Харесваше му да излиза от къщи в ранна утрин, преди дори баща му да се е събудил, и бавно да слиза сред птичето пеене надолу по алеята с липите, сякаш земята бе негова. През първата седмица подготви игрището за местното дерби — голямата игра срещу „Стонър“. Подстрига тревата, прекара валяка през нея и помогна на един дърводелец, който бе дошъл от Хамбълдън, да измайстори и боядиса нов параван за играта. Когато не работеше или не бе зает с нещо в къщи, тръгваше направо за Оксфорд, не само понеже копнееше да види Флорънс, но и за да отложи посещението й в неговия дом, където щеше да се запознае със семейството му. Тревожеше се — чудеше се какво ще си помислят тя и майка му една за друга или как Флорънс ще реагира на мръсотията и безпорядъка в селската къща. Мислеше, че му трябва време, за да подготви и двете жени, но се оказа, че това няма да е необходимо. Когато през един горещ ранен петъчен следобед пресичаше терена, видя Флорънс, която го чакаше в сянката на павилиона. Тя знаеше в кои часове работи, бе взела ранен влак и бе извървяла пътя от Хенли до долината Стонър с карта в ръка и два портокала в платнена чанта през рамо. В продължение на половин час го бе наблюдавала как маркира отдалечения край на игрището. Беше го обичала от разстояние — така му каза, докато се целуваха.

През този прелестен момент от ранния период на любовта им двамата тръгнаха бавно, ръка за ръка, нагоре по великолепната алея, като вървяха по средата й, сякаш за да я вземат само за себе си. Сега, когато бе неизбежна, перспективата за срещата й с майка му и със селската къща вече не му изглеждаше толкова страшна. Сенките, хвърляни от липите, бяха толкова гъсти, че изглеждаха синьо-черни в ярката светлина, а пустият хълм бе покрит с млади треви и диви цветя. Той се надуваше пред нея с познанията си за местните названия и дори откри край пътя една туфа чилтърнска тинтява. Откъснаха си само едно стръкче. Видяха жълта овесарка, зеленика, а после един ястреб се стрелна набързо под остър ъгъл над една трънка. Тя не знаеше имената дори на най-обикновени полски птици, но каза, че имала намерение да ги научи. Захласваше се от радост пред красотата на умело избрания маршрут — пред долината Стонър бе предпочела тесния селски път към затънтения Бикс Ботъм, който се виеше край обвитите в бръшлян развалини на църквата „Сейнт Джеймс“, по гористите хълмове до общинската мера на Мейдънсгроув, където открила необятна шир от диви цветя, после през буковите гори чак до Пишил Банк, където една малка църквица от тухла и камък била разположена с дворчето си тъй красиво на склона на възвишението. Когато му описваше всяко едно от тези места — а той ги познаваше толкова добре, — си я представяше как върви самичка към него в продължение на часове и спира единствено за да сбърчи чело над картата. И всичко това заради него. Какъв подарък му бе направила! Никога не бе я виждал толкова щастлива, нито толкова хубава. Бе привързала косата си назад с парче черно кадифе, носеше черни джинси, гуменки и бяла блуза, от чийто илик стърчеше затъкнато накриво глухарче. Докато вървяха към къщата, тя постоянно дърпаше озеленения му от тревата ръкав за още някоя целувка, макар и да бяха от най-невинните целувки, но поне този път той прие щастливо, или поне спокойно, че няма да отидат по-далеч. След като обели портокала, който й беше останал, за да си го разделят по пътя, ръката й залепна за неговата. Бяха изпълнени с невинен трепет от нейното ненадейно пристигане, животът им изглеждаше весел и свободен и имаха пред себе си цял уикенд.