— Ездата на бикове се различава донякъде от традиционното родео. Ездачите на бикове имат отделни турнири. По-точно два състезателни кръга — единият е голям, дават го по телевизията, а вторият — малък, нещо като втора лига. Спечелиш ли достатъчно точки в малките състезания, получаваш право да участваш в големите. Там са истинските пари.

— А снощи?

— Снощното състезания беше от малките.

— Участвал ли си в голямо?

Той потупа Кон по врата.

— Пет години участвах в големите турнири.

— Добър ли беше?

— Представях се прилично.

Тя обмисли отговора му. Спомни си, че снощи, когато спечели, й каза същото.

— Защо оставам с впечатление, че си по-добър, отколкото признаваш?

— Не знам.

Тя го погледна изпитателно.

— Кажи ми истината. Знаеш, че мога да проверя в „Гугъл“.

Той изопна рамене.

— Участвах във финалния турнир на Асоциацията на професионалните ездачи на бикове четири години поред. За тази цел се изисква да си сред първите десет в ранглистата.

— С други думи, ти си от най-добрите.

— Бях. Вече не. Сега започвам почти отначало.

Стигнаха една полянка край реката и конете спряха на високия бряг. Реката не беше широка, но на София й се стори, че бавните води са по-дълбоки, отколкото изглеждат. Над повърхността прелитаха водни кончета и нарушаваха огледалната й гладкост, повдигайки вълнички, които се диплеха чак до брега. Кучето легна, задъхано от тичане, изплезило език. Зад него в сянката на разкривен дъб София забеляза останки от стар лагер с разнебитена маса за пикник и изоставено огнище.

— Какво е това? — посочи тя, намествайки шапката си.

— С татко ловяхме риба тук. Под водата има повалено дърво и мястото е страхотно за лов на костур. Оставахме по цели дни. Беше нашето място, само на нас двамата. Мама не понася миризмата на риба, та я кормехме и печахме тук. Понякога татко ме водеше край реката след тренировка и се любувахме на звездите. Той не беше завършил гимназия, но можеше да посочи всички съзвездия на небето. Тук съм преживял едни от най-хубавите мигове в живота си.

София погали Демон по гривата.

— Липсва ти.

— Всеки ден. Като идвам тук, си го спомням така, както трябва да го помня.

Тя усети тъгата в гласа му, забеляза колко е напрегнато тялото му.

— Как почина баща ти? — попита тихо.

— Връщахме се у дома след състезание в Грийнсвил, Южна Каролина. Беше късно. Той беше изморен. Една сърна се опита да прекоси шосето. Татко не успя да свърне встрани и блъсна сърната. Тя влетя в колата през предното стъкло. Пикапът се преобърна три пъти, но още преди това ударът му бе прекършил врата.

— С него ли беше?

— Измъкнах го от смачканата кола. Помня как лежеше в скута ми и се опитвах да го събудя. После дойде линейката.

София пребледня.

— Не мога дори да си го представя…

— И аз. Говорим как яздя и в следващия момент той изчезва. Като в кошмар. И досега ми се струва недействително. Той не ми беше само баща. Беше ми треньор, партньор, приятел… — Той замълча, потънал в мисли, после поклати глава. — Не знам защо ти го разказвам…

— Радвам се, че ми го разказа — отрони тя.

Той прие думите й с благодарно кимване.

— Какви са твоите родители? — попита я.

— Те са… страстни. Във всяко отношение.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да поживееш с нас, за да разбереш. Ту са лудо влюбени, ту вбесени един на друг. Всеки има непоклатимо мнение за всичко — от политиката и природата до това колко бисквитки ни е позволено да хапнем след вечерята и на кой език да говорим този ден.

— На кой език ли? — прекъсна я учудено той.

— Родителите ни искаха да владеем много езици. В понеделник със сестрите ми говорехме на френски, във вторник на словашки, в сряда на чешки. Това ни влудяваше, особено когато ни гостуваха приятели, защото те не разбираха нито дума. Родителите ми са перфекционисти по отношение на оценките. Учехме в кухнята, а мама ни изпитваше преди тестовете. Донесях ли оценка, по-ниска от шестица, мама и татко се тюхкаха, все едно е настъпил краят на света. Мама кършеше ръце, а татко ми обясняваше колко е разочарован. Чувствах се толкова виновна, че сядах да уча отново за изпитите, които съм взела. Знам, че не искаха животът ми да е труден като техния, но понякога ме потискаха. На всичкото отгоре всички работехме и в закусвалнята, тоест винаги бяхме заедно… С две думи, едва дочаках да постъпя в колежа и да започна да вземам самостоятелни решения.

Люк повдигна вежди.

— И избра Брайън.

— Все едно чувам родителите си. От самото начало не харесаха Брайън. Колкото и да са чудати, те всъщност са доста прозорливи. Трябваше да ги послушам.

— Всички грешим — отбеляза той. — Колко езика говориш?

— Четири — отвърна тя, побутвайки шапката си назад досущ като него. — Но това включва и английски.

— Аз говоря един, включително английски.

Тя се усмихна. Хареса забележката му, харесваше и него.

— Не знам каква полза ще имам. Освен ако не започна работа в европейски музей.

— Искаш ли?

— Може би. Не знам. Сега съм готова да работя навсякъде.

Той замълча, обмисляйки думите й.

— Като те слушам, ми се приисква да бях по-сериозен в учението. Не бях слаб ученик, но не бях и блестящ. Не се стараех много. Сега обаче съжалявам, че не завърших колеж.

— По-безопасно е от ездата на бикове.

Искаше да го разведри, но той не се усмихна.

— Абсолютно си права.

* * *

След като видяха реката, Люк бавно я разведе из ранчото. Разговорът им скачаше от тема на тема. Кучето неотлъчно ги следваше. Минаха през елховата горичка, край кошерите и възвишенията, където пасяха кравите. Обсъдиха какво ли не — любимата си музика и филми, впечатленията на София от Северна Каролина. Тя му разказа за сестрите си и какво е да отраснеш в голям град. Описа му и живота в пренаселения кампус на „Уейк“. Световете им коренно се различаваха, но тя с изненада откри, че той намира нейния за също толкова очарователен, колкото й се струва неговият.

По-късно, вече посвикнала с ездата, София подкара Демон в тръс и дори в лек галоп. През цялото време Люк яздеше до нея, готов да я подхване, ако залитне. Обясняваше й кога се привежда твърде много напред или назад и й напомняше да не опъва юздите. Ездата в тръс не й хареса, но се приспособи лесно към плавния, равномерен ритъм на галопа. Яздиха от едната ограда до другата и обратно, четири или пет пъти, и при всяка обиколка ускоряваха темпото. Вече по-уверена, София пришпори Демон да препусне по-бързо. Люк се изненада и я настигна едва след няколко секунди. Докато яздеха един до друг, София се наслаждаваше на вятъра, облъхващ лицето й, изпълнена със страх и въодушевление. По обратния път тя пришпори Демон да препусне още по-бързо и когато след няколко минути спряха конете, се засмя, давайки воля на уплахата и възторга си.

Когато буйният й смях най-сетне стихна, те поеха бавно към конюшните. Конете дишаха тежко, облени в пот, и след като Люк им свали седлата, тя му помогна да ги избърше и даде ябълка на Демон. Мускулите на краката вече я наболяваха, но й беше все едно. Беше яздила кон — наистина! — и изпълнена с гордост и задоволство, улови Люк за ръката, докато вървяха към къщата.

Крачеха бавно, в мълчание. София си припомняше събитията от деня, доволна, че е дошла. Усещаше, че Люк споделя чувството й на умиротворение и удовлетворение.

Когато наближиха къщата, кучето се спусна към купичката с вода на верандата. Залочи задъхано и легна изтощено по корем.

— Изморен е — отбеляза София, стъписана от собствения си глас.

— Ще се съвземе. Всяка сутрин ме следва, когато излизам с коня. — Люк си свали шапката и избърса потта от челото си. — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я. — Не знам за теб, но аз бих изпил една бира.

— Звучи чудесно!

— Връщам се след минута — обеща той и тръгна към къщата.

Тя го проследи с поглед, чудейки се с какво я привлича. Все още си блъскаше ума над този въпрос, когато той се появи с две леденостудени бутилки.

Подаде й едната и пръстите им се докоснаха. Посочи й люлеещите се столове.

Тя седна и с въздишка се облегна назад. Шапката й се килна напред. Бе забравила, че я носи. Свали я, остави я в скута си и отпи глътка. Бирата бе студена и освежаваща.

— Язди много добре — похвали я Люк.

— Добре като за начинаещ. Още не съм готова за родео, но беше забавно.

— Имаш добро чувство за равновесие — отбеляза той.

София обаче не го слушаше. Взираше се в кравичката, появила се зад ъгъла на къщата. Животното явно проявяваше необичаен интерес към тях.

— Май една от кравите ти се е заблудила — посочи тя. — Дребничка е.

Той се извърна и се усмихна благосклонно.

— Това е Калнабаня. Не знам как го прави, но през ден-два се появява тук. Явно някъде в оградата има пролука. Още не съм я открил.

— Харесва те.

— Обожава ме — поправи я той. — Миналият март заседна в студен, разкалян ручей. Едва я измъкнах. Известно време я храних с биберон. Оттогава ме навестява.

— Колко мило! — възкликна София. — Интересно си живееш тук!

Той си свали шапката, прокара пръсти през косата си и отпи от бирата. Проговори с глас, изгубил част от обичайната си сдържаност, с която тя вече беше свикнала.

— Ще ти кажа нещо… — Мина доста време, преди да продължи. — И не искам да го разтълкуваш погрешно.

— Какво?

— С теб изглежда е далеч по-интересно, отколкото е всъщност.

— Как така?

Той се зае да чопли с палец етикета на бутилката. На София й се стори, че не търси отговора, а очаква да му хрумне. Най-сетне се обърна към нея:

— Мисля, че си най-интересното момиче, което съм срещал.

Прииска й се да каже нещо, ала сякаш потъна в тези сини очи и думите й секнаха. Той колебливо се приведе към нея. Наклони леко глава и след миг тя също сведе лице към неговото.

Целувката не беше дълга, нито пламенна, но още щом устните им се докоснаха, тя разбра, че досега нищо не е било толкова леко и толкова правилно — съвършеният завършек на един приказно съвършен следобед.

8.

Айра

Къде съм?

Питам се само за секунда, после се размърдвам на седалката и болката ми отговаря. Като горещ водопад е, нажежен до бяло, и ръката и рамото ми експлодират. Главата ми е като натрошено стъкло, а гърдите ми пулсират, сякаш са вдигнали огромен товар от тях.

В мрака колата е като иглу. Снегът по прозорците сияе, което означава, че скоро ще се развидели. Неделя сутрин е, шести февруари 2011 година. Присвил очи, виждам, че часовникът на таблото показва 7:20. Снощи слънцето залезе в 17:50 и аз карах цял час в тъмнината, преди да изляза от магистралата. Тук съм повече от дванайсет часа. Жив съм, но от време на време ме обзема ужас.

Изпитвал съм го и преди, макар да не ми личи. Когато работех в магазина, клиентите често се изненадваха, че съм участвал във войната. Разказвал съм за войната само веднъж — на Рут. Повече не повдигнахме въпроса. По онова време Грийнсбъро бе сравнително малък градец и повечето ми връстници знаеха, че са ме ранили в Европа. И те като мен обаче не обичаха да обсъждат войната. За някои спомените бяха непоносими, други намираха бъдещето за по-интересно от миналото.

Полюбопитстваше ли някой, бих му отвърнал, че не си струва да си губи времето с моята история. На по-упоритите бих обяснил, че постъпих във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1942. След клетвата се качих на влак с други кадети и отпътувах за централата за нови кадри на Военновъздушните сили в Санта Ана, Калифорния. За пръв път пътувах на запад. Един месец се обучавах как да изпълнявам заповеди, да чистя бани и да марширувам. После ме изпратиха в началното училище за пилоти към Военновъздушната академия в Окснард, където се запознах с основите на метеорологията, навигацията, аеродинамиката и механиката. Инструкторите ме учеха и да летя. Там извърших и първия си самостоятелен полет. За три месеца натрупах достатъчно летателни часове и преминах към втората фаза на обучение в Гарднър Фийлд в Тафт. Оттам заминах за Розуел, Ню Мексико, където продължих да усъвършенствам уменията си, и накрая се върнах в Санта Ана. Там ме обучаваха за навигатор. Ала това не бе всичко. Изпратиха ме в Центъра за квалификация на навигатори в Мадър Фийлд, Сакраменто. Там се научих да се ориентирам по звездите и да определям местонахождението си с помощта на видими наземни обекти.