После, неочаквано за самата себе си, попита:

— Това славей ли е?

— Кос.

— По вечерно време?

Тя не скри разочарованието си.

— Може мястото да е специално — каза той. — Горкият, сигурно не му е лесно.

И добави:

— Като на мен.

Тя веднага се засмя. Сякаш за миг бе забравила за него, за истинската му същност и сега пред нея отново стоеше мъжът, когото обичаше, старият й приятел, който казваше неочаквани, забавни неща. Но смехът й прозвуча изкуствено, понеже не й беше минал ядът. Никога не бе познавала истинските си чувства, настроенията си, скоковете и промените в тях. И сега се готвеше да предложи нещо, което от една страна изглеждаше напълно разумно, а от друга, най-вероятно — но не можеше да бъде сигурна — напълно възмутително. Почувства се така, сякаш се опитваше да пресътвори самото съществуване. Нямаше как да не сбърка.

Окуражен от смеха й, той отново се приближи до нея и се опита да я хване за ръката, а тя отново се отдръпна. Бе жизнено необходимо да не се отклонява от намисленото. Започна речта си, както я бе отрепетирала наум, с най-важните думи.

— Ти знаеш, че те обичам. Много, много те обичам. И аз знам, че ме обичаш. Никога не съм се съмнявала в това. Обичам да бъда с теб и искам да прекарам живота си с теб и ти казваш, че чувстваш същото. Би трябвало всичко да е много просто. Но не е. Оплескахме я, както каза ти. Въпреки цялата тази любов. Знам също, че за всичко съм виновна само аз, и двамата знаем защо. Вече сигурно много добре си разбрал, че…

Тя се запъна. Той понечи да проговори, но тя вдигна ръка.

— Че много не ме бива, че хич не ме бива в секса. Не само че не съм добра в тези неща, но и сякаш не изпитвам нужда от тях като другите, като теб. Просто те не са част от мен. Не ми харесват, не ми харесва мисълта за тях. Нямам представа защо е така, но мисля, че няма да се променя. Не веднага. Поне не мога да си представя, че ще се променя. И ако не ти го кажа сега, то постоянно ще ни тормози и ти ще се чувстваш много нещастен, както и аз.

Този път, когато тя спря, той не проговори. Бе на шест фута от нея — само един силует, и то напълно неподвижен. Тя почувства страх и с мъка продължи:

— Може би трябва да си направя психоанализа. Може би това, от което имам нужда, е да убия майка си и да се оженя за баща си.

Смелата шегичка, която бе намислила от по-рано, за да смекчи посланието си и да не изглежда толкова загубена, не предизвика никаква реакция у Едуард. Той продължаваше да е все същият непроницаем, двуизмерен, напълно неподвижен силует, открояващ се на фона на морето. С несигурно, нервно движение тя вдигна ръка към челото си, за да отмести някакъв въображаем измъкнал се косъм. В притеснението си заговори по-бързо, въпреки че изговаряше ясно всичките си думи. Ускоряваше темпото като кънкьор, който бърза по изтъняващия лед, за да се спаси от удавяне. Препускаше през изреченията, сякаш самата скорост бе в състояние да породи смисъл, сякаш можеше да отнесе и Едуард през старите противоречия, да го засили толкова много по кривата на намеренията си, че той да няма начин да се вкопчи в каквото и да е възражение. Понеже не замазваше думите си, звучеше, за жалост, енергично, докато в действителност бе на ръба на отчаянието.

— Обмислила съм всичко това внимателно и не е толкова глупаво, колкото изглежда. Искам да кажа, когато го чуеш за първи път. И двамата се обичаме, това е известно. Нито един от нас не се съмнява в това. Вече знаем колко сме щастливи един с друг. Сега сме свободни да правим собствения си избор, да градим собствения си живот. Наистина никой не може да ни каже как да живеем. Ние сме свободни електрони! Днес хората живеят най-различно — могат да следват своите правила и стандарти, без да искат разрешение. Мама познава двама хомосексуални мъже, които живеят заедно в един апартамент — като мъж и жена. В Оксфорд, на Бомонт Стрийт. За това не се говори много. И двамата преподават в колежа „Крайст Чърч“. Никой не ги закача. И ние можем да си създадем наши правила. Всъщност аз мога да изрека всичко това, понеже знам, че ме обичаш. Искам да кажа, Едуард, че те обичам и че не трябва да бъдем като всички останали, искам да кажа никой, абсолютно никой… никой няма да знае какво сме правили и какво не сме правили. Можем да сме заедно, да живеем заедно и ако искаш, ако наистина искаш, с други думи, когато и да се случи, а то сигурно ще се случи, аз ще те разбера, дори нещо повече — ще го искам, наистина, понеже искам да бъдеш щастлив и свободен. Никога няма да ревнувам, стига да знам, че ме обичаш. Ще те обичам и ще свиря — това е всичко, което искам от живота. Наистина. Просто искам да бъда с теб, да се грижа за теб, да бъда щастлива с теб и да работя с квартета и един ден да изсвиря нещо, нещо хубаво за теб като онзи квинтет на Моцарт в Уигмор Хол.

Тя млъкна изведнъж. Не смяташе да говори за музикалните си амбиции и реши, че е сбъркала.

Той издаде някакъв звук през зъби, по-скоро изсъскване, отколкото въздишка, и когато проговори, се чу нещо като скимтене. Възмущението му беше толкова силно, че прозвуча като ликуване.

— Господи, Флорънс! Не ме ли лъжат ушите ми? Ти искаш да бъда с други жени! Така ли?

Тя отвърна спокойно:

— Не и ако не искаш.

— Казваш ми, че мога да го правя с всякоя, която поискам, но не с теб, така ли?

Тя не отвърна.

— Да не би да си забравила, че днес се оженихме? Ние не сме някакви стари педерасти, които живеят полутайно на Бомонт Стрийт, ние сме мъж и жена!

Ниските облаци отново се разнесоха и въпреки че луната не се виждаше, над плажа се спусна слабо сияние, отразено от по-високите слоеве, и освети двойката, застанала до огромното повалено дърво. В яростта си той се наведе, грабна един голям объл камък и го плесна в дясната си длан, после го прехвърли обратно в лявата.

Продължи да говори и сякаш беше на път да се разкрещи.

— С тялото си да те боготворя! Това ми обеща ти днес! Пред всички. Не си ли даваш сметка колко отвратителна и жалка е идеята ти? И колко е обидна! Обидна за мен. Искам да кажа, искам да кажа… — той нямаше думи. — Как смееш!

Пристъпи към нея, ръката му още стискаше камъка, после рязко се обърна и в безсилието си го запрати към морето. Още преди камъкът да е паднал почти досами линията на водата, той се извъртя и отново застана срещу нея.

— Излъга ме! Всъщност ти си една измамница. И знам точно каква си още. Знаеш ли каква си? Фригидна си, това си ти. Напълно фригидна. Просто си мислела, че имаш нужда от съпруг, и аз бях първият нещастен глупак, който ти се изпречи на пътя.

Тя знаеше, че не бе имала никакво намерение да го мами, но всичко останало й прозвуча напълно вярно още в момента, когато той го изричаше. Фригидна — тази ужасна дума толкова добре й пасваше. Тя бе точно онова, което думата означаваше. Предложението й беше отвратително — как не го разбра по-рано? И определено оскърбително. Но най-лошото бе, че наруши обещанието си, направено пред всички в църквата. Щом той й го каза, веднага всичко си застана на мястото. В неговите очи, както и в собствените си, Флорънс бе едно нищожество.

Нямаше какво друго да каже и тя излезе от убежището на изхвърленото на брега дърво. За да се прибере в хотела, трябваше да мине покрай него и когато приближи, спря точно пред него и с възможно най-тихия глас прошепна:

— Съжалявам, Едуард. Неимоверно много съжалявам.

Замълча, побави се, очаквайки отговор, после си тръгна.

* * *

Думите й, необичайната старомодност на изказа й го преследваха в продължение на години. Нощем се будеше и ги чуваше, в ушите му кънтеше ехото им, извинителният й тон, изпълненият с копнеж глас. Терзаеше го споменът за онзи момент, за мълчанието му и за начина, по който ядно се отвърна от нея, за това как остана на плажа още цял час, за да изпита цялата тъжна прелест на раната и на поражението и на обидата, както и блудкавото чувство на удовлетворение, че е бил напълно и трагично прав. Тогава дълго вървя нагоре-надолу по изтощителния чакъл, дълго мята камъни в морето и крещя мръсотии. После се свлече до дървото и се отдаде на самосъжалителни мечти, докато не събра нови сили за изливане на яростта си. Стоя край водата, потънал в мисли за нея, като разсеяно оставяше вълните да мокрят обувките му. Накрая се повлече с труд назад по плажа, спирайки се начесто, за да се обръща мислено към някакъв строг, безпристрастен съдия, който напълно разбираше неговия случай. Чувстваше се почти величав в нещастието си.

Когато стигна в хотела, тя вече бе събрала куфарчето си и си бе тръгнала, без да остави бележка в стаята. На рецепцията Едуард говори с двамата младежи, които бяха сервирали вечерята от количката. Въпреки че не казаха нищо, те явно се учудиха на незнанието му, че някой в семейството се е разболял и жена му е била спешно извикана вкъщи. Помощник-управителят любезно я откарал до Дорчестър, където се надявала да хване последния влак и късно вечерта да се прекачи за Оксфорд. Когато Едуард се обърна, за да тръгне нагоре към сватбения апартамент, той не видя как младите мъже се спогледаха многозначително, но можа много добре да си го представи.

През останалата част от нощта лежа буден на леглото с четирите колони. Бе напълно облечен и все още вбесен. Мислите му се гонеха във вихрен танц, неспирно се въртяха в някакъв делириум. Да се омъжи за него, а после да го отблъсне, това бе чудовищно, искаше да ходел с други жени, а може би искаше и да гледа, това бе унизително, невероятно, никой нямаше да повярва, каза, че го обичала, а почти не бе виждал гърдите й, подмами го да се оженят, а дори не знаеше как да се целува, заблуди го, излъга го, никой не трябваше да узнава, това трябваше да си остане тайна, срамната му тайна, че се е омъжила за него, а после го е отблъснала, чудовищно беше наистина…

Точно преди зазоряване се надигна от леглото, отиде в съседната стая и застанал прав зад стола си, изстърга вкоравения сос от месото и картофите в чинията си и ги изяде. След това изпразни и нейната чиния — не го интересуваше чия е чинията. После излапа всичките ментови шоколадчета, а после и сиренето. Напусна хотела, когато зората се пукваше и подкара малката кола на Вайълет Понтинг. Измина десетки мили по тесни междуселски пътища, оградени от високи плетища и с мирис на пресни животински изпражнения и окосена трева, който нахлуваше през отворените прозорци, докато най-после не се включи в празното магистрално шосе към Оксфорд.

Остави колата пред къщата на семейство Понтинг с ключовете на контакта. Без дори да погледне към прозореца на Флорънс, забърза през града с куфара в ръка, за да хване някой ранен влак. Замаян от изтощение, извървя дългия път от Хенли до Тървил Хийт, като внимаваше да избягва местата, през които тя бе минавала предишната година. Защо да ходи по нейните стъпки? Когато си пристигна у дома, отказа да обяснява каквото и да е на баща си. Майка му вече бе забравила, че е женен. Близначките постоянно му досаждаха с въпросите си и с хитрите си догадки. Заведе ги в дъното на градината и ги накара — първо Хариет, после и Ан, да се закълнат тържествено, с ръка на сърцето, че никога повече няма да споменават името на Флорънс.

Седмица по-късно научи от баща си, че госпожа Понтинг усилено е уредила връщането на всички сватбени подаръци. Без да вдигат шум, Лайънел и Вайълет съвместно започнаха процедура по развод, основана на неконсумиран брак. По настояване на баща си Едуард написа официално писмо до Джефри Понтинг, председател на „Понтинг електроникс“, в което обясняваше със съжаление, че работата „не му е по сърце“, и без да споменава името на Флорънс, поднасяше извиненията си и даваше оставката си.

Година и нещо по-късно, когато яростта му поизбледня, все още бе прекалено горд, за да я потърси или да й пише. Страхуваше се, че Флорънс може да е с друг и след като тя не му се обаждаше, у него се затвърди убеждението, че е така. Към края на онова знаменито десетилетие, когато животът му се изпълни с всичките нови вълнения и свободи и моди, както и с хаоса на многобройните му любовни приключения — най-после успя да придобие сносен опит, Едуард често се замисляше за странното й предложение, което вече не му се струваше толкова абсурдно и със сигурност не бе отвратително или оскърбително. При новите обстоятелства дори му се виждаше освободено и доста напредничаво за времето си, невинно и щедро, като саможертвен акт, който той съвсем не бе успял да разбере. Леле, какво предложение! — биха казали приятелите му, въпреки че той никога не спомена на никого за онази нощ. По това време, в края на шейсетте, вече живееше в Лондон. Кой би могъл да предвиди, че ще настъпят такива промени, че сексуалното удоволствие внезапно ще бъде издигнато в култ и толкова много красиви жени ще му се отдават без чувство за вина? Едуард премина през тези кратки години като объркано и щастливо дете, на което са опростили дълго наказание и е все още неспособно да осъзнае напълно късмета си. Отказа се от поредицата кратки исторически книги и от всякакви планове за сериозна научна работа, въпреки че нямаше някакъв определен момент, в който да е взел твърдо решение за бъдещето си. Както бедния сър Робърт Кейри, чисто и просто бе изпаднал от историята, за да живее удобно в настоящето.