— Толкова лош ли бях?

— Не. — Тя отмята глава назад и ме поглежда с премрежени очи. — Точно обратното.

Цял следобед останахме в леглото, любейки се още по-пламенно от предишната нощ. Стаята беше топла, по телата ни блестяха капчици пот, косата й беше мокра. После, докато Рут се къпеше, навън заваля. Аз седях в кухнята, слушах как капките барабанят по ламаринения покрив и се чувствах по-щастлив от всякога.

Родителите й се върнаха скоро, съвсем мокри от дъжда. С Рут вече шетахме в кухнята. Приготвихме спагети със сос и четиримата седнахме да вечеряме. Баща й заразказва как е минал денят им, но лека-полека разговорът, както често се случваше, се насочи към изкуството, към кубизма, експресионизма, футуризма — думи, които чувах за пръв път. Удивляваха ме не само различията, които баща й очертаваше, но и жаждата, с която Рут попиваше всяка негова дума. Честно казано, аз не разбирах почти нищо, а обясненията ми звучаха непонятно, но Рут и баща й сякаш не забелязваха.

След вечеря дъждът спря и с Рут излязохме да се разходим край брега. Въздухът лепнеше от влага, краката ни потъваха в пясъка, а аз галех нежно с палец опакото на дланта й. Над вълните кръжаха чайки, ято делфини подскачаха зад прибоя. С Рут ги наблюдавахме, докато се скриха в мъглата. После се обърнах към нея:

— Родителите ти ще се местят през август.

Тя стисна ръката ми.

— Следващата седмица ще отидат да потърсят къща в Дърам.

— А ти започваш да преподаваш през септември?

— Ако не замина с тях. Тогава ще се наложи да си намеря работа там.

Над рамото й лампите в къщата светнаха.

— Значи нямаме избор — казах й и сритах пясъка да събера смелост, за да я погледна в очите. — Трябва да се оженим през август.

* * *

При този спомен по лицето ми се разлива усмивка, но гласът на Рут ме изтръгва от унеса.

— Редно беше да си по-романтичен — отбелязва недоволно.

Обърквам се.

— Имаш предвид… предложението?

— Че какво друго? — разперва ръце тя. — Трябваше да паднеш на колене, да опишеш безграничната си любов, да ми поискаш ръката.

— Вече го бях направил — припомням й. — Първия път.

— Но после сложи край. Трябваше да започнеш отначало. Имам предвид предложение като в роман.

— Искаш ли да го направя сега?

— Късно е — махва с ръка тя. — Пропусна възможността.

Казва го обаче с толкова изкусителен глас, че аз едва дочаквам да се върна в миналото.

* * *

Ожених се за Рут през август 1946. Церемонията се проведе под чупа, както повелява традицията при еврейските сватби, но нямаше много гости. Повечето бяха приятели на мама от синагогата. Така пожелахме с Рут. Тя бе твърде практична за екстравагантни тържества и макар че магазинът носеше добри доходи, и двамата предпочитахме да спестяваме, за да си купим къща. Когато счупих чашата и видях как майките ни ръкопляскат и надават въодушевени възгласи, разбрах, че бракът с Рут ще е най-повратният момент в живота ми.

Меденият си месец прекарахме на запад. Понеже Рут не беше посещавала тази част от щата, решихме да отседнем в „Гроув Парк Ин“ в Ашвил — един от най-прочутите курорти в Юга. Стаята ни беше с изглед към планините Блу Ридж. Курортът се славеше с множество туристически маршрути, с тенискортове и басейн, чиито снимки бяха публикувани в безброй списания.

Рут обаче не прояви особен интерес към него. Скоро след като пристигнахме, настоя да отидем в града. Лудо влюбен, на мен ми беше все едно къде сме, стига да сме заедно. И аз като нея не познавах тази част от щата, но знаех, че през летните месеци Ашвил е притегателен център за богаташите. Заради чистия и прохладен въздух през Позлатената ера Джордж Вандербилт построил тук имението „Билтмор“ — най-големия частен дом на света по онова време. Други богати американци последвали примера му и постепенно Ашвил се превърнал в артистично и кулинарно средище на Юга. Ресторантите наемаха главни готвачи от Европа, а по главната улица се редяха художествени галерии.

През втория ни следобед в града Рут се заприказва със собственика на една от галериите и тогава чух за пръв път за Блек Маунтин — малък градец близо до „Гроув Парк Ин“.

По-точно — чух за Блек Маунтин Колидж.

Целият ми живот бе преминал в Северна Каролина, но като повечето жители на щата не знаех нищо за колежа. Сега, повече от половин век след закриването му, малцина си спомнят за него. През 1946 обаче колежът навлизаше в славен период, с какъвто би се гордял всеки колеж по всяко време. Когато излязохме от галерията, разчетох по изражението на Рут, че е чувала за Блек Маунтин Колидж. Попитах я същата вечер и тя ми разказа, че през пролетта баща й кандидатствал за работа в него и останал във възторг. За моя изненада се оказа, че близостта на колежа е една от причините Рут да поиска да прекараме тук медения си месец.

С грейнало лице тя ми обясни, че Блек Маунтин Колидж е хуманитарен университет, основан през 1933, а сред преподавателите му са доайените на движението за модерно изкуство. Всяко лято организирали художествени семинари, водени от гостуващи творци, чиито имена не бях чувал, но Рут ги изреждаше развълнувано. Накрая ми предложи да посетим колежа.

Как да откажа?

На другата сутрин под яркото синьо небе поехме към Блек Маунтин Колидж. По волята на съдбата — винаги съм вярвал в намесата на съдбата, защото Рут се кълнеше, че не е знаела нищо преди това — в главната сграда и по моравата пред нея имаше изложба. Посетителите обаче бяха малко и още щом прекрачихме прага, Рут замръзна като омагьосана. Ръката й стисна моята по-силно, а очите й поглъщаха всичко наоколо. Наблюдавах реакцията й, опитвайки се да разбера какво точно я е запленило. Аз не намирах разлика между творбите, изложени тук, и онези в десетките галерии, които бяхме посещавали през годините.

— Имаше разлика! — възкликва тя и аз оставам с усещането, че и досега се чуди как е възможно да съм бил толкова невъзприемчив. В колата тя е облечена със същата рокля, каквато носеше тогава, а в гласа й има същото удивление, каквото долавях в онзи ден. — За пръв път виждах такива картини! Не бяха сюрреализъм. Не напомняха Пикасо. Бяха… нови. Истинска революция. Огромна крачка на въображението. Да не повярваш! В малък колеж посред нищото! Все едно да откриеш… — Тя замлъква, неспособна да намери думата.

Помагам й, довършвайки вместо нея:

— Заровено имане?

Тя кимва.

— Да! Все едно да откриеш съкровище на най-невероятното място. Но ти още не го осъзнаваше.

— Виждах цветни петна и разкривени линии.

— Абстрактен експресионизъм.

— Същото — подкачам я, но Рут е вглъбена в спомена за онзи ден.

— Поне три часа разглеждахме платната.

— Повече от пет часа.

— Нима ти се тръгваше? — пита ме обвинително тя.

— Бях гладен — обяснявам. — Пропуснахме обяда.

— Как е възможно да си помислил за храна? Тя ние съзерцавахме такава красота, разговаряхме с удивителни творци!

— Не разбирах какво говорите. Все едно слушах чужд език. Дълбочина, отрицание на „аз“-а, футуризъм, кубизъм — непонятни брътвежи за човек, който си изкарва прехраната, продавайки костюми.

— Но нали татко ти обясни! — възкликва нетърпеливо Рут.

— Опита се да ми обясни. Има разлика.

Тя се усмихва.

— Защо тогава не ме накара да си тръгнем? Защо не ме поведе към колата?

Задавала ми е този въпрос и преди, но така и не проумя напълно отговора.

— Защото — казвам както винаги — знаех, че за теб е важно да останеш.

— Помниш ли с кого се запознахме онзи ден? — пита ме тя.

— С Илейн — отговарям механично; не разбирам от изкуство, но хората и лицата са в сферата на възможностите ми. — И, разбира се, със съпруга й, но тогава не знаехме, че ще стане преподавател в колежа. Следобед се запознахме с Кен, Рей и Робърт. Бяха студенти, но ти говори дълго и с тях.

Изражението й ми подсказва, че е доволна.

— Научих много от тях. Разбрах по-ясно откъде черпят вдъхновение и накъде ще се насочи изкуството в бъдеще.

— Но ги хареса и като приятели.

— Разбира се. Бяха забележителни! И всеки беше гений посвоему.

— Затова се връщахме всеки ден, докато не закриха изложбата.

— Не можех да пропусна такава възможност. Присъствието им ме окриляваше.

Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че е права, но тогава исках само да й подаря незабравим и вълнуващ меден месец.

— Те също те харесваха — посочвам. — Илейн и съпругът й обичаха да вечерят с нас. А вечерта, преди да отпътуваме, ни поканиха на парти край езерото.

Унесена в тези безценни спомени, Рут помълчава известно време. После ме поглежда сериозно.

— Това беше най-хубавата седмица в живота ми.

— Заради художниците?

— Не — поклаща глава тя. — Заради теб.

* * *

На петия и последен ден от изложбата с Рут прекарахме малко време заедно. Не защото отношенията ни се бяха обтегнали, а понеже тя искаше да се запознае с още преподаватели в колежа, а аз сновях между картините и разговарях с художниците, които вече познавахме.

После закриха изложбата и ние посветихме няколкото оставащи дни на дейности, по-типични за младоженци. Сутрин се разхождахме сред природата, а следобед четяхме край басейна и плувахме. Всяка вечер се хранехме в различни ресторанти, а последния ден аз проведох един телефонен разговор, натоварих куфарите ни в багажника и с Рут се качихме в колата, преизпълнени от щастие, каквото не бяхме изпитвали от години.

По обратния път щяхме да минем още веднъж край Блек Маунтин. Щом наближихме завоя към колежа, аз погледнах крадешком към жена си. Усещах колко й се иска да се върне отново там. Свърнах бавно и поех към колежа. Рут повдигна вежди, явно учудена какво правя.

— Ще се отбием набързо — казах й. — Ще ти покажа нещо.

Прекосихме града и пак свърнахме на познат завой. Рут се усмихва както тогава.

— Водеше ме на езерото зад главната сграда — казва тя. — Където беше партито в последната нощ на изложбата. Езерото се казваше Идън. Чувствах се наистина като в райската градина.

— Гледката беше красива. Исках да й се полюбуваме пак.

— Да — кимва тя. — Така ми каза и тогава и аз ти повярвах. Но не ми казваше истината.

— Не ти ли харесваше гледката? — питам невинно.

— Не отивахме заради гледката. Беше направил нещо друго за мен.

Сега е мой ред да се усмихна.

Когато пристигнахме в колежа, помолих Рут да затвори очи. Тя неохотно се съгласи. Улових я нежно за ръката и я поведох по покритата с чакъл алея, отвеждаща до брега на езерото. Сутринта беше хладна и облачна. През нощта на партито гледката бе по-красива, но това нямаше значение. Спряхме и казах на Рут да отвори очи.

На триножниците пред нея бяха поставени шест картини от художниците, на които тя се възхищаваше най-много и с които се бе срещала най-често — по една на Кен, Рей, Илейн, Робърт и две на съпруга на Илейн.

— За миг се обърках — казва ми Рут. — Не разбирах защо ми показваш тези картини.

— За да ги видиш на естествена дневна светлина.

— Беше ги купил.

Това правех наистина, докато тя разговаряше с преподавателите в колежа, а тази сутрин се обадих по телефона, за да се уверя, че ще подредят картините край езерото навреме.

— Да, купих ги.

— Знаеш защо ги купи, нали?

Подбирам внимателно думите:

— За да се почувстваш щастлива?

— Да. Но друго имам предвид.

— Знам, ала купих картините, защото много ги харесваше.

— И въпреки това… — настоява тя.