Странно, сещам се за Даниъл Маккалъм и за следобеда, когато ме посети. Представям си подаръка, който ми остави, и докато се унасям, се питам кога ли ще ме открие някой.

* * *

— Айра.

Чувам го първо в съня си, глухо и неразбираемо, като подводен шум. След миг осъзнавам, че някой произнася името ми. Но това е невъзможно.

— Събуди се, Айра.

Очите ми се отварят рязко. На седалката до мен е Рут, съпругата ми.

— Буден съм — казвам, без да вдигам чело от волана. Без очилата, търкулнали се някъде из колата при сблъсъка, я виждам смътно, като призрак.

— Излезе от пътя.

Примигвам.

— Някакъв смахнат ме изблъска. Натъкнах се на заледена локва. Вече не съм бърз като котка. Можеше да е по-зле.

— Излезе от пътя, защото си сляп като къртица и твърде стар да шофираш. Колко пъти да ти повтарям, че си заплаха зад кормилото.

— Никога не си ми го казвала.

— А трябваше! Не видя дори завоя. — Тя млъква. — Тече ти кръв.

Вдигам глава, избърсвам си челото със здравата ръка и тя почервенява. По волана и таблото има кръв, червените петна са навсякъде. Питам се колко ли кръв съм изгубил.

— Ръката ти е счупена. И ключицата. Нещо не е наред с рамото ти.

— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Безспорно — съгласявам се.

— Тревожа се за теб.

Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.

— И аз се притеснявам — признавам накрая.

Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.

— Защо си тук? — попитах я.

— Що за въпрос? Тук съм заради теб.

Разбира се.

— Откога спя?

— Не знам. Но е тъмно. Мисля, че ти е студено.

— Винаги ми е студено.

— Не по този начин.

— Да — кимвам. — Не по този начин.

— Защо си на това шосе? Къде отиваше?

Понечвам да помръдна, но споменът за болката ме спира.

— Знаеш.

— Да. Отиваше в Блек Маунтин, където прекарахме медения си месец.

— Исках да отида още веднъж. Утре имаме годишнина.

— Мозъкът ти се е размътил — отвръща тя след известно време. — Оженихме се през август, не през февруари.

— Нямам предвид тази годишнина — уточнявам; не й казвам, че според лекаря няма да доживея до август. — Говоря за другата.

— Коя друга? — учудва се тя. — Няма друга.

— Денят, който промени живота ми. Когато те видях за пръв път.

Рут не продумва. Знае, че съм искрен, но за разлика от мен трудно изрича такива неща. Обичаше ме страстно, ала го усещах в досега й, в нежното докосване на устните й, четях го в очите й. И когато най-много се нуждаех от нея, ме обичаше и пишейки.

— Шести февруари 1939 — казах. — Беше с майка си Елизабет. Двете влязохте в магазина. Майка ти искаше да купи шапка на баща ти.

Тя се обляга назад, без да откъсва очи от мен.

— Излезе от задната стая — спомня си. — Майка ти вървеше след теб.

Да, сещам се, мама ме последва. Рут бе необичайно паметлива.

Семейството на Рут, както семейството на мама, бе пристигнало от Виена. Те обаче бяха дошли в Северна Каролина едва преди два месеца. Избягали от Виена, когато Хитлер и нацистите превзели Австрия и я присъединили към Райха. Бащата на Рут, Якоб Пфефер, професор по история на изкуството, разбрал какво означава възходът на Хитлер за евреите и разпродал цялото си имущество, за да осигури свободата на семейството си с необходимите подкупи. Прекосили границата с Швейцария, оттам заминали за Лондон, а после за Ню Йорк. Накрая се озовали в Грийнсбъро. Един от чичовците на Якоб изработваше мебели на няколко пресечки от татковия магазин и няколко месеца Рут и семейството й живяха в две тесни стаички над работилницата. По-късно разбрах колко й прилошавало на Рут от изпаренията от лака и как по цели нощи не мигвала.

— Дойдохме в магазина ви, защото знаехме, че майка ти говори немски. Казаха ни, че ще ни помогне. — Тя поклаща глава. — Толкова ни беше мъчно за дома, жадувахме да видим сродна душа.

Кимвам. Поне така ми се струва.

— Мама ми обясни всичко, когато си тръгнахте. Налагаше се. Не разбрах нито дума от разговора.

— Защо не научи немски от майка си?

— Няма значение. Преди да излезеш от магазина, знаех, че един ден ще ми станеш съпруга. Имахме цялото време на света да говорим.

— Все това повтаряш, но не е вярно. Почти не ме погледна.

— Не смеех. Беше най-красивото момиче на света. Все едно да гледам слънцето.

— Ха! — изсумтява тя. — Не бях красива. Бях дете. На шестнайсет.

— А аз тъкмо бях навършил деветнайсет. И се оказах прав.

— Да — въздиша тя. — Прав беше.

Бях виждал Рут и родителите й и преди това, разбира се. Те идваха в синагогата ни и сядаха на предните редове — чужденци в чужда страна. Мама ми ги посочи след службата, проследявайки ги дискретно с поглед как бързат към къщи.

Обичах разходките ни сутрин след съботната служба, когато мама бе само на мое разположение. Прескачахме с лекота от една тема на друга и аз ликувах, че съм център на вниманието й. Споделях тревогите си, задавах й всякакви въпроси, дори такива, които татко би сметнал за безсмислени. Той ми предлагаше съвети, мама — утеха и обич. Татко никога не идваше с нас — в събота отваряше магазина рано, за да не пропусне клиентите през почивните дни. Мама проявяваше разбиране. Дори аз осъзнавах, че водим битка да запазим магазина. Като навсякъде депресията връхлетя жестоко Грийнсбъро и понякога дни наред в магазина не влизаше нито един клиент. Мнозина нямаха работа, а още повече гладуваха. Стотици се редяха на опашки за супа и хляб. Повечето местни банки фалираха, отнасяйки спестяванията на хората със себе си. Татко заделяше бели пари за черни дни, но през 1939 времената бяха тежки дори за него.

Мама винаги работеше с татко, въпреки че рядко се появяваше пред клиентите. По онова време мъжете — а клиентите ни бяха предимно мъже — очакваха да им помага друг мъж: и за избора, и за прекрояването на костюмите. Мама обаче държеше вратата на склада отворена, за да вижда клиентите. Длъжен съм да отбележа, че мама владееше до съвършенство занаята си. Татко подръпваше, наместваше и отбелязваше необходимите корекции, но само с един поглед мама преценяваше дали да се съобрази с отметките му. Представяше си клиента в готовия костюм и как трябва да изглежда всеки ръб и всеки шев. Татко го разбираше и затова слагаше огледалото така, че тя да го вижда. Други мъже биха се уплашили, но татко се гордееше с нея. Житейските му правила повеляваха съпругата да е по-умна от мъжа си.

— Спазих го и ти се постарай да го спазиш — поучаваше ме той. — Защо да мислиш само ти?

Честно казано, мама наистина бе по-умна от татко. Така и не се научи да готви — беше от жените, които не бива да бъдат допускани в кухнята — но говореше четири езика и цитираше Достоевски на руски. Свиреше класически творби на пиано. Учила във Виенския университет, когато студентките били рядкост. Татко, от друга страна, не бе посещавал колеж. И той като мен започнал от малък да работи в магазина на баща си. Най-много го биваше с цифрите и с клиентите. И пак като мен видял съпругата си за пръв път в синагогата скоро след като пристигнала в Грийнсбъро.

Тук обаче приликите свършват, защото често съм се питал дали родителите ми са били щастливи заедно. Лесно е да се посочи, че тогава времената са били други и не толкова любовта, колкото практичните съображения диктували избора на партньор. Не твърдя, че не бяха подходящи един за друг в много отношения. Родителите ми се разбираха добре и нито веднъж не съм ги чувал да се карат. Често съм се чудил обаче дали изобщо са били влюбени. Не ги видях нито веднъж да се целуват, неудобно им беше сякаш дори да се държат за ръце. Вечер татко попълваше счетоводната книга на кухненската маса, а мама седеше в дневната, разтворила книга в скута. По-късно, когато родителите ми се пенсионираха, а аз поех магазина, се надявах да се сближат. Мислех, че ще пътешестват заедно и ще разглеждат забележителности, но след първото посещение на Йерусалим татко винаги пътуваше сам. Всеки заживя своя живот, отдалечиха се отново и пак се отчуждиха. Когато наближиха осемдесетте, ми се струваше, че вече са изчерпали всички думи. Часове наред стояха в една и съща стая, без да си проговорят. Когато с Рут им гостувахме, обикновено отделяхме внимание първо на единия, а сетне на другия, а после в колата тя ме стискаше за ръката, сякаш си обещава да не стигнем дотам.

Рут винаги се тревожеше за отношенията им повече отколкото те самите се безпокояха. Родителите ми явно не изпитваха желание да хвърлят мост над бездната между тях. Чувстваха се удобно в собствените си светове. С годините татко се сближаваше все повече с потеклото си, а мама се запали по градинарството и по цели дни садеше цветя в задния двор. Татко обичаше да гледа уестърни и вечерните новини, а мама — да чете книги. И, разбира се, те винаги се интересуваха от художествените творби, които с Рут колекционирахме — изкуството, което в крайна сметка ни направи богати.

* * *

— Дълго не се върна в магазина — казах на Рут.

Отвън снегът е покрил стъклото и продължава да вали. Според канала за времето вече трябваше да е спрял, но въпреки чудесата на съвременните технологии прогнозите за времето не са безпогрешни. Още една причина каналът да ме интригува.

— Мама купи шапката. Нямахме пари за друго.

— Но си ме харесала.

— Не. Ушите ти бяха твърде големи. Харесвам деликатни уши.

Права е за ушите ми. Големи са и стърчат като татковите, но за разлика от него аз се срамувам от тях. Когато бях малко момче — на девет или на десет — взех плат от магазина, изрязах дълга ивица и цяло лято спах с лентата, увита около главата ми. Надявах се ушите ми да прилепнат към скалпа. Мама сякаш не забелязваше, когато надникваше в стаята ми, но понякога чувах татко да й шепне почти обидено: „Ушите му са като моите. Какво ми е на ушите?“.

Разказах историята на Рут малко след сватбата и тя се разсмя. Оттогава ме подкачаше понякога, но шегите й никога не звучаха подло.

— Мислех, че харесваш ушите ми. Така ми каза, когато ги целуна.

— Харесах лицето ти. Имаш мило лице, а ушите ти вървят с него. Просто не исках да те обидя.

— Мило лице?

— Да. С благи очи, сякаш виждаш само доброто у хората. Забелязах го, макар да не смееше да ме погледнеш.

— Събирах смелост да поискам разрешение да те изпратя до вкъщи.

— Не — поклаща глава тя. Образът й е замъглен, но гласът й е звънлив и младежки както тогава, когато я срещнах. — Виждах те често в синагогата, но нито веднъж не ме заговори. Дори те чаках понякога, но ти ме подминаваше безмълвно.

— Не говореше английски.

— Вече разбирах това-онова и знаех няколко думи. Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря: „Добре, Айра. Ще дойда с теб“.

Произнесе го с акцент. Като виенчанка — меко и мелодично. Напевно. С годините акцентът й избледня, но никога не изчезна напълно.

— Родителите ти нямаше да позволят.

— Мама щеше да се съгласи. Харесваше те. Майка ти й казала, че ще наследиш магазина.

— Знаех си! Винаги съм подозирал, че се омъжи за мен заради парите.