Затова няколкото минути, в които четиринайсетгодишният Едуард се озова насаме с баща си в градината и за първи път чу, че майка му има мозъчно увреждане, останаха незабравими за него. Терминът бе истинско оскърбление, светотатствен зов за предателство. Мозъчно увреждане. Ще рече, че не беше наред с главата. Ако някой друг бе казал това за майка му, Едуард щеше да се почувства задължен да се сбие и здравата да го натупа. Ала още докато слушаше тази клевета, потънал във враждебно мълчание, той изпитваше някакво облекчение. Разбира се, че бе истина, не можеше да се бори срещу истината. И веднага започна да се самоубеждава, че винаги е знаел.

С баща му стояха под големия бряст през един горещ, влажен ден в края на май. След продължилите няколко дни дъждове въздухът преливаше от изобилието на ранното лято — гълчавата на птици и насекоми, мирисът на прясно окосената трева, легнала на редове по полето срещу къщурката, избуялите, изпълнени с копнеж градински гъсталаци, почти неотделими от гористия бордюр отвъд оградата от колове, цветният прашец, довяващ до баща и син първия привкус на сенна хрема за сезона, а на поляната в краката им — петната от слънчева светлина и сянка, танцуващи заедно в лекия бриз. В тази обстановка Едуард слушаше думите на баща си и се опитваше да си представи студения зимен ден през декември 1944 година, оживения перон на гарата на Уайкъмб и майка си, увита в дебелото си палто, хванала торба с оскъдни, военновременни коледни подаръци. Била застанала в края на перона, за да срещне влака от гара Марлибоун, който щял да я отведе до Принсес Ризборо, а оттам — до Уотлингтън, където щял да я чака Лайънел. Вкъщи за Едуард се грижело едно девойче — дъщерята на съседите.

Има един тип самоуверени пътници, които обичат да отварят вратата на вагона точно преди спирането на влака, за да могат да стъпят на перона с лек подскок и затичване. Може би, напускайки влака, преди пътуването му да е приключило, подобен пътник отстоява своята независимост — не иска да бъде пасивен товар. Може би съживява спомена за младостта си, или пък толкова бърза, че му е важна всяка секунда. Влакът спрял вероятно малко по-рязко от обикновено, пътникът, който държал вратата, я изпуснал, тя се отплеснала и се завъртяла на пантите си. Тежкият метален ръб ударил Марджъри Мейхю по челото със сила, достатъчна, за да счупи черепа й и в миг да размести личността, разсъдъка и паметта й. Комата й траяла по-малко от седмица. Пътникът, описван от свидетелите като изискан господин от Ситито на около шейсет, с бомбе, навит чадър и вестник, офейкал от сцената на произшествието, като оставил младата, бременна с близнаци жена да лежи на земята сред няколкото пръснати играчки, след което завинаги изчезнал в улиците на Уайкъмб с цялата си непокътната вина, или поне Лайънел му каза, че се надявал да е така.

Този необичаен момент в градината, превърнал се в повратна точка в живота на Едуард, запечата в съзнанието му един специален спомен за баща му. Лайънел държеше в ръката си лула, която не запали, докато не завърши разказа си. През цялото време съзнателно я стискаше в определено положение — бе обвил показалеца си около чашката, а дръжката й отстоеше на около фут от ъгълчето на устата му. Бе неделя, та не се бе обръснал — Лайънел не беше религиозен, макар и в училище да се правеше на такъв. Обичаше да си пази тази едничка утрин от седмицата само за себе си. Като не се бръснеше в неделя сутринта — нещо, което се смяташе за ексцентрично при човек с неговото положение, той съзнателно се самоизключваше от всякаква форма на обществено задължение. Носеше намачкана бяла риза без яка, която дори не бе пригладена с ръка. Държеше се внимателно, сдържано — сигурно бе репетирал този разговор в мислите си. Докато говореше, погледът му понякога се местеше от лицето на сина му към къщата, сякаш за да пресъздаде състоянието на Марджъри по-точно или може би да види къде са момичетата. Накрая той сложи ръка на рамото на Едуард — нещо необичайно за него, и го поведе през последните няколко ярда до самия край на градината, където паянтовата дървена ограда се губеше сред настъпващите храсталаци. Отвъд се простираше пет акра поле без никакви овце, завладяно от лютичетата, които се разделяха на две обширни ивици — като два разклоняващи се пътя.

Стояха така един до друг, докато най-после Лайънел запали лулата си, а Едуард, с присъщото на годините му умение да се приспособява, продължаваше мълчаливия си преход от шока към осъзнаването. Разбира се, че открай време знаеше всичко. Наивността му се дължеше на отсъствието на термин за здравословния й проблем. Всъщност никога не бе мислил, че тя има някакъв здравословен проблем, но пък винаги си бе признавал, че е различна. Сега това противоречие се разрешаваше от едно просто наименование, от способността на думите да превръщат невидимото във видимо. Мозъчно увреждане. Терминът разтрогваше близостта им, хладно премерваше майка му с общодостъпен и разбираем за всекиго стандарт. Започваше да се отваря някакво неочаквано пространство — не само между Едуард и майка му, но и между него и непосредствените обстоятелства, в които живееше. Едуард почувства как собствената му личност, дълбоката му същност, до която никога преди не бе достигал, внезапно заживява по-еднозначно и заприличва на нажежено иглено острие, за което никой не трябва да узнае. Тя беше мозъчно увредена, а той не. Не бе едно цяло с майка си, нито със семейството си и един ден щеше да ги напусне и да се връща при тях само като посетител. Представяше си, че в момента е посетител, че след като дълго е бил някъде отвъд океана, сега прави компания на баща си. Зарейваше заедно с него поглед през полето, към широките друми от лютичета, които се разделяха на две точно преди земята да се спусне в лек наклон по посока към гората. Експериментираше с това усещане за самота и се почувства виновен, но и възбуден от смелостта, че го изпитва.

Лайънел сякаш разбра накъде отива мълчанието на сина му. Каза му, че винаги се е държал прекрасно с майка си, че й е засвидетелствал нежност, че й е помагал и че този разговор не променя нищо, че просто показва, че той вече е достатъчно голям, за да се запознае с фактите. В този момент близначките дотичаха в градината, търсейки брат си, и Лайънел успя само да повтори: „Това, което ти казах, не променя нищо, абсолютно нищо“. После момичетата шумно се смесиха с тях и задърпаха Едуард към къщата, за да си каже мнението за нещо, което бяха направили.

По това време и други неща се променяха около него. Той учеше в класическата гимназия в Хенли и различни учители изказваха мнението, че може би „от него ще стане студент“. Приятелят му Саймън от Нортенд и всички останали селски момчета, с които тичаше наоколо, ходеха в обикновена гимназия и скоро щяха да напускат, за да учат занаят или да работят в някоя ферма, след което да отбият военната си служба. Едуард се надяваше, че неговото бъдеще ще е различно. Когато бе с приятелите си, в отношенията им вече се чувстваше известно напрежение. А с увеличаването на домашните — въпреки благостта си, станеше ли дума за учене, Лайънел бе цял тиранин — Едуард вече не се шляеше из гората с момчетата, които след училище правеха лагери, залагаха капани и дразнеха пазачите на дивеч в именията Уомсли и Стонър. Малкото поселище Хенли имаше градски претенции и Едуард се учеше да прикрива факта, че знае имената на пеперудите, птиците и дивите цветя, които растяха по земите на семейство Фейнс в тайната долина под къщата им — камбанките, цикорията, заешките уши, десетте вида перуники и кукуряци и редките блатни кокичета. В училище с подобни познания щеше да минава за селяндур.

Фактът, че научи за злополуката на майка си през този ден, не промени нищо външно, но дори и най-малките превратности и преустройства в живота му сякаш изкристализираха в това ново познание. Остана си внимателен и мил към нея, продължи да поддържа измислицата, че тя върти къщата и че всичко, казано от нея, е действително така, но сега вече съзнателно играеше определена роля и това затвърждаваше новооткритото, остро, дълбоко чувство за собствения му Аз. На шестнайсетгодишна възраст разви влечение към дългите меланхолични разходки. Вън от къщи умът му се разведряваше. Често тръгваше по Холанд Лейн — наклонена варовикова пътека с надвиснали над нея покрити с мъх ронливи сипеи, която се спускаше чак до Тървил, после поемаше надолу през долината Хамбълдън към Темза, прекосяваше реката и навлизаше в тревистите хълмове на Бъркшър. Думата „тийнейджър“ още не бе навлязла в употреба и никога не му дойде наум, че тази уникалност, която чувстваше и която бе едновременно и мъчителна, и прелестна, би могла да бъде изпитвана и от някой друг.

Без да иска разрешение и без дори да каже на баща си, през един уикенд отиде на автостоп до Лондон, за да участва в демонстрация на Трафалгар Скуеър срещу участието на Великобритания в Суецката война. Докато беше там, в момент на въодушевление реши, че няма да кандидатства в Оксфорд, където Лайънел и всичките му учители искаха да отиде. Градът му бе твърде познат, недостатъчно различен от Хенли. Щеше да дойде тук, в Лондон, където хората му се виждаха по-широко скроени, по-гръмки и непредвидими, а прочутите улици пренебрежително свиваха рамене пред собствената си важност. Това бе проект, който трябваше да остане таен — не искаше да предизвиква преждевременна съпротива. Имаше намерение също да избегне военната служба, за която Лайънел смяташе, че ще му бъде от полза. Тези лични планове още повече затвърдиха чувството за скрития му Аз — неразривна сплав от чувствителност, въжделения и суров егоизъм. Противно на някои други момчета в училище, той не бе изпълнен с омраза към дома и семейството си. Приемаше малките стаи и мръсотията в тях за нещо естествено и продължаваше да не се срамува от майка си. Просто нямаше търпение да заживее своя живот — истинския си живот, а начинът, по който бяха сложени нещата, не позволяваше това да стане, преди да е взел изпитите си. Затова заработи сериозно и започна да предава отлични съчинения, най-вече на преподавателя си по история. Държеше се приветливо със сестрите и родителите си и продължаваше да си мечтае за деня, в който щеше да напусне къщурката на Тървил Хийт. В известен смисъл вече го бе сторил.

Трета част

Когато стигна до спалнята, Флорънс пусна ръката на Едуард, хвана се за един от дъбовите стълбове, които поддържаха балдахина на леглото, и се наведе — първо надясно, после наляво, отпускайки красиво раменете си, за да си събуе обувките. Бяха лесно изуващи се обувки, които бе купила заедно с майка си в „Дебенъмс“ през един свадлив дъждовен следобед — за Вайълет всяко влизане в магазин бе непривично и стресиращо изживяване. Бяха от мека, бледосиня кожа, с ниски токове и отпред с артистично усукани миниатюрни панделчици от по-тъмносиня кожа. Движенията на младоженката не бяха забързани — една от онези тактики за печелене на време, чрез които затъваше още по-дълбоко. Флорънс чувстваше очарования поглед на мъжа си, но за момента не се усещаше много напрегната или притисната. Когато влезе в спалнята, изпадна в някакво неудобно и сякаш нереално състояние, което спъваше движенията й, като старовремски водолазен костюм в морски дълбини. Дори мислите й бяха чужди, сякаш й ги вкарваха отгоре през някакъв маркуч. Вместо кислород — мисли.

В това точно състояние долови някаква тържествена и проста музикална фраза, която прозвуча и се повтори някъде из тъмните, непонятни пътища на слуховата й памет, последва я до леглото, после отново зазвуча, когато тя събу обувките си и остана така, хванала по една във всяка ръка. Познатата фраза — някои дори можеха да я нарекат прочута — се състоеше от четири възходящи ноти, които сякаш задаваха плах въпрос. Инструментът бе чело, а не нейната цигулка, затова разпитващият бе не тя, а някакъв страничен наблюдател, леко недоверчив, но не по-малко настойчив, понеже след кратка пауза и един точещ се, неубедителен отговор от другите инструменти, челото отново зададе въпроса — по друг начин, с друга струна, и после отново и отново, като всеки път получаваше несигурен отговор. Нотите не казваха нищо, не съществуваха думи, които биха им подхождали. Питането бе без съдържание — изчистено като въпросителен знак.

Беше началото на Моцартов квинтет — причината за един спор между Флорънс и приятелите й. За да го свирят, трябваше да привлекат още един виолист, а останалите предпочитаха да избегнат усложненията. Флорънс обаче настоя, искаше още един човек за това произведение и когато покани на репетицията една приятелка от етажа в общежитието и го разчетоха заедно, славолюбивият челист, естествено, си падна по него и не след дълго и другите не устояха на магията му. А и кой би устоял? Встъпителната фраза поставяше проблем пред сплотеността на квартет „Енисмор“ — наречен така по името на девическото общежитие, но той бе разрешен благодарение на решимостта на Флорънс, опълчила се срещу останалите трима, и на упоритата й вяра в собствения й добър вкус.