— Стопанката на съседното ранчо била акушерка. Била добра приятелка на мама, а и така спестили пари. Такава е тя… имам предвид мама. Все гледа да икономиса от нещо.

— Дори от раждането?

— Сигурно не се е притеснявала много. Живее във ферма, неведнъж е виждала как се ражда. Тя също е родена в тази къща. Навярно си е казала: „Чудо голямо, и аз ще се справя“.

Чакълът скърцаше под ботушите им.

— Откога семейството ти притежава ранчото? — попита тя.

— Отдавна. Прапрадядо ми купил повечето земя през 1920. По време на Депресията успял да добави още. Бил предприемчив човек. После я наследил дядо, а след него — мама. Поела фермата, когато била на двайсет и две.

Тя го слушаше и се оглеждаше, удивена колко усамотено изглежда мястото въпреки близостта до магистралата. Подминаха къщата и видяха няколко стари дървени постройки, заобиколени от ограда. Вятърът смени посоката си и София долови мирис на бор и дъб. Всичко в ранчото я освежаваше след пансиона и университета, където прекарваше повечето си време. Както и Люк, отбеляза си наум, но прогони бързо мисълта.

— Какви са онези сгради? — посочи тя.

— Най-близката е кокошарникът. Там са пилетата. Зад нея са прасетата. Не са много — гледаме по три-четири. Както споменах снощи, отглеждаме главно крави.

— Колко имате?

— Над двеста двойки. И девет бика.

— Двойки? — сбърчи чело тя.

— Крава и теленце.

— Защо не каза направо четиристотин?

— Така ги броим. За да се знае какво стадо ще изкараш за продан. Ние не продаваме телетата за месо, но сме прочути с органичното си говеждо. Кравите ни пасат само прясна трева. Клиентите са ни предимно скъпи ресторанти.

Тръгнаха край оградата и наближиха огромен стар дъб, разпрострял клоните си във всички посоки като паяк. Когато минаваха под зеления балдахин, десетки птици нададоха предупредителни крясъци. София погледна плевнята и разбра, че Люк не се е шегувал. Запуснатата постройка се бе килнала на една страна, едва-едва крепейки прогнилите си стени. Бръшлян пълзеше към покрива, в който зееше дупка.

— Как ти се струва? — попита я Люк.

— Мислил ли си да я събориш? За да й спестиш мъките?

— По-здрава е, отколкото изглежда. Оставили сме я така за ефект.

— Може би — кимна тя със скептично изражение. — Или не си успял да я ремонтираш.

— Какво говориш? Да беше я видяла преди ремонта!

Тя се усмихна. Люк явно се смяташе за много духовит.

— Тук ли държите конете?

— Шегуваш ли се? Не бих рискувал да ги сложа в тази съборетина.

Този път наистина я разсмя.

— За какво използвате плевнята тогава?

— За склад. Механичният бик е тук, за да тренирам. Другото са непотребни вещи. Два повредени пикапа, трактор от петдесетте, изпочупени помпи, части от двигатели. Боклуци, но както казах, мама пести от всичко. Понякога се случва да намеря нещо полезно.

— Често ли?

— Не много. Но не поръчвам части, преди да проверя. Това е едно от правилата на мама.

Зад плевнята имаше малка конюшня, отворена отстрани към оградено пасбище. Три едри коня ги изгледаха любопитно. Люк извади три ябълки от сака, който носеше.

— Кон! Ела тук! — извика и ръждивокафявият кон препусна към него, следван от двата по-тъмни. — Другите са Френдли и Демон — обясни й той.

Тя смръщи разтревожено вежди.

— Френдли ли ще яздя аз?

— На твое място не бих го избрал. Той хапе и ще се опита да те хвърли. Ужасен е към всички, с изключение на мама. Виж, Демон е кротък като агънце.

София поклати глава.

— Що за имена измисляте на животните си?

Обърна се пак към пасището и видя Кон, извисен над нея като великан. Тя отстъпи бързо, макар Кон — съсредоточен върху Люк и ябълките — да не я забелязваше.

— Да го погаля ли?

— Разбира се — отвърна Люк и му подаде ябълка. — Обича да го чешат по муцуната. И зад ушите.

Тя не дръзна да го пипне по муцуната, но протегна ръка и нежно прокара пръсти зад ушите му, които се размърдаха доволно, въпреки че конят продължаваше да преживя ябълката.

Люк поведе Кон към конюшнята и го подготви за ездата — надяна му юздите и умело намести седлото. Когато се навеждаше, мускулите му изопваха джинсите и София се изчерви. Не бе виждала по-сексапилен мъж от Люк. Извърна се бързо и се престори, че оглежда гредите на покрива.

Люк оседла и Демон и попита:

— Готова ли си?

— Не съвсем — призна тя. — Но ще се постарая. Сигурен ли си, че е кротък?

— Като бебче — увери я той. — Хвани се за предницата на седлото и пъхни левия си крак в стремето. После прехвърли десния крак.

Тя го послуша и се качи на коня с разтуптяно сърце. Намести се по-удобно върху седлото и й хрумна, че конят под нея е като огромен мускул, готов да се свие.

— Ммм… по-високо е, отколкото предполагах.

— Ще се справиш — успокои я и й подаде юздите.

Преди да успее да възрази, той се метна с лекота върху Кон.

— Демон се води лесно — обясни й. — Докосваш повода до врата му и той следва посоката. Ето така. За да тръгне, го потупваш по хълбоците с пети. За да спре, дръпваш юздите.

Показа й няколко пъти, за да е сигурен, че е разбрала.

— Нали не си забравил, че яздя за пръв път? — попита го тя.

— Не съм.

— Няма да правя налудничави неща. Не искам да падна. Една от колежките ми си счупи ръката така. Не изгарям от желание да пиша курсови работи в гипс.

Той се почеса по бузата.

— Приключи ли? — попита.

— Само определям правилата.

Той въздъхна и поклати глава.

— Градски момичета. — Изви китка и Кон се обърна и тръгна напред. Люк се наведе и вдигна резето на портата. Излезе навън и се изгуби от погледа й. — Следвай ме! — извика й.

Със свито сърце и пресъхнала уста тя си пое дълбоко дъх. Окуражи се, че няма начин да не се справи. Караше велосипед, а това не бе кой знае колко по-различно, нали? Дори малките деца яздят коне, едва ли е толкова трудно. И дори да е трудно, какво пък? Умее да преодолява трудности. Английската литература при професор Алдеър е трудна. Да работиш в закусвалнята по четиринайсет часа в събота, докато приятелите ти се разхождат из града, също е трудно. Да надмогнеш предателството на Брайън — е, това вече наистина е сложно. Тя изправи рамене, подръпна юздите и смушка Демон по хълбоците.

Нищо.

Пак го побутна.

Ухото му трепна, но той остана неподвижен като статуя.

„Е, не е толкова лесно — помисли си тя. — Демон явно иска да си стои вкъщи.“

Люк и Кон се появиха в полезрението й. Люк побутна периферията на шапката си.

— Идваш ли? — извика й.

— Той не помръдва — обясни му.

— Смушкай го и му кажи какво искаш. Използвай юздите. Той трябва да разбере, че знаеш какво правиш.

„Ха! Сякаш имам представа какво правя“ — помисли си тя. Заби пети в хълбоците на Демон. Отново не последва нищо.

Люк посочи коня като учител, наставляващ дете.

— Не се занасяй, Демон — рече. — Плашиш я. Идвай тук!

Като по чудо думите му накараха коня да се размърда, без София да прави каквото и да било. Неочакваното движение обаче я изненада, тя залитна назад и за да запази равновесие, инстинктивно се приведе напред.

Ушите на Демон трепнаха отново, сякаш обмисля дали не се шегуват с него.

София стисна поводите с две ръце, но животното нямаше нужда да го насочват. Прекоси портата и изпръхтя на Кон. После спря, докато Люк затвори вратата.

Люк застана до нея и подкара Кон с бавно, равномерно темпо. Демон го сподиряше без никакви усилия от нейна страна. Пресякоха алеята и поеха по пътека, виеща се край последната редица коледни елхи.

Миризмата на вечнозелени дървета се усещаше по-силно тук и й напомняше празничните дни. Постепенно свикна с ритъма на коня и почувства как от тялото й се свлича товар, а дишането й се успокоява.

След елховата горичка се ширеше дива гора с размерите на футболно игрище. Конете следваха буренясалата просека между дърветата — нагоре и после надолу, все по-навътре в неопитомения свят. Зад тях ранчото бавно изчезна и тя се почувства като пътешественик в далечна земя.

Люк я остави насаме с мислите й, докато навлизаха все по-надълбоко сред дърветата. Кучето тичаше пред тях, долепило нос към земята, и ту се скриваше в гъсталака, ту се появяваше. София се приведе под надвиснал клон и зърна как Люк също се снишава. Теренът стана по-скалист и трънлив. Къпини и зеленика растяха на туфи, прегърнали покритите с мъх стволове на дъбовете. Подплашени катерички се стрелкаха из короните на хикориите, снопове светлина струяха през клонака, придавайки на пейзажа приказна прелест.

— Красиво е тук — каза София с глас, който се стори странен дори на самата нея.

Люк се обърна.

— Надявах се да ти хареса.

— И тази земя ли е ваша?

— Част от нея. Служи ни като ветровал и межда със съседното ранчо.

— Често ли идваш тук?

— Навремето идвах често. Сега минавам само ако някоя ограда се счупи. Или ако кравите се залутат насам.

— А пък аз си помислих, че водиш всички момичета тук.

Той поклати глава.

— Никога не съм водил момиче тук.

— Защо?

— Не ми е хрумвало, предполагам.

Стори й се, че тази мисъл изненада и него. Кучето дотича при тях да провери дали са добре и пак отпраши нанякъде.

— Разкажи ми за старата си приятелка. Ейнджи се казваше, нали?

Той се понамести на седлото, очевидно учуден, че тя си спомня.

— Няма кой знае какво за разказване. Просто ученическо увлечение, както споменах.

— Защо не продължи?

Той явно се позамисли, преди да отговори:

— Тръгнах на състезания из страната една седмица след като завърших гимназия. Не можех да си позволя да летя със самолет и прекарвах много време по пътищата. Заминавах в четвъртък и се прибирах у дома в понеделник или във вторник. Понякога не се връщах по няколко седмици. Не я обвинявам, че поиска нещо друго. Особено след като промяна не се предвиждаше.

София замълча замислено.

— Каква е процедурата? — попита накрая. — Ако искаш да станеш ездач на бикове, имам предвид. Как се включваш в състезанията?

— Не е сложно. Купуваш си карта от Асоциацията на професионалните ездачи на бикове. Те организират състезанията. Постъпваш в асоциацията и си плащаш началната вноска. На самата надпревара си избираш бик и го яздиш.

— Значи всеки би могъл да се състезава? Днес решаваш да се състезаваш и от утре започваш?

— Кажи-речи.

— Но това е нелепо! Ами ако човекът няма никакъв опит?

— Ще пострада.

— О? Нима?

Той се усмихна широко и се почеса под шапката.

— Винаги е било така. При родеото наградният фонд се събира от самите състезатели. Тоест, на добрите състезатели им е угодно другите да не са толкова добри. Шансовете им да си тръгнат с пълни джобове се увеличават.

— Звучи ми безсърдечно.

— Какво предлагаш? Колкото и да се упражняваш, единственият начин да разбереш дали можеш да яздиш, е да го направиш.

Тя се замисли колко ли от състезателите снощи са били новаци.

— Хубаво… Да речем, че някой участва за пръв път в състезание и успява да спечели. Какво става после?

Той сви рамене.