* * *

Споменът за тази разходка от игрището за крикет до къщата иронично споходи Едуард година по-късно, през първата му брачна нощ, докато ставаше от леглото в полумрака. Усещаше как в него се борят противоположни чувства и се нуждаеше от най-добрите, най-нежните си мисли за нея, иначе му се струваше, че ще се огъне, че просто няма да издържи. Докато прекосяваше стаята, за да вдигне нещата си от пода, краката му се движеха тежко, сякаш бяха втечнени. Обу гащетата си, взе панталоните и дълго ги държа увиснали в ръцете си, загледан през прозореца в посърналите от вятъра дървета, превърнати от тъмнината в безформена сивозелена маса. Високо в небето висеше мътен полумесец, който не пръскаше никаква светлина. Сякаш отведнъж отприщен, плисъкът на вълните, които се разбиваха в брега на равни интервали, нахлу в мислите му и го изпълни с умора — неспирните закони и процеси на физическия свят, на луната, на приливите и отливите, от които той обикновено не се вълнуваше особено, въобще не се влияеха от неговото състояние. Този свръхочевиден факт бе много жесток. Как щеше да се оправи сам и без подкрепа? Как можеше да слезе долу и да застане лице в лице срещу нея на плажа, където мислеше, че е отишла? Панталоните висяха в ръцете му, тежки и нелепи, подобни на два кюнеца от плат, съединени в единия си край, някаква измислена мода, наложена през последните векове. Когато ги обуе, ще трябва отново да стане част от обществото, да се върне към задълженията си и към истинските измерения на срама си, към необходимостта да отиде да я намери. Затова отлагаше.

Както често става с паметта, някои моменти от разходката му с Флорънс към Тървил Хийт се губеха в полусянка от забрава. Навярно при пристигането в къщата бяха заварили майка му сама — баща му и момичетата сигурно са били още в училището. Марджъри Мейхю обикновено се стряскаше от непознати лица, но Едуард нямаше никакъв спомен от запознанството им с Флорънс, нито би могъл да каже как реагира годеницата му на претрупаните и мизерни стаички, на миризмата на канал, която се носеше от кухнята и винаги бе най-непоносима през лятото. Спомняше си само откъслечни неща за следобеда — някои гледки, като от стари пощенски картички. На една от тях през зацапаните, споени с олово стъкла на прозореца на дневната се виждаше дъното на градината, където Флорънс и майка му седяха на пейката с ножици в ръце и екземпляри от списание „Лайф“ и си бъбреха, докато изрязваха страници. На връщане от училище момичетата вероятно бяха завели Флорънс да види новороденото магаренце на някой съсед, понеже на една друга картичка трите се прибираха през селската поляна, хванати за ръце. На третата Флорънс носеше поднос с чай в градината за баща му. О, да, не биваше да се съмнява — тя бе добро момиче, най-доброто, и през онова лято всички от семейство Мейхю се влюбиха в нея. Близначките дойдоха с него в Оксфорд и прекараха един ден край реката с Флорънс и сестра й. Марджъри постоянно питаше за Флорънс, въпреки че така и не успя да запомни името й, а Лайънел Мейхю с целия си житейски опит посъветва Едуард да се ожени за „това момиче“, преди да го е изпуснал.

Връщаше се към тези спомени от миналата година, към гледките от селската къща, към разходката под липите, към лятото в Оксфорд не от сантиментално желание да засили болката си или да й се отдаде, а за да я потуши и да се почувства влюбен, както и за да спре в зародиш нещо, което още не искаше да си признае — едно начално помрачаване на настроението, някакво мрачно осъзнаване, първите капки на отровата, която вече започваше да го изпълва. Гневът. Демонът, който бе потиснал по-рано, когато мислеше, че търпението му се изчерпва. Изкушаваше се да му се поддаде — сега, когато бе сам и можеше да го остави да се развихри. Дължеше го на самоуважението си след подобно унижение. С какво щеше да му навреди една обикновена мисъл? По-добре да приключи с всичко сега, докато стои тук полугол и предаден сред останките от първата си брачна нощ. На помощ му идваше яснотата, настъпваща с внезапната липса на желание. Сега, когато мислите му вече не се смекчаваха или замъгляваха от копнежа, бе способен да регистрира обидата със съдебна обективност. И то каква обида само, с какво пренебрежение се бе отнесла тя към него, когато нададе вик на отвращение и се засуети с възглавницата, каква внезапна промяна — да избяга така от стаята, без да каже дума, зарязвайки го с цялата тежест на срама и провала! Бе положила всички усилия, за да направи ситуацията още по-ужасна и непоправима. Отнасяше се към него с презрение, искаше да го накаже, да го остави сам да разсъждава над своята несполука, без никаква мисъл за собствената си вина. Та нима не се дължеше всичко на движенията на ръката й, на пръстите й? При спомена за онова докосване, за онази сладка тръпка една нова и остра възбуда започна да разсейва мислите му и да го отклонява от огрубяващите го разсъждения, изкушавайки го да започне да й прощава. Но устоя. Бе намерил за какво да се захване и не смяташе да отстъпва. Чувстваше, че му предстои нещо по-трудно и че най-после го е открил, попаднал е на него, като миньор, направил пробив към по-широк тунел — мрачен, но достатъчно просторен проход за набиращата се в него ярост.

Най-после всичко му стана ясно. Какъв глупак е бил, как е могъл да не го види по-рано. Цяла година да страда в мълчаливо терзание, да я желае до болка, да иска толкова малки неща, смешно невинни неща като истинска, пълна целувка и възможността да се опипват взаимно, а мисълта за предстоящата женитба да бъде единствената му утеха. И от какви само удоволствия ги бе лишила и двамата! Дори и да не можеха да се любят преди сватбата, кому бе нужна онази изкуственост, онова мъчително въздържание? Да търпи така безропотно като вежлив глупак! Други мъже щяха да поискат повече или да се отдръпнат. И ако след цяла година усилно въздържание се бе провалил в решителния момент, нима имаше вина? Дотук! Ще отхвърли това унижение, няма да го признае. Скандално е, че тя си позволява да се прави на разочарована, да изхвърча от стаята, когато вината е нейна. Той е трябвало да си признае, че тя не обича целувките и опипването, не й харесва близостта на телата им, не се интересува от него. Че е безчувствена, без абсолютно никакви желания. И никога не може да изпита онова, което изпитва той. Едуард премина нататък с фатална лекота — тя е знаела всичко това, и то през цялото време, как може да не го е знаела? И съзнателно го е измамила. Искала е да има мъж заради приличието или за да достави удоволствие на родителите си, или за да бъде като всички други. Или си е мислила, че това е просто игра. Не го обичаше, не можеше да обича по начина, по който мъжете и жените се обичаха, и го знаеше и го пазеше в тайна от него. Беше непочтена.

Не е лесно подобни тежки истини да се предъвкват на бос крак и по гащета. Едуард обу панталона си и пипнешком намери чорапите и обувките си, после обмисли всичко отново, изглади неточностите, грапавите преходи и свързващите пасажи, които разпръсваха собствените му съмнения. Така усъвършенства защитата си и почувства, че яростта му избликва отново. Тази ярост наближаваше върховия си момент и щеше да бъде безсмислена, ако останеше неизречена. Всичко трябваше да се изясни. Тя щеше да разбере какво мисли и чувства той — щеше да й го каже и да й го покаже. Едуард грабна сакото си от стола и бързо излезе от стаята.

Пета част

Тя го гледаше как идва по брега към нея. На фона на притъмняващите морски камъчета контурите му бяха като индигово петно — на моменти то й се струваше неподвижно, трепкащо и с размиващи се очертания, на моменти изведнъж се приближаваше, сякаш отместено като пионка за шах с няколко квадратчета напред. Последните останки от дневна светлина се оттегляха от плажната ивица. Зад гърба й, далеч на изток, се мяркаха светлинните точки на Портланд, а в ниските облаци матово се отразяваше жълтеникавият оттенък на уличните лампи, запалени някъде в далечен град. Наблюдаваше го и й се искаше да върви по-бавно, понеже се чувстваше виновна, страхуваше се от него и отчаяно се молеше за още малко лично време. Мисълта за какъвто и да е разговор я ужасяваше. Струваше й се, че няма думи, които могат да назоват случилото се, не съществува език, на който двама здравомислещи хора могат да си обяснят един на друг подобни събития. Да се спори за това бе дори още по-немислимо. Не можеше да има дискусия. Не искаше да се занимава с това и се надяваше, че и той няма да иска. Но за какво друго щяха да говорят? Защо иначе бяха и двамата тук? Проблемът стоеше помежду им, солиден като географско понятие, като планина, като межда. Неназовим и неизбежен. Флорънс се срамуваше. Последиците от собственото й поведение още я разтърсваха и дори сякаш кънтяха в ушите й. Затова именно бе тичала, докато стигна толкова надалеч по каменистия плаж със самоизуващите се обувки — за да напусне стаята и всичко, станало там, за да се спаси от себе си. Бе се държала отвратително. Отвратително. Остави тромавата светска дума да се върти в мислите й и да се повтори няколко пъти. В крайна сметка това беше снизходителен термин — тя играеше тенис отвратително, сестра й свиреше на пиано отвратително — и Флорънс знаеше, че думата по-скоро прикрива, отколкото обяснява поведението й.

Същевременно си даваше сметка и за неговия позор — когато се изправи над нея с онова сковано, зашеметено изражение, извивайки гръбнака си назад като влечуго. Но се опитваше да не мисли за това. Дали съзнаваше, че донякъде я успокоява една тайна мисъл: вината не е само нейна, в него също има нещо нередно? Колко ужасно щеше да бъде, но и колко утешително, ако той страда от някаква форма на вродено заболяване, от някакво семейно проклятие, от болестите, които се потулват в срам и мълчание, като например енурезата или рака — тази, последната дума, тя суеверно никога не изричаше на глас от страх да не се инфектира устата й, детинщина, разбира се, която никога не би признала пред другите. Тогава щяха да могат да изпитват взаимно съжаление, щяха да са обречени от личните си страдания на взаимна любов. Тя вече изпитваше съжаление към него, но се чувстваше и леко измамена. Ако той имаше някакво рядко страдание, защо не й се бе доверил? Впрочем прекрасно разбираше защо не би го направил. Тя също не бе заговорила. Как би могъл той да подхване въпроса за собствения си недъг, какви биха могли да бъдат встъпителните му думи? Та те не съществуваха. Подобен език тепърва трябваше да се измисля.

Докато обстойно обмисляше всичко това, Флорънс знаеше много добре, че Едуард е наред. Абсолютно наред. Тя не беше. Само тя. Бе се облегнала на едно огромно паднало дърво, вероятно изхвърлено на плажа от някоя буря. Кората му бе обелена от мощта на вълните, а дървесината — изгладена и втвърдена от солената вода. Почти седеше в основата на един клон и през масивната плътност на дънера усещаше на кръста си остатъчната топлина от деня. Сигурно така се чувства бебето, сгушено на сигурно място в свитата ръка на майка си, въпреки че Флорънс не вярваше някога да се е гушила така във Вайълет, чиито ръце бяха тънки и напрегнати от писане и мислене. Когато Флорънс бе петгодишна, имаше една детегледачка от Норланд, закръглена шотландка с майчинско отношение към децата, с музикален глас и червени кокалчета на ръцете, но тя напусна след скандал, за който никога не се говореше.

Флорънс продължаваше да наблюдава приближаването на Едуард по плажа, сигурна, че той още не я вижда. Можеше да се спусне по стръмния склон и да свие назад по брега на лагуната Флийт, но макар да се страхуваше от него, смяташе, че ще е прекалено жестоко, ако избяга. Зърна за малко контурите на раменете му на фона на сребриста водна ивица — вероятно някое течение, което красиво се открояваше далеч в морето зад него. Вече чуваше шума от стъпките му по камъчетата, което означаваше, че и той би чул нейните. Сигурно идваше насам, понеже така бяха решили — планът им за след вечеря бе разходка по прочутия морски чакъл, полята с бутилка вино. Щяха да събират камъчета по пътя си и да сравняват размерите им, за да проверят дали наистина бурите са въдворили ред на брега.

Споменът за пропадналото удоволствие не я натъжи особено много в този момент, понеже бе незабавно изместен от друга идея — една по-раншна, прекъсната мисъл от същата вечер. Да се обичат и да си дадат взаимна свобода. Просто един аргумент, който можеше да представи пред него. За нея това бе смело предложение, но за всеки друг, а и за самия Едуард то можеше да прозвучи идиотски, може би дори обидно. Флорънс не осъзнаваше напълно невежеството си, за някои неща дори се смяташе за доста мъдра. Сега се нуждаеше от повече време. Но само след секунди той щеше да е при нея и ужасният разговор щеше да започне. Още една нейна слабост — нямаше никаква представа как да се държи с него, не чувстваше нищо, освен страх от онова, което той можеше да каже, и от отговора, който очакваше от нея. Не знаеше дали трябва да моли за прошка или да очаква извинение. Не бе влюбена в него, не го бе разлюбила — не чувстваше нищо. Просто искаше да бъде тук сама в падащия здрач, до дънера на огромното дърво.