Макар да не го обсебваше, не можеше да отрече колко силен е подтикът да се опита да намери някого. Единственият проблем беше, че няма ни най-малка представа къде и как да го търси… а когато започна да язди, състезанията отново завладяха вниманието му.

После неочаквано срещна София. Почти цяла сутрин мислеше за нея и си представяше как прокарва пръсти през косите й, ала се съмняваше, че връзката им може да е дълготрайна. Нямаха нищо общо. Тя учеше в колеж — не какво да е, а история на изкуството — и след като се дипломира, щеше да отиде да работи в някой музей в далечен град. Нямаха никакъв шанс наистина, ала в съзнанието му току изплуваше картината как тя седи в каросерията на пикапа му под звездното небе и той се питаше дали има някаква, макар и нищожна възможност двамата да намерят общ път.

Напомняше си как почти не се познават и колко безпочвени са надеждите му. Въпреки това очакването го изпълваше с вълнение.

След като насече дървата, той поразтреби къщата и отиде с джипа да изключи напоителната система. После се отби в магазина да зареди хладилника. Не беше сигурен дали София ще поиска да влезе, но за всеки случай трябваше да е подготвен.

Дори под душа мисълта за нея продължи да го преследва. Подложил лице под струята, той се питаше какво го прихваща.

* * *

В един без четвърт Люк седна на люлеещия се стол на верандата. Чу как по дългия черен път към къщата му бавно се движи кола, вдигайки прахоляк към короните на дърветата. Кучето лежеше в краката му, до каубойските ботуши, които бе намерил в дрешника на майка си. Кучето стана, наостри уши и го погледна.

— Върви да я доведеш! — каза му той и то веднага се втурна нанякъде.

Люк взе ботушите, слезе от верандата и застана на поляната пред нея. Размахал шапка, тръгна към пътя с надеждата София да го забележи през храсталаците. Поемеше ли направо, щеше да се озове пред главната къща. До неговата се стигаше по утъпкана тревиста просека между дърветата. Къщата му се забелязваше трудно, ако не знаеш къде е. Нямаше да е зле да насипе чакъл по алеята, но още не бе стигнал до тази задача в списъка. Не я смяташе за належаща, но сега, докато чакаше София с разтуптяно сърце, му се прииска да не я е отлагал.

Слава богу, кучето си знаеше работата. Хукна напред и застана на главната алея като страж, докато София не спря. После излая авторитетно и се спусна обратно към Люк. Той пак размаха шапка, момичето го забеляза и свърна към него. След миг паркира колата под високата магнолия пред дома му.

Носеше тесни избелели джинси, прокъсани на коленете, и изглеждаше свежа като летен ден. С почти котешки очи и славянски скули, огряна от слънчевите лъчи, тя изглеждаше още по-ослепителна от снощи. Той я гледаше занемял, обзет от странното чувство, че занапред, помисли ли си за нея, ще си я представя така. Беше твърде красива, изящна и екзотична за тукашния пейзаж, но щом усмивката озари лицето й, той усети как у него се надига нещо, сякаш слънцето разпръсква мъглата.

— Съжалявам, че закъснях — извика му тя с глас, който не издаваше колко напрегната се чувства, и захлопна вратата на колата.

— Няма проблем — отвърна той, сложи си шапката и пъхна ръце в джобовете.

— Свърнах погрешно и се наложи да се връщам. Но пък видях Кинг.

— И как ти се стори?

— Прав беше. Не е нищо особено, но хората са сърдечни. Един старец, седнал на пейка, ми обясни как да стигна дотук. А ти как си?

— Добре — кимна той, най-сетне се беше осмелил да я погледне в очите.

Дори да забеляза колко е напрегнат, тя не го показа.

— Свърши ли си работата?

— Нагледах добитъка, насякох дърва, напазарувах това-онова от магазина.

— Звучи чудесно. — София заслони очи с длан и се завъртя бавно в кръг да огледа околността. Кучето дотича и се засуети край нея да й се представи. — Това сигурно е Куче — досети се тя.

— Единственото и неповторимо Куче.

Тя приклекна и го погали по главата. То завъртя одобрително опашка.

— Имаш ужасно име, Куче — прошепна му тя, а то завъртя още по-ентусиазирано опашка. — Тук е красиво. Цялото място ли е твое?

— На мама е. Но да, част е от ранчото.

— Колко е голямо?

— Малко повече от осемстотин акра.

Тя се намръщи.

— Това не ми говори нищо. Знаеш, че съм от Ню Джърси. Градско момиче.

Хареса му начинът, по който го каза.

— Ще ти го опиша другояче. Започва от завоя на шосето и продължава три километра напред чак до реката. Земята е като ветрило, по-тясна край шосето и по-широка край реката.

— Сега ми стана по-ясно — кимна тя.

— Наистина ли?

— Не съвсем. На колко улични пресечки се равнява?

Въпросът й го изненада и изражението му я разсмя.

— Нямам представа.

— Шегувам се — каза тя и се изправи. — Но изглежда внушително. За пръв път виждам ранчо. — Тя махна към къщата зад тях. — Твоя ли е?

— Построих я преди две години — обясни й.

— Сам ли?

— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.

— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.

Той изгледа колата й с присвити очи.

— Вероятно.

— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.

Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.

— Радвам се, че дойде.

Тя сякаш се почуди как да му отговори.

— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.

Той прочисти гърло.

— Да те разведа ли из ранчото?

— На кон?

— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.

— Романтично ли е?

— На мен ми харесва — отговори колебливо.

— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?

— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.

— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?

Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.

— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?

— Като обута с ботуши.

Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.

— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?

— Трябва ти и шапка.

— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.

Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.

— Как е?

„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.

— Вече приличаш на каубойка.

Тя му се усмихна доволно.

— Ще ми я дадеш ли назаем днес?

— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?

Тя слезе от верандата.

— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.

— Прилично ли се държа Брайън?

— Да. Изглеждаше притеснен да не би да си наоколо. А и ние си тръгнахме скоро. След половин час. Бях изморена. — Тя приближи до него. — Ботушите и шапката ми харесват. Удобни са. Редно е да благодаря на майка ти. Тук ли е тя?

— Не, в голямата къща е. По-късно ще й кажа.

— Какво? Не искаш ли да ме запознаеш с нея?

— Не, просто… тя ми е сърдита.

— Защо?

— Дълга история…

София го изгледа изпитателно.

— Същото каза и снощи, когато те попитах защо яздиш бикове — отбеляза тя. — Струва ми се, че „дълга история“ означава „не ми се говори за това“. Права ли съм?

— Не ми се говори за това.

Тя се засмя с поруменяло от задоволство лице.

— Е, какво следва?

— Плевнята — обяви той. — Нали искаше да я видиш?

Тя повдигна вежди.

— Нали знаеш, че всъщност не дойдох заради плевнята?

7.

София

„Е — помисли си тя, още щом думите излязоха от устата й, — това беше прекалено откровено.“

Стовари вината върху Марша. Ако тя не я бе разпитвала — и снощи, и тази сутрин — за Люк и за разходката й до ранчото, ако не й бе забранила да облече първите две дрехи, които грабна, повтаряйки непрекъснато: „Не мога да си представя, че ще яздиш с онзи каубой!“, София нямаше да се чувства толкова нервна. Изкусител. Горещ самец. Наслада за очите. Марша упорито използваше тези определения вместо името му. „Господин Изкусител връхлетя на бял кон и те спаси, а? За какво си говорихте с горещото гадже?“ и прочее. Нищо чудно, че пропусна завоя, когато свърна от магистралата. На алеята пред къщата на Люк по гърба й вече се стичаше пот. Не беше изнервена, но определено се чувстваше напрегната, а в такова състояние говореше много и заимстваше реплики от момичета като Марша или Мери-Кейт. Понякога обаче старото й „аз“ излизаше напред и казваше неща, които е по-добре да се премълчават. Като днес. И като снощи, когато каза, че иска да язди кон.

Люк не я улесняваше. Посрещна я, облечен в мека карирана риза и дънки, с кестеняви къдрици, които се изплъзваха изпод шапката му. Почти не повдигаше сините си очи с дълги мигли, изненадвайки я със свенливостта си. Сърцето й пърхаше, харесваше го… наистина го харесваше. Но най-вече му се доверяваше. Светът му очевидно се крепеше на почтеността и стриктното разграничаване на доброто и злото. Той не се преструваше на някой друг, а лицето му бе като отворена книга. Изненадаше ли го, веднага разбираше; вземеше ли го на подбив, той се разсмиваше с леко сърце. Когато спомена плевнята… е, тя просто не успя да се сдържи.

Стори й се, че забелязва бледа руменина, но той сведе глава и влезе в къщата да вземе друга шапка. Върна се и двамата тръгнаха рамо до рамо. Кучето ту се втурваше напред, ту дотичваше отново при тях — подвижен вързоп, изпълнен с неизтощима енергия. София постепенно се успокои. Заобиколиха горичката около къщата му и се запътиха към главната алея. Видяха голямата къща с просторна покрита веранда и черни кепенци на прозорците. Зад нея като стена се извисяваха плътна редица дървета. Отвъд старата плевня се ширеха тучни ливади, сгушени между заоблени възвишения. Край малко езерце в далечината пасяха крави, а синкавите планини на хоризонта обрамчваха пейзажа като в пощенска картичка. От другата страна на алеята имаше елхова горичка. Коледните дръвчета бяха посадени в прави редици. Ветрецът преброждаше горичката, издавайки мек звук като мелодия на флейта.

— Не мога да повярвам, че си израснал тук! — възкликна тя, попивайки гледката. Посочи къщата. — Там ли живее майка ти?

— Всъщност съм роден в тази къща.

— Какво? Не са намерили достатъчно бързи коне да я отведат в болницата?

Той се засмя, явно поуспокоен, след като напуснаха къщата му.