— И аз.

— Да, защото тогава бях млада. С гъста коса и без бръчки.

— Не се промени.

— Пфу! — махва с ръка тя. — Промених се. Остарях, а да остаряваш не е забавно. Нещата, които някога са били лесни, стават трудни.

— Говориш като мен — отбелязвам, а тя свива рамене, необезпокоена от намека, че е само плод на въображението ми.

— Бях толкова щастлива, че успя да дойдеш — връща се към спомена.

— Съжалявам, че не останах повече.

След известно време тя ми отговаря:

— Двете седмици самота ми се отразиха добре. Родителите ми явно също го разбираха. Седях на верандата, разхождах се по пясъка и вечер изпивах чаша вино. Мислех много. За мен. За нас.

— Затова се хвърли в обятията ми, когато дойдох — пошегувах се.

— Не съм се хвърлила в обятията ти — отвръща презрително тя. — Паметта ти изневерява. Слязох по стълбите и те прегърнах сдържано. Възпитана съм да бъда дама. Просто те поздравих. Въображението ти доукрасява миналото.

Възможно е. Или не е. Кой би могъл да е сигурен след толкова години? Но всъщност няма значение.

— Помниш ли какво направихме после?

Питам се дали ме изпитва.

— Разбира се — отговарям. — Влязохме вътре и поздравихме родителите ти. Майка ти режеше домати в кухнята, а баща ти печеше риба тон на задната веранда. Обясни ми, че я купил същия следобед от рибар, който тъкмо завързвал лодката си на пристана. Беше много горд. Онази вечер, надвесен над скарата, ми се стори различен… спокоен.

— Беше хубаво лято за него — съгласява се Рут. — Работеше като директор на фабриката и не му беше толкова тежко. За пръв път от години имахме достатъчно пари да си позволим ваканция. И най-вече се радваше, че ще започне да преподава отново.

— И майка ти изглеждаше щастлива.

— Въодушевлението на татко беше заразно. — Тя помълчава малко. — А и тя като мен свикна с Грийнсбъро. Харесваше й тук. Никога нямаше да се почувства като във Виена, но бе научила езика и имаше приятели. Оценяваше топлотата и щедростта на хората. Най-сетне бе започнала да възприема Северна Каролина като свой дом.

Отвън вятърът издухва ледените шушулки от клоните. Те не улучват колата, но ми напомнят къде съм. Ала сега това няма значение.

— Помниш ли колко чисто беше небето, когато вечеряхме? — питам я. — Имаше безброй звезди.

— Защото беше тъмно. Светлините на града ги нямаше. И татко го забеляза.

— Харесвам крайбрежието. Трябваше да ходим всяка година.

— Щеше да изгуби магията си, ако го виждахме всяка година — възразява Рут. — Ходехме през няколко години и всеки път ни се струваше ново, диво и свежо. А и нямахме кой знае колко време. През лятото пътувахме много. Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Чикаго, дори Калифорния. И Блек Маунтин, разбира се. Малцина имат възможност да опознаят страната като нас, а какво по-хубаво от това?

Нищо, казвам си. Знам, че е права. Домът ми е пълен със сувенири от пътешествията ни. Странно, но единственият ми спомен от крайбрежието е раковината, която намерихме на другата сутрин. Въпреки това си представям като на живо онези дни.

— Винаги ми е било приятно да вечерям с родителите ти. Баща ти сякаш знаеше всичко на този свят.

— Да — съгласява се тя. — Баща му и брат му бяха учители. Чичовците му бяха учители. Татко произхождаше от семейство на учени. Но ти също му беше интересен. Гледаше с уважение на работата ти по време на войната въпреки нежеланието ти да говориш за нея.

— Но майка ти изглеждаше по-предпазлива.

Рут замълчава, подбирайки внимателно думите. Навива около пръста си кичур коса, оглежда го и накрая проговаря:

— Тревожеше се за мен. Знаеше само колко тъгувах преди няколко месеца. Усещаше, че нещо ме притеснява, макар да продължаваме да се срещаме.

Рут говори за последствията от заболяването ми. Разкри истината пред майка си години по-късно, когато недоумението й се превърна в униние и загриженост, че не е станала баба. Обясни й деликатно, че не можем да имаме деца, като внимаваше да не хвърля цялата вина върху мен — още едно свидетелство за добротата й, за което съм й благодарен.

— Почти не продума, докато вечеряхме, но после ми се усмихна.

— Защото й предложи да измиеш чиниите.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Храната никога не ми се е услаждала толкова.

— Вкусно беше, нали? Мама купи пресни зеленчуци от крайпътна сергия и изпече хляб. А татко се оказа майстор на скарата.

— След като разтребихме, излязохме да се разходим.

— Да. Ти беше много смел онази нощ.

— Нищо подобно. Само помолих за бутилка вино и две чаши.

— Да, но мама за пръв път те виждаше в такава светлина. Притесни се.

— Но ние бяхме зрели хора.

— Именно! Тя знаеше, че мъжете имат потребности.

— А жените?

— Те също, но за разлика от мъжете не са подвластни на поривите си. Жените са цивилизовани.

— Майка ти ли го каза? — питам скептично.

— Не беше необходимо да ми го казва. Бях наясно какво искаш. Очите ти те издаваха.

— Ако си спомням правилно — обяснявам с преднамерено благоприличие, — онази вечер се държах като безупречен джентълмен.

— Да, но ми беше интересно как се стараеш да се овладяваш. Особено след като си постели сакото и двамата седнахме на пясъка да изпием виното. Океанът сякаш поглъщаше лунната светлина, а аз усещах колко ме желаеш, макар да се опитваше да не го показваш. Прегърна ме, говорехме и се целувахме, виното ме замая и…

— Беше чудесно — довършвам вместо нея.

— Да, беше чудесно. — В гласа й трепва носталгична, тъжна нотка. — Разбрах, че искам да се омъжа за теб, и колко щастливи ще бъдем заедно.

Замълчавам. Знам какво си мислеше тогава.

— Все още се надяваше, че лекарят греши.

— Казах ти, че всичко е в Божиите ръце.

— Което е същото, нали?

— Може би — отговаря тя. — Ала когато седях до теб онази нощ, усещах как Бог ми казва, че постъпвам правилно.

— Видяхме падаща звезда…

— Прекоси цялото небе. — Гласът й е изпълнен с почуда. — За пръв път виждах падаща звезда.

— Казах ти да си пожелаеш нещо.

— И аз те послушах. — Тя среща погледа ми. — И желанието ми се изпълни само след няколко часа.

* * *

С Рут се върнахме късно в къщата, но майка й беше будна. Четеше до прозореца и още щом влязохме, ни огледа изпитателно. Очите й търсеха разкопчани или накриво закопчани копчета по ризата ми, пясък в косите ни. Когато стана да ни поздрави, облекчението й беше очевидно, макар да се постара да го прикрие.

Побъбри си с Рут, а аз отидох до колата да си взема куфара. Бунгалото — като повечето край брега — беше на два етажа. Стаите на Рут и родителите й бяха на долния етаж, а майка й ме настани в спалнята точно до кухнята. Тримата поседяхме малко в кухнята и очите на Рут започнаха да се затварят. Майка й също се прозя — знак, че е време да се оттегляме. Рут не ме целуна пред майка си — родителите й още не ни бяха виждали да се целуваме — но ми пожела лека нощ и излезе. След малко майка й я последва.

Аз изключих лампите и седнах на задната веранда, наслаждавайки се на окъпаните от лунната светлина води и на вятъра в косите ми. Останах дълго навън. Мислех за Рут, за Джо Тори, за мама и татко.

Опитах се да си представя родителите си на такова място, но не успях. Никога не бяхме ходили на екскурзия — животът ни се въртеше около магазина — но дори да беше възможно, ваканцията ни нямаше да прилича на тази. Да си представя татко, надвесен над скарата с чаша вино в ръка, бе все едно да го видя на Еверест и тази мисъл някак ме натъжи. Осъзнах, че той не знае как да почива; работата и грижите обсебваха живота му. От друга страна, родителите на Рут явно се наслаждаваха на всеки миг. Удивих се колко различно възприемат те войната. Мама и татко оставаха в плен на миналото — макар и всеки по различен начин — а нейните родители не изпускаха от поглед бъдещето, вкопчени в живота. Предпочели да оползотворят благодатната си съдба, те бяха благодарни за това, което имат.

Когато захладня и аз най-сетне се прибрах, къщата бе утихнала. Изкушен от мисълта за Рут, тръгнах по коридора. Спалните бяха една срещу друга, но не знаех коя е на Рут. Поколебах се, взрян в затворените врати, но накрая се отказах и тръгнах към своята стая.

Съблякох се и си легнах. През прозорците струеше лунна светлина и посребряваше стаята. Чувах монотонния, приспивен грохот на вълните. След няколко минути се унесох.

След известно време — отначало ми се стори, че сънувам — вратата се отвори. Аз спя леко — особено след войната — и макар да различих само неясна сянка, разбрах, че е Рут. Седнах объркано в леглото и я видях да затваря предпазливо вратата. Пристъпи към леглото, развърза халата и той се свлече на земята.

След миг тя беше в леглото. Притисна се към мен и по кожата й сякаш протече ток. Устните ни се сляха, езикът й трескаво потърси моя, а пръстите ми се плъзнаха през косите и по гърба й. Знаехме, че не бива да ни чуят, и мълчанието засилваше още повече вълнението ни. Обърнах я по гръб, целунах я по лицето и осеях с трепетни целувки врата й. После се върнах към устните й, опиянен от красотата й, от магията на мига.

Правихме любов. След час се любихме отново. Прегръщах я, шепнех й колко я обичам и че друга няма да има. Рут мълчеше, но в очите и ласките й усещах ехото на моите думи. На зазоряване тя ме целуна нежно и облече халата. Отвори вратата и се обърна към мен.

— Обичам те, Айра — промълви и излезе от стаята.

Лежах буден, докато небето просветля, и си спомнях нощта. Питах се дали Рут спи, или също будува. Дали мисли за мен. Наблюдавах през прозореца как слънцето изгрява от недрата на океана — по-красив изгрев не съм виждал през целия си живот. Чух приглушените гласове на родителите й в кухнята, но не излязох от стаята си. Чух и Рут да влиза в кухнята, но почаках още малко, преди да се облека и да отворя вратата.

Застанала пред кухненския плот, майката на Рут си наливаше кафе. Рут и баща й седяха до масата. Майката на Рут се обърна и ми се усмихна.

— Спокойна ли беше нощта? — попита ме.

Постарах се да не поглеждам към Рут, но с крайчеца на окото си зърнах по устните й да пробягва мимолетна усмивка.

— Като сладък сън — отвърнах.

12.

Люк

Край арената в Ноксвил, където Люк беше яздил преди шест години, трибуните вече бяха почти пълни. Той изпита познатия прилив на адреналин, светът внезапно се смали. Чу смътно как говорителят изрежда възходите и паденията в кариерата му, усети как тълпата стихна.

Не се чувстваше готов. Ръцете му трепереха, страхът се надигаше в гърлото му и му пречеше да се съсредоточи. Под него бикът, Кросхеър, се мяташе и риеше с копита, принуждавайки го да се върне към неизбежността. Другите каубои държаха здраво въжето под него, докато Люк наместваше ремъците — самоубийствените приспособления, които използваше, откакто бе започнал да се състезава; същите, с които язди и Биг Агли Критър. Кросхеър ритна заграждението и се приведе рязко напред. Каубоите опънаха по-силно въжето. Кросхеър се лашна настрани и Люк бързо намести крака в стремената.

— Готово — кимна.

Отвориха преградата към арената, бикът сниши глава и се спусна напред със свиреп отскок. Задните му крака отскочиха нагоре. Вдигнал ръка, Люк се постара да запази равновесие. Кросхеър се завъртя наляво, но Люк предусети движението и се задържа върху гърба му. Бикът се закова за кратко на място и после смени посоката. Този път успя да изненада Люк и той залитна, но не падна. Мускулите на ръцете му се напрегнаха. Кросхеър започна отново да се върти в кръг точно когато прозвуча гонгът. Люк разкопча ремъците и скочи от гърба му. Приземи се на ръце и крака, изправи се светкавично и тръгна към огражденията, без да се обръща назад. Когато седна на трибуната, вече извеждаха Кросхеър от арената. Докато чакаше да чуе резултата си, усещаше как адреналинът бавно се оттича от тялото му. Тълпата нададе рев, щом съобщиха точките му — 81, недостатъчно за първите четири места, но достатъчно да остане в надпреварата.