Една от задачите й бе да чисти Зелената стая, където един следобед видя в кошче за хартиени отпадъци част от бележки по изпълнението на квартет „Амадеус“8, нахвърляни с молив. Почеркът бе криволичещ и неясен, едва се четеше и се отнасяше до встъпителната част на Шубертовия квартет № 15. Каква бе радостта й, когато най-после успя да разчете думите: „На си — начало!“ Флорънс не можа да се въздържи да не си поиграе с идеята, че е получила значимо съобщение или че й е подсказано нещо жизнено важно, и две седмици по-късно, наскоро след започването на последната й година, покани трима от най-добрите студенти в колежа да свирят в основан от самата нея квартет.

Единствено челистът бе мъж, но Чарлс Родуей не я интересуваше особено в сантиментално отношение. Мъжете в колежа — музиканти, отдадени на изкуството си, жестоко амбициозни и слепи за всичко останало извън избрания инструмент и свързания с него репертоар, също никога не я бяха привличали. Когато някое от момичетата в групата започнеше да излиза редовно с друг студент, то просто изчезваше от обществото, също както приятелите футболисти на Едуард. Сякаш постъпваше в манастир. Тъй като й изглеждаше невъзможно да излиза с момче и едновременно с това да поддържа отношения със старите си приятелки, Флорънс предпочиташе да се движи с групата от общежитието. Харесваха й шегите, интимността, добронамереността, начинът, по който момичетата празнуваха рождените си дни, и как мило се суетяха с чайници, одеяла и плодове, ако някоя се разболееше от грип. Студентските й години бяха нейната свобода.

Лондонските периметри на Едуард и Флорънс едва ли се застъпваха. Тя знаеше много малко за пъбовете във Фицровия и Сохо и въпреки че винаги бе искала, никога не беше посещавала читалнята на Британския музей. Той не знаеше нищо за Уигмор Хол или за чайните салони в нейния квартал и нито веднъж не бе ходил на пикник в Хайд Парк, нито се бе возил на лодка в Серпантината. И двамата се развълнуваха, когато установиха, че са били по едно и също време на Трафалгар Скуеър през 1959 година, заедно с двайсетте хиляди души, борещи се за забраната на атомната бомба.

* * *

Срещнаха се чак след края на следването си в Лондон, когато вече вятърът ги бе отвял обратно към съответните им домове и към тишината на детството им, за да прекарат една-две горещи и скучни седмици в очакване на изпитните си резултати. След време това, което щеше да ги озадачава най-много, бе колко лесно срещата им можеше изобщо да не се е състояла. За Едуард точно този ден можеше да е изминал както повечето други — в убежището му в тясната градина, на покритата с мъх скамейка в сянката на огромния бряст, в четене далеч от погледа на майка му. На петдесет ярда от него лицето й — бледо и неясно като акварелите й, щеше да стои неотлъчно на прозореца на кухнята или дневната в продължение на двайсет минути с вторачени в него очи. Той се опитваше да не й обръща внимание, но чувстваше погледа й, който сякаш го докосваше по гърба или по рамото. После я чуваше на пианото на горния етаж да се запъва на някоя от пиесите от „Тетрадката на Ана Магдалена“9 — единствената класическа музика, която той познаваше по онова време. Половин час по-късно можеше да е пак на прозореца, отново загледана в него. Не го заговаряше, ако го видеше с книга в ръка. Преди години, когато Едуард бе още ученик, баща му й бе наредил никога да не прекъсва заниманията на сина си.

Онова лято след държавните изпити интересът му бе насочен към фанатичните средновековни култове и техните диви, психотични водачи, които редовно се провъзгласявали за месии. Четеше за втори път през годината книгата на Норман Кон „Преследването на хилядолетието“. Водени от идеите за Апокалипсиса в Откровението на свети Йоана и в Книга на пророк Даниил, убедени, че папата е антихрист, че краят на света наближава и само непорочните ще се спасят, тълпи от хиляди фанатици кръстосвали германските провинции, обикаляли от град на град, избивали всички евреи, на които попаднели, както и свещениците, а понякога и богаташите. После властите жестоко потушавали движението, но след няколко години някъде другаде изниквала нова секта. От висотата на монотонния си и безопасен живот Едуард се ужасяваше и същевременно не можеше да се откъсне от четивото за тези повтарящи се изблици на безумие и бе благодарен, че живее във време, когато религията, общо взето, заемаше незначително място. Чудеше се дали да не кандидатства за докторат, ако дипломата му се окаже достатъчно висока. Темата му можеше да бъде тъкмо този тип средновековно безразсъдство.

По време на разходките си из буковите гори мечтаеше да напише кратки биографии на недотам известни личности, живели недалеч от центъра на важни исторически събития. Първата щеше да бъде за сър Робърт Кейри — мъжа, който яздил в продължение на седемдесет часа от Лондон до Единбург, за да отнесе вестта за смъртта на Елизабет I на наследника й, краля на Шотландия Джеймс VI. Кейри бе интересна фигура и бе написал собствените си мемоари, което можеше да се окаже полезно. Беше воювал срещу испанската армада, владееше сабята и бе патрон на шекспировата театрална трупа „Мъжете на лорд Чембърлейн“. Целта на тежкия му поход на север била да му осигури високи привилегии при новия крал, но вместо да постигне това, изпаднал в относително забвение.

Обхванеше ли го по-реалистично настроение, Едуард мислеше, че трябва да си намери истинска работа като гимназиален учител по история и да избегне на всяка цена военната служба.

Когато не четеше, обикновено тръгваше надолу по пътеката край авенюто с липите към село Нортенд, където живееше негов приятел от училище — Саймън Картър. Ала точно през онази утрин, отегчен от книги, птичи песни и селска тишина, Едуард извади от бараката разнебитеното си детско колело, вдигна седалката, напомпа гумите и потегли без определен план. В джоба му имаше банкнота от един паунд и две монети по половин крона. В този момент единственото, което искаше, бе да се движи напред. Карайки безразсъдно, понеже спирачките едва работеха, той се понесе през един зелен тунел надолу по стръмния хълм, покрай фермите на Балъм и Стрейси, навлезе в долината Стонър и докато профучаваше край желязната ограда на парка, взе решение да покара още четири мили до Хенли. Когато пристигна в града, се запъти към гарата с неясното намерение да отиде до Лондон, за да потърси някои приятели. Но влакът, който чакаше на гарата, пътуваше в обратната посока — към Оксфорд.

Час и половина по-късно се шляеше из центъра на града в обедната горещина, все още смътно отегчен и ядосан на себе си, че си прахосва парите и времето. В миналото това бе неговата местна столица, източникът на почти всичките му пубертетни вълнения или на обещанието за тях. Ала след Лондон Оксфорд му изглеждаше като кукленски град — сладникав, провинциален и смешно претенциозен. Когато някакъв портиер с мека шапка го погледна навъсено от сенчестия вход на един колеж, Едуард насмалко щеше да се обърне и да го заговори. Вместо това реши да се почерпи с една утешителна халба бира. Когато тръгна по Сейнт Джайлс към „Орел и дете“, съзря едно саморъчно написано съобщение за събрание на местния клуб на Кампанията за ядрено разоръжаване10 за същия ден по обяд и за миг се поколеба. Не обичаше много сериозните сбирки — нито драматичната им реторика, нито тъжната им праволинейност. Оръжията, разбира се, бяха ужасни и трябваше да бъдат спрени, но досега по събрания никога не бе научавал нищо ново. И все пак членуваше в тази организация и си плащаше вноските, нямаше какво друго да прави, а и долавяше неясния повик на съвестта си — бе длъжен да помогне за спасяването на света.

Тръгна по един покрит с плочки коридор и влезе в сумрачна зала с ниско спуснати боядисани покривни греди и църковен мирис на полировка за дърво и прахоляк. От вътрешността й долитаха ниските звуци на отекващи в дисонанс гласове. Когато очите му свикнаха с тъмнината, първият човек, когото видя, бе Флорънс. Застанала до една врата, тя говореше с един тънък и длъгнест жълтолик младеж, който държеше в ръка тесте листовки. Бе облечена с бяла памучна рокля, разширена надолу като пола за танци и силно пристегната в кръста с тънко синьо кожено коланче. За миг си помисли, че е медицинска сестра — по някакъв абстрактен, конвенционален начин сестрите му се струваха еротични, понеже, както си фантазираше, те вече знаеха всичко за тялото му и за неговите потребности. За разлика от повечето момичета, в които се заглеждаше по улиците или в магазините, тя не отвърна очи. Погледът й бе любопитен или насмешлив, а може би отегчен и търсещ развлечение. Лицето й бе странно — със сигурност красиво, но по-скоро като изваяно или издялано от камък. В сумрака на залата единствената дневна светлина, която струеше от един висок прозорец вдясно от нея, придаваше на лицето й вид на изсечена маска — одушевена и спокойна, ала непроницаема. Едуард не спря, когато влезе в стаята. Продължи да върви към нея, без да има понятие какво ще й каже. Определено не го биваше във встъпителните изречения.

Погледът й не се отдели от него, докато той приближаваше, и когато вече бе достатъчно близо до нея, тя издърпа една листовка от купчината на приятеля си и попита:

— Искате ли да четете? Тук става дума за водородна бомба, която пада над Оксфорд.

Докато му подаваше листовката, пръстът й се задържа от вътрешната страна на китката му и това със сигурност не беше случайно.

Той отвърна:

— Нямам друго за четене.

Момчето до нея го гледаше злобно и го чакаше да си тръгне, но Едуард не мръдна от мястото си.

* * *

И тя не можеше да си намери място в дома си — голямата викторианска вила в готически стил, на петнайсет минути път пеша от Банбъри Роуд. Майка й Вайълет, която по цял ден проверяваше в горещината изпитни работи на завършващи студенти, не понасяше редовните упражнения на Флорънс — постоянното повтаряне на гами и арпежи, упражненията по свирене на две струни, тестовете за памет. Думата, която Вайълет употребяваше, бе „скрибуцане“, като например: „Миличка, още не съм свършила за днес. Ще може ли да отложиш скрибуцането си за след вечеря?“

Предполагаше се, че това е мила шега, ала Флорънс, която бе необичайно раздразнителна през тази седмица, го приемаше като още едно доказателство за неодобрението на майка си към кариерата, която бе избрала, и за враждебността й към музиката въобще, а оттам и към самата Флорънс. Знаеше, че би трябвало да съжалява майка си. Тя до такава степен нямаше слух, че не можеше да познае и най-простата мелодия, дори и националния химн, който различаваше от „Хепи бъртдей“ само по съдържанието. Бе от онези хора, които не могат да определят дали една нота е по-ниска или по-висока от друга — дефект, не по-малък от вроденото изкривяване на краката или от заешката уста. Ала след относителната си свобода в Кенсингтън Флорънс не можеше да й съчувства — семейната атмосфера я потискаше. Например нямаше нищо против да оправя леглото си всяка сутрин — открай време го правеше, — но мразеше да я питат всеки път на закуска дали го е сторила.

Както често й се случваше след отсъствие от къщи, баща й събуждаше у нея противоречиви емоции. Имаше моменти, в които го намираше физически отблъскващ и едва понасяше вида му — лъсналото му голо теме, малките му бели ръчички, вечните му схеми за подобряване на бизнеса и за правенето на още повече пари. И тънкия теноров глас — едновременно умолителен и властен, с ексцентрично поставяните ударения. Ненавиждаше ентусиазираните му приказки за лодката със смешното название „Захарна фея“, която държеше на пристанището в Пуул. Разказите му за новото платно, за радиовръзката с брега, за специалните лакове за яхти я дразнеха. В миналото я водеше със себе си и на няколко пъти, когато бе дванайсет и тринайсетгодишна, двамата прекосяваха Ламанша чак до Картере, близо до Шербур. Впоследствие никога не говореха за тези пътувания. Той вече не й предложи да я взема със себе си и тя бе доволна, че е така. Ала понякога, в изблик на майчински чувства и угризения на съвестта, заставаше зад него, както бе седнал, обвиваше ръце около врата му, целуваше го по темето и го душеше, вдъхвайки приятния му мирис на чисто. Правеше всичко това, след което се ненавиждаше.

По-малката й сестра също изпъваше нервите й с новопридобития си кокни говор и с добре отработената си тъпота пред пианото. Как можеха да изпълнят желанието на баща си да му изсвирят някой марш от Суза11, когато Рут твърдеше, че не можела да отмери четири удара в такт?

Както винаги, Флорънс успяваше майсторски да прикрие чувствата си от семейството си. За това не се искаше някакво усилие — тя просто напускаше стаята, когато бе възможно да го направи не демонстративно, и по-късно се радваше, че не е казала на родителите си или сестра си нещо горчиво или обидно — в противен случай би стояла будна цяла нощ, разяждана от чувство за вина. Постоянно си напомняше колко много обича семейството си, обричайки се на още по-дълбоко мълчание. Знаеше много добре, че хората се карат, дори се карат бурно, след което се сдобряват. Но не знаеше как да започне — просто нямаше дарба за разреждащите напрежението кавги и съвсем не можеше да повярва, че изречените тежки думи могат да се вземат назад или забравят. По-добре бе да не усложнява нещата. Така че, когато се чувстваше като герой от вестникарски комикс, от чиито уши излиза пара, можеше да упреква единствено себе си.