Едуард копнееше сервитьорите да се махнат, но за да покаже, че не се смущава от присъствието им, се усмихна, както се беше отпуснал на стола си с чашата вино, и се провикна през рамо:

— Имате ли още от същото?

— Нямаме, господине. Съжалявам, господине.

Ръката му, хванала чашата, потрепери от усилието му да сдържи внезапното си щастие, екзалтацията си. Седнала срещу него, Флорънс сякаш грееше, бе прелестна — невероятно красива, чувствена, талантлива, добросърдечна.

Момчето, което му бе отговорило, се спусна да прибере чиниите. Колегата му остана отвън да сипва второто — печеното. Количката с ястията не можеше да влезе в сватбения апартамент, за да им сервират както му е редът, поради двете стъпала, които отделяха нивото на стаите от коридора — причината бе некачествено проектиране, когато в средата на осемнайсети век елизабетинската сграда била модернизирана и преустроена в джорджианска.

Двамата за кратко останаха насаме, въпреки че отвън се долавяше стърженето на лъжиците по съдовете и шепотът на момчетата край отворената врата. Едуард сложи ръката си върху ръката на Флорънс и за стотен път през този ден й прошепна „Обичам те“, а тя веднага му отвърна със същото и го каза наистина искрено.

Едуард бе завършил с отличие история в Юнивърсити Колидж в Лондон. В продължение на три кратки години бе учил за войни и въстания, за периоди на масов глад и чума, за създаване и падане на империи, за революции, погубвали децата си, за земеделски мъки, работническа нищета, за жестокостите на управляващите класи — ярки картини на потисничество, несгоди и изгубени надежди. Той ясно съзнаваше на какви ограничения и оскъдици е бил обречен животът на хората поколения наред. На фона на историята годините на мир и просперитет, които Англия преживяваше в момента, бяха нещо рядко, а на техния фон неговото и на Флорънс щастие бе изключително, дори уникално явление. Последната си година посвети на специално изследване на теорията за „великата личност“ в историята — наистина ли е остаряло да се смята, че силните индивиди са в състояние да променят националните съдбини? Преподавателят му определено мислеше така. Според него Историята с голяма буква се тласкаше от неизбежни движещи сили към неизбежни и необходими цели и не след дълго този факт щеше да се смята за научно обоснован. Но биографиите, които Едуард подробно изучи — на Цезар, Карл Велики, Фридрих Втори, Екатерина Велика, Нелсън и Наполеон (Сталин бе пропуснал по настояване на преподавателя си), — в голяма степен подсказваха обратното. Едуард се стремеше да докаже, че един безмилостен индивид, с помощта само на гол опортюнизъм и доза късмет може да промени съдбите на милиони — това бе инакомислещо заключение, за което му писаха „много добър“ с минус, та едва не му развалиха отличната диплома.

Междувременно откри, че дори легендарните успехи не носят много щастие, а само увеличават неудовлетвореността и изострят амбициите. Докато сутринта се обличаше за сватбата (фрак, цилиндър и обилно напръскване с одеколон), си каза, че навярно нито един от хората в списъка му не бе изпитвал неговото задоволство. Въодушевлението му само по себе си бе форма на величие. Та той беше един великолепно реализирал се или почти реализирал се мъж. На двайсет и две годишна възраст ги бе засенчил вече всичките.

Сега се вглеждаше в жена си, в напръсканите с точици лешниково кафяви ириси, в чистото бяло на очите й с едва загатнати отсенки на бледо млечносиньо. Клепките й бяха гъсти и тъмни — като на дете. Имаше нещо детско и в тържественото спокойствие на лицето й. А то бе красиво и сякаш изваяно, на определена светлина напомняше на лицето на коренна американка — индианка от знатно потекло. Флорънс имаше широка долна челюст и открита и непринудена усмивка, която достигаше чак до бръчиците в ъгълчетата на очите й. Бе с едър кокал — някои от матроните на сватбата компетентно коментираха широките й хълбоци. Гърдите й, които Едуард бе хващал и дори целувал, макар и съвсем недостатъчно, бяха малки. Цигуларските й пръсти и длани бяха бели и яки, също като дългите й ръце — в училище хвърлянето на копие й се бе удавало много добре.

Едуард никога не се бе интересувал от класическа музика, но сега започваше да научава игривия й жаргон — легато, пицикато, кон брио. С упорито и постоянно слушане постепенно свикна да разпознава и дори да харесва някои произведения. Особено го вълнуваше едно от онези, които тя свиреше с приятелите си. Когато се упражняваше в гами и арпежи у дома си, тя обхващаше косата си с кариока и тази мила подробност го караше да мечтае за дъщерята, която един ден можеха да имат. Флорънс свиреше гъвкаво и прецизно и бе известна с богатството на звука, който извличаше от цигулката си. Един от преподавателите й бе казал, че никога не е срещал студент, който да свири отворени струни с подобна топлота. Когато заставаше пред статива в залата за репетиции в Лондон или в стаята си в къщата на родителите си в Оксфорд заедно с изтегнатия на леглото Едуард, който я наблюдаваше и я желаеше, стойката й бе изящна — с изправен гръб и гордо вдигната глава, тя четеше нотите с властно, почти надменно изражение, което дълбоко го вълнуваше. В погледа й имаше невероятна сигурност, невероятно познаване на пътя към насладата.

Отнасяше ли се до музика, тя винаги бе уверена в себе си, а движенията й бяха плавни и сигурни — и когато натриваше лъка си с колофон, и когато сменяше струните на инструмента си, или пък когато разместваше мебели в стаята си, за да посрещне тримата си приятели от академията, с които свиреха в любимия й струнен квартет. Тя бе безспорният водач и винаги имаше последната дума в многочислените им музикални спорове. Ала иначе в живота си бе учудващо несръчна и неуверена и вечно се препъваше или събаряше разни предмети, или пък си удряше в нещо главата. Пръстите, на които се удаваше така виртуозно да свирят на двоен гриф в Бахова партита, можеха със същата лекота да обърнат пълна чаена чаша върху ленена покривка или да изпуснат стъклена чаша на каменния под. Когато мислеше, че някой я гледа, тя се оплиташе в собствените си крака. Бе споделила с Едуард, че когато отдалеч види някоя своя приятелка, й е цяло мъчение да върви срещу нея на улицата. А когато бе тревожна или силно смутена, ръката й с треперливо движение непрестанно посягаше към челото, за да отмести някой въображаем кичур, и това продължаваше дълго след като източникът на притеснение изчезнеше.

Можеше ли да не заобича това чудно и трогателно момиче, което не приличаше на никое друго, това така болезнено честно и свенливо момиче, чиито мисли и вълнения бяха видими за всички, сякаш струяха като заредени частици от менящите й се изражения и жестове? Дори и да не беше красивото й, изсечено лице, нямаше как да не я обикне. А и тя го обичаше с такава сила, с такава болезнена физическа сдържаност! Всичко това събуждаше не само страстта му, която ставаше още по-силна поради липсата на естествен отдушник, но и желанието му да я закриля. Но дали тя наистина беше толкова уязвима? Веднъж надникна в папката с училищните й бележки и видя резултатите й от тестовете за интелигентност — сто петдесет и две! — със седемнайсет точки повече от неговия собствен резултат. Това бе по времето, когато на въпросните показатели се гледаше също толкова сериозно, колкото и на височината и теглото. Когато присъстваше на някоя от репетициите на квартета им и мнението й за фразирането или за темпото, или за динамиката се различаваше от това на Чарлс — бузестият напорист челист с нацъфтялото в позакъсняло акне лице, Едуард се впечатляваше от хладнокръвието й. Флорънс не спореше, изслушваше спокойно, след което съобщаваше решението си. Тогава нямаше и следа от жеста, с който приглаждаше косата си. Знаеше какво прави и бе твърдо решена да води, както подобаваше на ролята й на първа цигулка. Струваше му се, че тя е дори в състояние да накара страшничкия си баща да прави това, което му каже. Доста месеци преди сватбата по нейна молба той предложи работа на Едуард. Друг въпрос е дали Едуард я искаше или пък дали имаше смелост да я откаже. Също така, благодарение на някаква женска осмоза, тя знаеше точно какво е необходимо за празненството — от размера на градинската палатка до количеството летен пудинг, както и колко щеше да бъде разумно да очакват от баща й да плати.

* * *

— Ето ги, идват! — прошепна тя и стисна ръката му, за да предотврати някоя неочаквана интимност.

Сервитьорите пристигаха с чиниите с говеждото — неговата бе почти двойно по-пълна от нейната. Донесоха им също и трайфъл с шери, сирене чедър и ментови шоколадчета, които подредиха на един шкаф отстрани. След като измрънкаха някакво обяснение как да ползват звънеца за прислугата до камината — трябвало да се натиска силно и продължително, — момчетата се оттеглиха, затваряйки безкрайно внимателно вратата след себе си. После се чу подрънкването на отдалечаващата се по коридора количка, после, след кратка тишина — някакво изкашляне или изсмиване, което можеше да идва и от хотелския бар на долния етаж, и най-накрая младоженците останаха наистина сами.

Вятърът смени посоката си или се засили и довя шума на прибоя, напомнящ на трошащи се в далечината чаши. Мъглицата се вдигаше и по малко разкриваше очертанията на ниските хълмове, виещи се над бреговата линия на изток. Пред очите им се стелеше бляскава, сива и равна шир, която може би бе копринената повърхност на самото море, а може би бе лагуната, или пък небето — не можеше да се каже точно. Промененият бриз довяваше през отворените френски прозорци някаква съблазън, солен дъх на кислород и на простор, които сякаш бяха в дисхармония с колосаната ленена покривка, с втвърдения от нишестето сос към месото и с тежките, лъскави сребърни прибори, към които те тъкмо посягаха. Сватбеният обед бе огромен и продължителен. Не бяха гладни. На теория имаха пълната възможност да зарежат чиниите, да грабнат бутилката за гърлото и да изтичат до брега, да захвърлят обувките и да се наслаждават на свободата си. Никой в хотела не би помислил да ги спре. Най-после бяха станали свободни възрастни хора, бяха тръгнали на почивка и можеха да правят каквото си поискат. Само няколко години по-късно най-обикновени младежи щяха да постъпват точно така. Но тогава времената бяха други. Дори когато Едуард и Флорънс оставаха насаме, все още действаха хиляди неписани правила. Тъкмо защото бяха станали големи хора, не можеха да вършат детинщини, като например да изоставят храната, приготвена с толкова труд от някой друг. В края на краищата бе време за вечеря. А и все още не се смяташе за достойно за уважение или пък за модно да се държиш като дете.

И все пак Едуард бе развълнуван от зова на плажа и ако знаеше как да го изрази или обясни, вероятно щеше веднага да предложи да излязат навън. Бе чел на Флорънс от един пътеводител, в който пишеше, че камъчетата по осемнайсетте мили плажна ивица били отсявани и изглаждани от страховити бури в течение на хилядолетия, като най-едрите се намирали в източната част. Според легендата местните рибари, които се прибирали по тъмно, разбирали точно къде се намират по големината на чакъла. Флорънс бе предложила да проверят сами, като сравняват камъчета, загребвани на една миля разстояние едни от други. Щеше да му е по-приятно да се разхожда по плажа, отколкото да стои на това място тук. Струваше му се, че и без това ниският таван е прекалено близо над главата му и все повече се снишава. От чинията му се разнасяше клисав мирис, който се примесваше с морския бриз и му напомняше за дъха на домашно куче. А може би просто не бе толкова радостен, колкото все се опитваше да си внуши. Чувстваше как нещо огромно притиска мислите му и спъва говора му, а същевременно изпитваше и остър физически дискомфорт — сякаш панталоните или бельото му бяха отеснели.

Но ако на масата сега изскочеше отнякъде дух от бутилка и предложеше на Едуард да задоволи най-съкровеното му желание, и през ум нямаше да му мине да иска някакъв си плаж. Единственото, което желаеше и за което можеше да мисли, бе той и Флорънс да легнат заедно голи върху леглото или под завивките в съседната стая и най-после да се срещнат лице в лице с онова страхотно преживяване, което му се струваше не по-присъщо на ежедневния живот от религиозно видение или дори от самата смърт. При мисълта, че това може да се случи — щеше ли въобще да се случи, и то на него? — нещо отново го проряза ниско долу в слабините и той за миг усети, че ще примре от желание, но го сподави в сладостна въздишка.

Както повечето млади мъже от неговото поколение или от всяко друго поколение, на които им е трудно или нямат пред кого да изявят сексуалността си, той постоянно се отдаваше на едно занимание, наричано в онзи момент от едно известно светило с голям авторитет по въпроса „самозадоволяване“. Едуард с радост откри термина. Бе роден през 1940 година — твърде късно през онзи век, за да вярва, че изнасилва тялото си, че ще увреди зрението си или пък че Бог наблюдава със строго недоумение как той всекидневно се посвещава на подобни дейности. Или дори че бледността му и вглъбеното му изражение го издават пред всички. И все пак над мъките му тегнеше нещо смътно позорно, някакво усещане за несполука и за изхабяване и, разбира се, за самота. А удоволствието всъщност бе съпътстваща облага. Целта му бе освобождаването от настойчивото, затормозяващо мислите му желание за нещо, което не можеше да получи веднага. Колко невероятно бе, че една лъжичка течност, създадена от него и изхвърлена от тялото му, е в състояние мигновено да опресни мисълта му и отново да я насочи към решимостта, проявена от Нелсън при залива Абукир.