Единственият и най-съществен принос на Едуард към сватбените приготовления бе въздържанието му в продължение на повече от седмица. Той не бе спазвал подобно тотално целомъдрие по отношение на себе си от дванайсетгодишната си възраст. Искаше да бъде в блестяща форма за пред булката си. Не му бе лесно, особено нощем в леглото или пък сутрин при събуждане, или през дългите следобеди, или в часовете преди обяд, или след вечеря, в часовете преди лягане. Сега най-после бяха женени и сами. Защо да не остави печеното, да я покрие с целувки и да я поведе към леглото оттатък? Не беше толкова просто. Бе натрупал доста дълъг опит в справянето със свенливостта на Флорънс. Уважаваше тази свенливост, дори благоговееше пред нея, взимайки я за някакъв вид сдържаност, за условно прикритие на богата чувствена природа. Накратко, смяташе я за част от сложните дълбини на личността й и виждаше в нея доказателство за високото й качество. Опитваше се сам себе си да убеди, че я предпочита такава. Не можеше да го осмисли, но нейната плахост отговаряше на собствената му непросветеност и неувереност. Някоя по-чувствена и взискателна жена — някоя буйна жена — вероятно щеше да го плаши.

Периодът на ухажването им бе като старинен испански танц — тържествено раздипляща се павана, сковавана от неписан и неогласен, но, общо взето, спазван протокол. Никога нищо не се обсъждаше, а и те не чувстваха нужда от интимни разговори. Това бяха неща, които не можеха да бъдат обхванати от думи или дефиниции. Езикът и практиката на терапията, популярността на усърдно споделяните и взаимно анализираните чувства все още не бяха широко разпространени. Чуваше се, че някои по-заможни хора си правели психоанализа, но все още не бе повсеместно общоприето да считаш себе си за загадка или за упражнение по преразказ, или пък за чакащ разрешение проблем.

Между Едуард и Флорънс нищо не ставаше бързо. Важният напредък и негласните отстъпки, увеличаващи броя на нещата, които му се разрешаваше да гледа или да пипа, се постигаха единствено постепенно. Денят, в който за първи път видя гърдите й разголени, се падаше през октомври, много преди датата, на която успя да ги докосне — 19 декември. Целуна ги през февруари, но без зърната, които устните му усетиха само веднъж — през май. Тя си позволяваше да напредва по неговото тяло още по-предпазливо. Внезапните инициативи или радикалните предложения от негова страна можеха да съсипят месеци добре свършена работа. Онази вечер в киното на прожекцията на „Вкус на мед“, когато той хвана ръката й и я пъхна между краката си, върна процеса със седмици назад. Тя започна да се държи не студено, дори не и хладно — никога не правеше така, просто едва забележимо резервирано, може би разочаровано и дори в известна степен като предадена. Някак си се отдръпна от него, без въобще да му дава повод да се съмнява в любовта й. После нещата най-сетне отново потръгнаха. Когато един съботен следобед в края на март двамата бяха сами, а дъждът плющеше по прозорците на разхвърляната дневна в малката къщичка на родителите му на Чилтърнските възвишения, тя за кратко сложи ръката си над или близо до пениса му. Чувстваше я през двата пласта тъкан в продължение на по-малко от петнайсет секунди с нарастващи надежда и екстаз. В момента, в който тя я отдръпна, разбра, че не може повече да издържа. Предложи й да се оженят.

Нямаше как да узнае какво й бе коствало да сложи на подобно място ръката си — всъщност опакото на ръката си. Обичаше го и искаше да му достави удоволствие, но трябваше да преодолее значителното си отвращение. Опита съвсем добросъвестно. Може и да беше умна, но бе и напълно безхитростна. Държа ръката си там, колкото можа, докато почувства как изпод сивия фланелен плат на панталоните му нещо помръдва и се вкоравява. Усещаше нещо живо, напълно различно от нейния Едуард, което я накара да се отдръпне ужасена. Тогава той изтърси предложението си и във вихъра на вълнението, сред очарованието и смеха и облекчението тя за кратко забрави за дребното си смущение. А той бе толкова изумен от собствената си решителност, както и препълнен от неизлятото си желание, че просто не бе способен да си даде сметка за противоречието, с което тя заживя от този ден нататък, за скритата борба между отвращението и радостта й.

* * *

И така, вече бяха сами и на теория свободни да правят каквото поискат, но продължиха да ядат вечерята, за която нямаха апетит. Флорънс остави ножа, пресегна се за ръката на Едуард и я стисна. Отдолу се чуваше радиото — ударите на Биг Бен, известяващи новините в десет часа вечерта. В тази част от крайбрежието телевизионният сигнал бе слаб поради хълмовете, които започваха непосредствено зад хотела. Вероятно по-възрастните гости бяха долу във всекидневната и коментираха световните събития, докато отпиваха от вечерното си питие — хотелът имаше богата селекция от единични малцове1, а някои от мъжете пълнеха лулите си за последен път през този ден. Събирането около радиоапарата за информационния бюлетин бе останал им от войната навик, на който те никога нямаше да изменят. Едуард и Флорънс изслушаха глухо звучащия глас на говорителя, който предаде основните новини и произнесе името на министър-председателя. След една-две минути Харолд Макмилън започна речта си. Изказваше се на конференция във Вашингтон по въпросите на надпреварата във въоръжаването и необходимостта от договор за спиране на ядрените опити. Кой би се противопоставил на идеята, че е лудост да се продължават опитите с водородната бомба в атмосферата и да се излага на радиация цялата планета? Ала никой под трийсетгодишна възраст — и със сигурност не Едуард и Флорънс — не вярваше, че един британски премиер може да има някакво влияние върху световната политика. Империята се смаляваше с всяка изминала година, когато нови и нови страни успяваха да извоюват полагащата им се независимост. Вече не бе останало почти нищо от нея и светът определено принадлежеше на американците и на руснаците. Британия, Англия бе второстепенна сила и признаването на този факт носеше известно светотатствено удоволствие. Разбира се, долу във всекидневната мислеха другояче. Всички над четирийсет, които се бяха били или страдали през войната, познаваха смъртта из основи и никога не биха повярвали, че наградата за всичките им жертви бе изпадането в тази ситуация на маловажност.

Едуард и Флорънс щяха да гласуват за първи път на идните общи избори и горяха от желание лейбъристите да спечелят с огромно мнозинство, както при прочутата изборна победа през 1945-а. След една-две години по-старото поколение, което още мечтаеше за Империята, щеше да е принудено да даде път на политици като Гейтскил, Уилсън, Кросланд — нови хора с модерна визия за страна, в която ще цари равенство и нещата ще се вършат докрай. Щом Америка можеше да има такъв жизнерадостен и красив президент като Кенеди, то и Британия можеше да се сдобие с нещо подобно, поне по дух, понеже сред лейбъристите нямаше толкова бляскава фигура. Времето на старите патриоти, които още водеха последната война, които още тъгуваха за дисциплината и лишенията, свързани с нея, бе изтекло. Общото чувство на Едуард и Флорънс, че скоро страната ще се промени към по-добро, че енергията на младите е неудържима като пара под налягане, се смесваше с вълнението от съвместното им приключение. Шейсетте години бяха първото десетилетие на зрелия им живот и със сигурност им принадлежаха. Онези долу с лулите и блейзерите със сребърни копчета и с двойните дози „Каол Ила“, със спомените от кампаниите в Северна Африка и Нормандия и с упорито поддържаните останки от армейски жаргон не можеха да имат никакви претенции за бъдещето. Време ви е, молим ви, господа!

Вдигащата се мъгла постепенно разкриваше близките дървета, голите зелени скали зад лагуната и части от сребристото море, мекият вечерен въздух струеше около масата, а те продължаваха да се преструват, че се хранят и удължаваха момента, всеки в плен на личните си тревоги. Флорънс просто местеше храната из чинията си. Едуард хапваше символични парченца картофи, които откъсваше с крайчето на вилицата си. Слушаха безпомощно втората част от новините и осъзнаваха колко глупаво се занимават с това, което правят гостите на хотела долу. Празнуваха сватбената си нощ, а нямаха какво да си кажат. Изпод краката им продължаваха да долитат неясни думи и когато чуха „Берлин“, веднага разбраха, че става дума за онова, което до неотдавна бе приковавало вниманието на всички — за бягство от комунистическата източна част на града в западната част с реквизиран параход по Ванзее, като бегълците се снишавали край кабината на щурвала, за да избегнат куршумите на източногерманските часови. Изслушаха и това. После дойде ред на третата новина — заключителната сесия на ислямска конференция в Багдад. Ставаше нетърпимо.

Занимаваха се със световните събития от чиста глупост! Не можеше да продължава така. Бе време да се действа. Едуард разхлаби връзката си и твърдо постави ножа и вилицата успоредно в чинията си.

— Можем да слезем долу и да слушаме като хората!

Искаше да се пошегува с тази саркастична забележка, отправена и към двамата, но думите му прозвучаха неочаквано свирепо и Флорънс се изчерви. Помисли, че я критикува за това, че предпочита радиото пред него, и още преди да е смекчил или олекотил думите си, забързано отвърна:

— Или можем да отидем и да си легнем. — И веднага отмести невидимия кичур от челото си.

За да му покаже, че греши, му предлагаше онова, което той искаше най-много от всичко и от което тя се ужасяваше. Всъщност щеше да е по-щастлива или поне по-малко нещастна, ако наистина слезеше долу в салона и прекараше времето си в спокоен разговор с матроните върху покритите с дамаска на букетчета дивани, докато мъжете със сериозно изражение следят новините и се впускат във вихъра на историята. Всичко друго, но не и това, което я очакваше.

А съпругът й вече се усмихваше, изправяше се и церемониално й протягаше ръка над масата. Той също бе порозовял. Салфетката му остана за кратко закачена за колана му, виснала нелепо като препаска, после бавно и плавно се приземи. Не й оставаше нищо друго, освен да припадне, а тя съвсем не бе добра артистка. Стана и пое ръката му със съзнанието, че усмивката й в отговор на неговата е скована и неубедителна. Нямаше да й стане по-добре, ако разбереше, че изпадналият в унес Едуард никога не я бе намирал по-красива. Имаше нещо в ръцете й, за което щеше да си спомня впоследствие — бяха тъй крехки и уязвими, а само след миг щяха да се увият благоговейно около врата му. Както и в красивите й светлокафяви очи, светнали от несъмнена страст, и в едва забележимото потръпване на долната й устна, която тя дори и сега навлажняваше с език.

Със свободната си ръка той опита да хване бутилката с виното и двете пълни до половината чаши, но това се оказа твърде трудно — изпъкналите части на чашите се блъскаха една в друга, столчетата им се кръстосаха и виното за малко да се излее. Тогава той грабна само бутилката за гърлото. Дори в екзалтираното си, нервно състояние смяташе, че разбира обичайната й резервираност. Затова бе още по-радостно, че им предстоеше да изживеят това важно събитие, този решителен момент от житейския си опит заедно. И най-вълнуващото бе, че именно Флорънс бе предложила да си легнат. Статусът й на омъжена жена я бе освободил. Все още държейки я за ръката, той заобиколи масата и се приближи, за да я целуне. Понеже сметна, че е вулгарно да го прави с виното в ръка, отново остави бутилката.

— Много си красива! — прошепна й.

Тя се насили да си спомни колко много обича този мъж. Бе мил, чувствителен, обичаше я и не можеше да й причини нищо лошо. Сгуши се в прегръдката му, близо до гърдите му, и вдъхна познатия му мирис, който й напомняше за миризмата на дърва и я успокояваше.

— Толкова съм щастлив тук с теб!

— Толкова съм щастлива и аз — отвърна тихо тя.

Когато се целунаха, тя веднага усети как езикът му, напрегнат и силен, буташе зъбите й, за да премине отвъд тях като някой нахалник, проправящ си път с лакти през претъпкана стая. Влизаше в нея. Собственият й език автоматично отскочи назад с отвращение, създавайки още повече пространство за Едуард. Той знаеше много добре, че тя не обича този тип целувки, и никога преди не бе проявявал подобна настоятелност. С устни, здраво прилепени в нейните, опипваше с език месестото пространство най-отдолу в устата й, после се измести към вътрешната страна на зъбите на долната й челюст и към празното място, където преди три години й бяха извадили с пълна упойка един пораснал накриво мъдрец. Тя често неволно бъркаше със собствения си език в тази вдлъбнатинка, когато се замислеше за нещо. Възприемаше я по-скоро като абстракция, отколкото като местонахождение, по-скоро като тайно, въображаемо място, отколкото като кухина във венеца, затова й се струваше странно, че друг език също може да влиза там. Най-вече я беше гнус от твърдия, островърх край на този вибриращожив чужд мускул. Лявата му ръка бе разтворена и плътно притисната над плешките й — точно под врата, и като лост подпираше главата й към неговата. Клаустрофобията й нарастваше и дишането й ставаше все по-трудно, но тя бе все по-твърда в решението си, че не може да си позволи да го обиди. Той забърника под езика й, бутайки го към небцето й, после се премести над езика и го занатиска надолу, после плавно се плъзна отстрани и около него, сякаш си мислеше, че може да го завърже на възел. Искаше да включи езика й в някаква самостоятелна дейност, да го прилъже в някакъв противен ням дует, а тя можеше единствено да се затвори в черупката си и да се опита да не се измъчва, да не се задави, да не изпадне в паника. В главата й се въртеше безумната идея, че ако повърне в устата му, съпружеският им живот веднага ще приключи и тя ще трябва да се прибере у дома и да обяснява на родителите си какво е станало. Прекрасно разбираше, че тази работа с езиците, това проникване бе само умалено въведение, ритуално разиграване на онова, което тепърва имаше да става — като пролог на старинна пиеса, в който накратко се разказва какво ще се случи по-нататък.