— Здравей! — извика й.

Стигна до нея, приведе се да я целуне и тя долови мирис на шампоан и сапун. Целувката беше кратка — просто поздрав — но той усети колебанието й.

— Нещо те тревожи — отбеляза.

— Всичко е наред — поклати глава тя и му се усмихна, но бързо отмести поглед.

Той помълча и накрая кимна.

— Радвам се, че дойде.

Гледаше я открито, но тя осъзна, че мислите му остават загадка.

— И аз — отвърна.

Той отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба.

— Написа ли си курсовата работа?

Разстоянието помежду им й помогна да си проясни главата.

— Не цялата, но се получава добре. Как мина денят тук?

— Нормално. Продадохме повечето тикви. Останаха най-хубавите за пай.

Едва сега тя забеляза, че косата му е влажна.

— Какво ще ги правите?

— Мама ще ги консервира и после цяла година ще прави най-вкусните тиквени пайове на света.

— Звучи като нова идея за бизнес.

— Няма начин. Не защото не може, а защото мрази да се застоява в кухнята. Обича да е навън.

— Налага й се.

Известно време никой не проговори и за пръв път откакто се бяха запознали, мълчанието им изглеждаше неловко.

— Да вървим ли? — Той посочи голямата къща. — Преди малко разпалих огъня.

— Хайде — кимна тя.

Запита се дали ще я хване за ръката, но той не го направи. Остави я сама с мислите й, докато заобикаляха горичката. Мъглата се сгъстяваше и пасбищата в далечината не се виждаха. Плевнята приличаше на смътна сянка, а къщата с гостоприемно осветените си прозорци напомняше фенер с блестящи очи.

Чакълът хрущеше под краката им.

— Сега се сетих, че не знам името на майка ти. Госпожа Колинс ли да я наричам?

Въпросът явно го изненада.

— Не знам. Аз я наричам „мамо“.

— Как се казва?

— Линда.

София пробва наум двете обръщения.

— „Госпожа Колинс“ ми се струва по-добре — заключи. — Понеже я виждам за пръв път. Искам да ме хареса.

Той я погледна и за нейна изненада хвана ръката й.

— Ще те хареса.

* * *

Преди да успеят да затворят вратата на кухнята, Линда Колинс изключи миксера и погледна първо Люк, после се обърна към София и накрая очите й се спряха пак върху сина й. Остави миксера над купата с картофеното пюре и избърса длани в престилката си. Както бе предвидил Люк, носеше джинси и риза с къси ръкави. Ботушите обаче бяха заменени с удобни обувки. Прошарената й коса бе прибрана на опашка.

— Това ли е младата жена, която криеш от мен?

Тя разпери ръце и поздрави София с лека прегръдка.

— Радвам се да се запознаем. Казвай ми Линда.

Дългите години на открито бяха оставили следи върху лицето й, но кожата й не беше толкова обветрена, колкото очакваше София. Прегръдката й излъчваше сила, несъмнено придобита от физическата работа.

— Приятно ми е. Казвам се София.

— Хубаво е, че Люк най-сетне се реши да те доведе у дома — усмихна се Линда. — Притесних се, да не би да се срамува от старата си майка.

— Знаеш, че не е вярно — възрази Люк, а майка му намигна на София и го прегърна.

— Защо не отидеш да изпечеш месото? Мариновано е в хладилника. А през това време ние със София ще се опознаем.

— Добре. Но не забравяй, че ми обеща да се отнасяш мило с нея.

— Не разбирам защо го казваш — усмихна се тя. — Аз съм най-сговорчивият човек на света! Да ти донеса ли нещо за пиене? Сварих чай.

— Чудесно — кимна София. — Благодаря.

Люк я изгледа окуражително и излезе на верандата. Линда й подаде чашата с чая. Нейната остана на плота. Тя се върна до печката и отвори буркан със зелен грах, който сигурно беше от градината й.

Линда изсипа граха в тигана и добави сол, черен пипер и масло.

— Люк спомена, че учиш в „Уейк Форест“…

— Тази година завършвам.

— Откъде си? Изглежда не си оттук.

Попита я също като Люк през нощта, когато се запознаха. София й описа накратко живота си, а Линда й разказа за ранчото. Разговорът им потече гладко както разговорите с Люк. Линда й обясни, че със сина си си поделят задълженията в ранчото и двамата умеят да вършат всичко, но тя води счетоводството и готви, докато Люк поема повечето работа на открито и ремонтите на машините — не по нейно настояване, а защото сам го предпочита.

Той влезе в кухнята, наля си чаша чай и се върна на верандата да доизпече месото.

— Понякога съжалявам, че не учих в колеж — продължи домакинята.

— Какво би искала да учиш?

— Счетоводство, агрономство, животновъдство… Учех сама и допусках много грешки.

— На мен ми се струва, че се справяш добре — отбеляза София.

Линда не отговори. Вдигна чашата си и отпи.

— Спомена, че имаш по-малки сестри?

— Три — уточни момичето.

— Колко са големи?

— На деветнайсет и на седемнайсет.

— Близначки?

— Мама казва, че й стигали две деца, но татко искал момче, та опитали още веднъж. Кълне се, че щяла да получи сърдечен удар, когато лекарят й съобщил новината.

— Сигурно е било забавно да израснеш в многолюдна къща.

— По-точно в апартамент. И досега живеем там. Но да, беше забавно, макар и малко шумно понякога. Липсва ми сестра ми Александра. С нея спяхме в една стая, докато не заминах в колежа.

— Значи сте близки.

— Да — кимна София.

Линда се взря изпитателно в нея, както понякога я поглеждаше Люк.

— Но?

— Но… сега е различно. Винаги ще бъдем близки, но откакто дойдох в „Уейк“, всичко се промени. Александра учи в „Рутгърс“, но се прибира у дома през две-три седмици, а Бранка и Далена са в гимназията и помагат в закусвалнята. Аз съм тук по осем месеца годишно. Прибирам се през лятото, но докато се приспособим отново един към друг, става време да се връщам. — Тя прокара нокът по издраскания плот на масата. — Не знам как ще се вписвам занапред в живота им. След няколко месеца завършвам и ако не си намеря работа в Ню Йорк или в Ню Джърси, едва ли ще се прибирам често у дома. И какво ще стане тогава?

София усети втренчения поглед на другата жена и осъзна, че за пръв път разкрива пред някого опасенията си. Недоумяваше защо. Дали защото разговорът с Марша я разтревожи? Или защото смяташе, че може да се довери на Линда? Още щом изрече думите, проумя, че отдавна е искала да сподели с някого, който да я разбере.

Линда се приведе напред и я потупа по ръката.

— Трудно е, но имай предвид, че това се случва в почти всяко семейство. Децата заживяват самостоятелно, животът разделя братята и сестрите. След известно време обаче пак се сближават. Така стана и с Дрейк и брат му…

— Дрейк?

— Съпругът ми. Бащата на Люк. Беше близък с брат си, но докато пътуваше из страната, за да участва в състезания, двамата се виждаха рядко. По-късно обаче, щом Дрейк се отказа от турнирите, се сближиха отново. Семейството си остава семейство дори когато не е наблизо. Ще намериш начин да поддържаш връзка с тях. Особено щом осъзнаваш колко е важно.

— Да — кимна София.

Линда въздъхна.

— Винаги съм искала да имам братя и сестри — призна. — Представях си колко ще е весело. Да има с кого да играеш, с кого да си говориш. Все разпитвах мама, а тя отговаряше: „Ще видим“. Когато пораснах, разбрах, че е имала няколко спонтанни аборта и… — Тя замълча, прочисти гърло и продължи: — Просто не е могла да роди повече деца. Понякога животът не се съобразява с желанията ни.

Докато я слушаше, на София й се стори, че и Линда е преживяла същото. Тя обаче бутна стола си назад, очевидно приключила темата.

— Ще нарежа домати за салатата. Люк сигурно ще донесе месото всеки момент.

— Да ти помогна ли?

— Подреди масата, ако искаш — предложи й. — Чиниите са ей там, а приборите — в онова чекмедже — посочи й тя.

София ги извади и ги подреди на масата. Линда наряза домати и краставици и накъса маруля в пъстра купа. Люк се върна с месото и остави подноса върху масата.

— Трябва да престоят няколко минути — обяви той.

— Точно навреме — похвали го майка му. — Ще сложа картофите и граха в купи и вечерята е готова.

Той седна.

— Какво обсъждахте вие? Отвън изглеждахте, сякаш водите сериозен разговор.

— Говорехме за теб — отговори майка му и се обърна, стиснала по една купа във всяка ръка.

— Едва ли. Не съм толкова интересен.

— Винаги има надежда — отвърна Линда и София се разсмя.

Вечерята мина спокойно. Смееха се и си разказваха истории. София ги запозна с гротескния живот в пансиона, включително с факта, че се наложило да сменят водопровода, защото много момичета страдали от булимия, а стомашният сок разяждал тръбите. Люк им разказа няколко цветисти истории от турнирите — например за безименен приятел, който свалил жена на бара, но жената се оказала… не точно такава, каквато си я представял. Линда й описа детството на Люк и лудориите му в гимназията, които не й се сториха особено скандални. Като мнозина гимназисти и той си навличал неприятности, но също така всяка година печелел щатския шампионат по борба и родеото. Нищо чудно, че Брайън не бе успял да го уплаши.

София ги наблюдаваше и ги слушаше и минута след минута предупрежденията на Марша й се струваха все по-неоснователни. Вечерята с Линда и Люк й напомни непринудената атмосфера в дома й — съвсем различна от сложните социални порядки в „Уейк“.

Накрая Линда сервира пая с боровинки и на София й се стори, че по-вкусно нещо не е опитвала през живота си. После тримата разтребиха кухнята. Люк изми чиниите, София ги избърса, а Линда опакова останалата храна и я прибра в хладилника — познат ритуал, който я накара да се замисли за семейството си и за пръв път да се запита как ли щяха да възприемат родителите й Люк.

* * *

На сбогуване София и Люк прегърнаха Линда. София пак усети колко жилави са ръцете й, а когато се отдръпна, по-възрастната жена й намигна.

— Знам, че ще се отбиеш на гости и у Люк, но не забравяй, че утре си на лекции. Не бива да си лягаш късно. А и Люк трябва да става рано.

— Винаги ставам рано — каза той.

— Тази сутрин се успа — отбеляза майка му и отново се обърна към София: — Радвам се, че се запознахме. Надявам се да дойдеш пак.

— Разбира се — кимна момичето.

Когато София и Люк излязоха навън, обвитото в мъгла ранчо приличаше на приказна картина. Дъхът на София излиташе на пухкави облачета. Тя хвана Люк под ръка и двамата тръгнаха към къщата му.

— Майка ти ми харесва. Не си я представях така.

— Как си я представяше?

— Мислех, че ще се уплаша от нея. Или че ще се държи хладно. Не познавам много хора, които цял ден работят със счупена китка.

— Показа ти най-доброто си лице — обясни Люк. — Повярвай ми, невинаги е такава.

— Когато ти е ядосана ли например?

— Да — призна той. — И не само. Към снабдителите и търговците на добитък е направо безпощадна.

— Така твърдиш ти. Според мен е сърдечна, умна и забавна.

— Радвам се. И тя те хареса. Личеше си.

— Как?

— Не те разплака.

Тя го удари с лакът.

— Отнасяй се с уважение към майка си или ще се върна да й кажа какво говориш за нея.

— Винаги се отнасям добре с нея.

— Невинаги — възрази тя с полушеговит, полуназидателен тон. — Иначе нямаше да ти се сърди.