Флорънс напрегна по-силно паметта си. Дрехите му наистина бяха необичайни, но онова, което й направи най-силно впечатление, бе лицето му — замислено, с нежен овал, с високо чело, с тъмни, извити в широки дъги вежди, и спокойствието на погледа му, който се рееше над събралите се хора, после спря върху нея, но така, сякаш я нямаше в залата, сякаш си я представяше, измисляше си я. Паметта й ненужно вмъкваше детайли, които в онзи момент не можеше още да е доловила — носовия му провинциален акцент, близък до местния, оксфордския, с малко нещо от западняшкия говор.

Обърна се отново към него.

— Беше ми любопитен.

Ала нещата бяха още по-абстрактни. Навремето дори не й дойде наум да задоволи любопитството си. Не мислеше, че ще се запознаят или че може да направи каквото и да било в тази посока. Сякаш любопитството й нямаше нищо общо със самата нея — тя всъщност отсъстваше от стаята. Влюбването й разкриваше колко бе странна, колко изолирана в ежедневните си мисли. Когато Едуард я попиташе: „Как се чувстваш?“ или „За какво мислиш“? — тя винаги му даваше някакъв несвързан отговор. Толкова дълго ли й бе трябвало, за да осъзнае, че й липсва някакъв прост мисловен фокус, какъвто всички останали притежават, някакъв механизъм, така обикновен, че никой никога не го споменава, някаква непосредствена чувствена връзка с хората и събитията и с нейните собствени нужди и желания? През всичките тези години бе живяла изолирана вътре в себе си и по някакъв странен начин изолирана от самата себе си, без никога да пожелае или да се осмели да погледне назад. В застланата с плочи кънтяща зала с тежките ниски греди проблемите й с Едуард вече съществуваха през онези първи секунди още в първите погледи, които си размениха.

* * *

Той бе роден през юли 1940 година, през седмицата, когато бе започнала битката за Британия12. По-късно баща му Лайънел му разказваше, че през онова лято в продължение на два месеца Историята със затаен дъх решавала дали немският ще стане, или няма да стане първият език на Едуард. Към десетия си рожден ден Едуард откри, че той само си говореше така — из цялата окупирана Франция например децата бяха продължили да говорят на френски. Тървил Хийт бе населено място, по-малко от махала — състоеше се от нарядко пръснати къщици край гората с общо поземлище на едно широко било над село Тървил. Към края на трийсетте години североизточният край на Чилтърнските възвишения — Лондонският край, на трийсет мили оттам, бе завладян от разрастващия се град и вече се бе превърнал в еснафски рай. Но на югозападния им връх, южно от Бийкън Хил, където един ден автомагистралният порой от коли и камиони щеше буйно да се лее през прореза във варовика надолу към Бирмингам, земята беше почти непроменена.

Съвсем близо до къщурката на семейство Мейхю, в края на един стръмно спускащ се, изровен в коловози път, минаващ сред брезова горичка, след Спини Фарм, лежеше долината „Уормсли“ — затънтена красавица, както я бе нарекъл един пътуващ автор, която от векове бе притежание на една-единствена фермерска фамилия — семейство Фейнс. През 1940 година водата в къщурката все още се черпеше от един кладенец, оттам се изкачваше до тавана и се изливаше в резервоар. В семейната история бе записано, че докато страната се готвела да отблъсне Хитлеровото нашествие, местните власти счели раждането на Едуард за спешен случай и повод да се предотврати задаващата се хигиенна криза. Пристигнали мъже с кирки и лопати — предимно по-възрастни, и през септември същата година, точно когато започвали бомбардировките над Лондон, от Нортенд роуд към къщата бил прокаран водопровод.

Лайънел Мейхю бе директор на едно начално училище в Хенли. В ранна утрин той изминаваше петте мили до работното си място на колело, а в края на деня избутваше велосипеда си по дългия стръмен път нагоре към пустошта, с домашни и книжа, накамарени в закачената за кормилото ракитена кошница. През 1945 година, когато се родиха близначките, той купи една кола втора употреба за единайсет паунда в Кристмъс Комън от вдовицата на морски офицер, изчезнал в конвоите през Атлантика. Тогава все още автомобилите, провиращи се по тесните варовикови междуселски пътища край впрегнатите в каручки коне, бяха голяма рядкост. Ала имаше много дни, в които купоните за бензин принуждаваха Лайънел да се връща към колелото.

В началото на петдесетте години на миналия век уплътняването на времето му след завръщането вкъщи едва ли бе типично за работещ мъж с професия. Лайънел първо занасяше книжата си в миниатюрното салонче до входната врата, което ползваше за кабинет, и внимателно ги подреждаше. Това бе единствената прибрана стая в къщата и за него бе важно да предпази работната си атмосфера от домашната среда. След това проверяваше дали децата са се прибрали — по едно или друго време и Едуард, и Ан, и Хариет ходеха в селското училище във Форхенд, откъдето се връщаха сами. Оставаше няколко минути насаме с Марджъри, после отиваше в кухнята, правеше чай и разчистваше нещата от закуска.

Домакинстваше се единствено през този час, докато се приготвяше вечерята. Веднага щом поотраснаха, децата започнаха да помагат, но неефективно. Метяха се само свободните части от пода, които не бяха покрити с какво ли не, и се почистваха само нещата, необходими за следния ден — главно дрехи и книги. Леглата никога не се оправяха, чаршафите рядко се сменяха, умивалникът в претъпканата, леденостудена баня никога не се чистеше — можеше да издълбаеш с нокът името си по вкоравения сив слой нечистотии. И без това бе достатъчно трудно да се отхвърлят неотложните задачи — донасянето на въглищата за кухненската печка, поддържането на огъня в дневната през зимата, намирането на получисти училищни дрехи за децата. Переше се в неделя следобед, а това изискваше палене на огън под бакърения котел. В дъждовни дни съхнещите дрехи се просваха по мебелите из цялата къща. Гладенето не бе по силите на Лайънел — всичко се опъваше и после се сгъваше. Имаше промеждутъци, в които някоя съседка помагаше с по нещо, но никоя не се застояваше задълго. Мащабът на задачата бе прекалено огромен, а местните жени си имаха свои семейства.

Семейство Мейхю ядеше вечерята си на сгъваема чамова маса, обкръжено от плътния хаос на кухнята. Миенето на чиниите винаги се оставяше за по-късно. След като всички благодаряха на Марджъри за яденето, тя се зарейваше в някое от заниманията си, а през това време децата прибираха чиниите, после донасяха на масата учебниците си и се залавяха с домашните. Лайънел отиваше в кабинета си да преглежда тетрадки, да изпълнява някои административни задължения и да изпуши една лула, докато слуша новините по радиото. След около час и половина проверяваше какво са направили децата и ги слагаше да си легнат. Винаги им четеше — поотделно на Едуард и на момичетата. Те често заспиваха въпреки потракването на съдовете, които той миеше долу.

Лайънел беше благ човек, яко сложен като фермерски работник, с млечносини очи и пясъчножълта коса. Носеше късо подстригани военни мустаци. Бе твърде стар за мобилизиране — когато Едуард се роди, бе вече на трийсет и осем. Рядко повишаваше тон, не биеше децата си, нито ги налагаше с колан, както правеха повечето бащи. Очакваше да му се подчиняват и децата му, може би чувствайки тежестта на поетите от него отговорности, го слушаха. Те, естествено, възприемаха състоянието на нещата като нормално, въпреки че достатъчно често посещаваха домовете на своите приятели, с техните приветливи, препасани с престилки майки в безупречно подредените им домове. Едуард, Ан и Хариет никога не почувстваха, че са по-онеправдани от когото и да било от приятелите си. Лайънел носеше всичко сам на раменете си.

Едуард напълно осъзна, че има нещо нередно с майка му, едва когато стана на четиринайсет. Не можеше добре да си спомни момента — някъде около петия му рожден ден, — когато тя внезапно се бе променила. И той, и сестрите му израснаха с незабележимия факт на нейното умопомрачение. Беше призрачна фигура, изнурено и кротко духче с рошава кестенява коса. Носеше се бездейно из къщата, както се носеше из детството им, на моменти общителна и дори любяща, друг път затворена в себе си, вглъбена в заниманията и плановете си. Можеха да я чуят по всяко време на деня и нощта как неумело подхваща едни и същи неща на пианото и как се запъва все на едно и също място. Често стоеше в градината и ровеше в безформената леха, която бе направила точно по средата на тясната морава. Рисуването й, особено акварелите — далечни хълмове, църковен шпил, дървета на преден план, доста допринасяше за всеобщия безпорядък. Тя никога не миеше четките си, нито изливаше зеленикавата вода от конфитюрените буркани, нито подреждаше боите и парцалите, нито пък прибираше картините, които започваше и не довършваше. Носеше престилката си за рисуване с дни наред, дълго след като рисувателният й плам утихнеше. Друго занимание, вероятно някога предписано й като част от трудотерапия, бе изрязването на картинки от списания и налепването им в специални тетрадки. Тя обичаше да се мести из къщата, докато го правеше, и хартиените изрезки се валяха навсякъде под краката на всички, след което се набиваха в мръсотията, наслоена върху голите дъски. Четките с нишестено лепило се вкоравяваха в отворените кутии, които тя оставяше по столовете или первазите на прозорците.

Интересите на Марджъри включваха още наблюдаване на птици от прозореца на дневната, плетене и бродиране, както и аранжиране на цветя, и тя им се отдаваше на всичките с едно и също замечтано постоянство. Предимно мълчеше, въпреки че понякога я чуваха как си мърмори сама, докато се занимава с някоя трудна задача: „Така… така… така“.

Едуард никога не се бе запитвал дали е щастлива. Тя безспорно имаше своите моменти на безпокойство, на паника, когато дишаше на пресекулки и слабичките й ръце се вдигаха и отпускаха край тялото, а цялото й внимание изведнъж се насочваше към децата и към някаква специфична задача, с която смяташе, че трябва незабавно да се захване. Ноктите на Едуард били прекалено дълги, трябвало да закърпи някоя скъсана пола, близначките трябвало да се изкъпят. Спускаше се към тях, суетейки се безплодно, гълчеше ги или ги притискаше към себе си, целувайки лицата им, или пък вършеше всичко това наведнъж, наваксвайки си за изгубеното време. Изглеждаше почти като любов и те й се поддаваха, доста щастливи на вид. Макар от опит да знаеха, че домакинските реалности са сурови — ножичките за нокти и подходящият конец обикновено са забутани някъде, а затоплянето на вода за къпането изисква часове подготовка. Знаеха, че скоро майка им ще се отнесе нанякъде и ще се върне в собствения си свят.

Тези проблясъци вероятно бяха предизвикани от опита на някоя частица от предишния й Аз да установи контрол над нея, полуразпознавайки природата на състоянието й, неясно припомняйки си за предишния й живот и осъзнавайки внезапно и с ужас мащаба на изгубеното. Ала през по-голямата част от времето Марджъри се задоволяваше с идеята — която всъщност бе една добре разработена приказка, — че е предана съпруга и майка, че всичко в къщата върви гладко благодарение на нейните усилия и че когато е изпълнила задачите си, има право на малко лично време. И за да сведат трудните моменти до минимум и да не тревожат останките от по-раншното й съзнание, Лайънел и децата бяха единни в преструвките. Когато започваха да ядат, тя понякога вдигаше вперените в усърдния си мъж очи и изговаряше мило, отмествайки несресаната коса от лицето си: „Надявам се, че ще ви хареса. Това е нещо ново, което исках да опитам.“

Винаги бе нещо старо, понеже репертоарът на Лайънел не беше богат, ала никой не й противоречеше и в края на всяко ядене децата и баща им ритуално й благодаряха. Това бе вид игра, която на всички носеше утеха. Когато Марджъри съобщаваше, че прави списък на продуктите, които трябва да се купят от пазара в Уотлингтън, или че има да глади необозримо количество чаршафи, цялото семейство сякаш заживяваше в някакъв паралелен свят на нормалност. Но фантазията можеше да просъществува само ако не се коментираше. Така че те успяваха да растат вътре в нея и да обитават нелепостите й, понеже никога не вземаха отношение към тях.

Предпазваха я някак от приятелите, които водеха в дома си, както предпазваха и приятелите си от нея. Общоприетото мнение наоколо, или поне това, което стигаше до ушите им, бе, че госпожа Мейхю е артистична, ексцентрична и очарователна, може би дори гениална. Децата не се смущаваха от това, че майка им казва неща, за които се знае, че не могат да бъдат верни. Не й предстоеше натоварен със задачи ден, нито пък наистина бе прекарала целия следобед в правене на конфитюр от къпини. Не ставаше дума за лъжи, а за това, което майка им представляваше в действителност. От тях се искаше да я предпазват — без много приказки.