— Не ми струваха скъпо — отсичам. — По онова време художниците не бяха известни. Бяха просто млади творци.

Тя се привежда напред, предизвиквайки ме да продължа.

— И…

Предавам се с въздишка. Знам какво иска да чуе.

— Купих ги, защото съм егоист.

* * *

Това не е лъжа. Купих ги за Рут, защото я обичах и защото харесваше картините, но ги купих и за себе си.

Просто е — изложбата промени Рут. Водеше ме в десетки галерии, но Блек Маунтин Колидж пробуди нещо у нея. Необяснимо как извади наяве чувствеността й, природното й обаяние. Докато разглеждаше платната, очите й заблестяваха, лицето й засияваше, цялото й тяло излъчваше вглъбеност и съпричастие, които привличаха погледите на всички наоколо. Тя самата не осъзнаваше колко се преобразява. Навярно именно заради това художниците се поддаваха на очарованието й. И те като мен не устояваха на магнетизма й, и охотно се разделиха с картините, които купих.

Ослепителната, чувствена аура се задържаше дълго след като напускахме изложбата и се връщахме в хотела. На вечеря очите й искряха, а в движенията й съзирах непознато изящество. Едва дочаквах да се усамотим в стаята, за да се насладя на пламенните й ласки. Помня как си мислех, че каквато и да е причината, искам Рут да е винаги такава.

С други думи, както й казах, постъпих егоистично.

* * *

— Не си егоист — казва тя. — Не познавам по-всеотдаен мъж от теб.

В очите ми тя изглежда приказно, като в онази последна сутрин от медения ни месец, когато стояхме на брега на езерото.

— Добре че не ти позволих да опознаеш друг мъж. Иначе нямаше да мислиш така.

Тя се засмива.

— Шегуваш се, разбира се. Винаги ти е допадала ролята на шегаджията. Но знай, че не изкуството ме промени.

— Няма как да прецениш. Не можеше да се видиш отстрани.

Тя се засмива отново, после притихва. Става сериозна, иска да чуя думите й:

— Ето какво мисля аз. Да, харесвах картините. Но повече ми харесваше, че ти отделяш толкова време за любимото ми занимание. Разбираш ли какво означаваше това за мен? Да разбера, че имам съпруг, готов да го направи за мен? Смяташ, че е дреболия, но ще ти кажа, че на медения си месец малцина мъже са склонни по цели дни да разговарят с непознати и да разглеждат картини, за които не знаят почти нищо.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти обясня, че не ме промени изкуството, а начинът, по който ти ме гледаше, докато разглеждах картините. Всъщност ти се промени.

Водили сме този разговор много пъти и очевидно мненията ни не съвпадат. Аз няма да променя нейното, нито тя — моето, но все едно. Меденият ни месец постави началото на традиция, която спазвахме почти всяко лято. А после, след съдбовната статия в „Ню Йоркър“, колекцията до голяма степен определи облика на семейството ни.

Тези шест картини, които навих небрежно и сложих на задната седалка в колата, бяха първите от дузини, после стотици, а накрая над хиляда в колекцията ни. Всеки е чувал за Ван Гог, Рембранд и Леонардо да Винчи, но с Рут се съсредоточихме върху модерното американско изкуство. Запознахме се с художници, създали творби, които по-късно музеите и другите колекционери искаха да притежават. Имената на Анди Уорхол, Джаспър Джоунс и Джаксън Полък постепенно станаха всеизвестни, но картините на други, не толкова прочути художници — Раушенберг, Де Кунинг и Ротко — също се продаваха на търговете на „Сотбис“ и „Кристис“ за десетки милиони, дори повече. През 2006 продадоха „Жена III“ на Уилем де Кунинг за 137 милиона долара, но колекционерите плащаха милиони и за картините на творци като Кен Ноланд и Рей Джонсън.

Не всеки модернист, разбира се, се прочуваше и не всяка картина, която купувахме, се оказваше изключително ценна, но това никога не оказваше влияние върху решенията ни дали да купим някоя творба. Картината, която ценя най-много, не струва нищо. Нарисувана е от бивш ученик на Рут и виси над камината — аматьорска работа, скъпа единствено за мен. Журналистката от „Ню Йоркър“ дори не я погледна, а и аз не си направих труда да й обяснявам защо я ценя. Знаех, че няма да разбере. Тя не ме разбра и когато й обясних, че паричната стойност на изкуството не означава нищо за мен. Настояваше да научи как сме успели да изберем платната в колекцията си, но отговорът ми очевидно не я задоволи.

— Защо не разбра? — пита ме внезапно Рут.

— Не знам.

— Каза ли й същото, което обясняваме на всички?

— Да.

— Какво я е затруднило тогава? Аз описвах как ми въздейства определена творба…

— А аз те наблюдавах, докато говореше — довърших. — И разбирах дали да я купя, или не.

Подходът не беше научен, но ни помагаше, колкото и да недоумяваше журналистката. А на медения ни месец проработи безупречно, въпреки че през следващите петдесет години никой от нас не осъзна в пълна степен последствията.

Все пак не всяка двойка купува картини на Кен Ноланд и Рей Джонсън на медения си месец. Нито картини на новата приятелка на Рут — Илейн — чиито творби сега са изложени в най-големите музеи по света, включително в Музея за изкуства „Метрополитън“. И, разбира се, почти необяснимо е как с Рут успяхме да се сдобием не само със забележително платно на Робърт Раушенберг, но и с две картини на съпруга на Илейн — Уилем де Кунинг.

15.

Люк

Откакто срещна София, мислеше често за нея, но в деня след вечерята с майка му мисълта за нея го преследваше още по-упорито. Докато поправяше оградата на най-отдалеченото пасбище, сменяйки загнилите колове, току се сещаше за нея и се усмихваше. Дори дъждът — студен есенен дъжд, който го измокри до кости — не помрачи настроението му. По-късно, когато вечеряше с майка си, тя не прикри самодоволната си усмивка, показваща му, че е съвсем наясно как му въздейства София.

След вечерята й се обади и говориха цял час. Следващите три дни протекоха по същия начин. В четвъртък вечерта той отиде с колата в „Уейк Форест“, където най-после успяха да се разходят из кампуса. София му показа Уейт Чапъл и Рейнълдс Хол. Обиколиха Хърн и Манчестър Плаца. В университета цареше тишина — аудиториите отдавна бяха опустели. Опадалите листа покриваха земята под дърветата. В пансионите грееха ярки светлини, чуваше се музика — студентите се готвеха за предстоящите почивни дни.

В събота София дойде в ранчото. Пояздиха, а после тя му помогна в работата из ранчото. Пак вечеряха с майка му, а после отидоха в неговата къща и седнаха пред огъня в камината. Щом огънят започна да догаря, тя се прибра в пансиона — още не се чувстваше готова да прекара нощта с него — но на другия ден двамата отидоха в щатския парк „Пайлът Маунтин“. Следобед изкачиха Биг Пинакъл, където си направиха пикник и се полюбуваха на гледката. Бяха пропуснали най-пищните есенни багри, но под безоблачното небе хоризонтът се стелеше чак до Вирджиния.

През седмицата след Хелоуин София покани Люк на съботното парти в пансиона. Интересната му професия и връзката им очевидно вече не вълнуваха толкова приятелите й и след първоначалните поздрави никой не му обърна специално внимание. Той се озърташе за Брайън, но така и не го забеляза. Когато си тръгваха, попита София къде се е дянал.

— Отиде на футболен мач в Клемсън — обясни му тя. — Най-подходящата вечер да ми гостуваш!

На другата сутрин той дойде в пансиона да я вземе. Разходиха се из Олд Сейлъм, а после се върнаха в ранчото за трета вечеря с майка му. Когато се сбогуваха до колата, Люк я попита дали е свободна следващата събота — искал да й покаже място, където родителите му го водели като дете, яздели из планината и се любували на гледки, спиращи дъха.

София го целуна и се усмихна.

— С удоволствие!

* * *

Когато София пристигна в ранчото, Люк вече бе натоварил конете в ремаркето, а останалия багаж — в пикапа. Няколко минути по-късно пътуваха на запад по магистралата, а тя въртеше бутона на радиото. Спря се на станция с хип-хоп и увеличи звука. Накрая Люк не издържа и превключи на кънтри.

— Чудех се колко ще изтърпиш — усмихна се София.

— Тази музика отговаря по-добре на атмосферата… Нали сме с конете и прочее…

— А аз мисля, че не харесваш друга музика.

— Слушам и друга музика.

— Например?

— Хип-хоп. Цели трийсет минути. Но бях длъжен да сменя радиостанцията. Усещах как ще затанцувам всеки момент, а шофирам.

София се разсмя.

— Знаеш ли? Вчера си купих ботуши. Виж!

Вдигна крак с доволна усмивка.

— Забелязах ги, когато ти оставях чантата в багажника.

— И?

— Определено заприличваш на каубойка. Скоро ще въртиш ласото като професионалист.

— Съмнявам се — поклати глава тя. — В музеите не се навъртат много крави. Но не е зле да ми покажеш как се прави.

— Не си нося въжето. Донесох ти обаче шапка. Една от най-хубавите. Носих я на финалите на турнира на професионалните ездачи на бикове.

Тя го погледна изпитателно.

— Защо понякога оставам с впечатлението, че се опитваш да ме промениш?

— Просто предлагам… подобрения.

— Внимавай, защото ще кажа на мама какво говориш. Обясних й, че си мило момче, но нищо чудно да изпаднеш в немилост.

— Ще го имам предвид — засмя се той.

— Кажи ми къде отиваме. Спомена, че си ходил там като малък.

— Мама откри мястото. Натъкнала се на него, докато обикаляла щата да рекламира ранчото ни. Било позапуснат летен къмпинг, но новите собственици решили да го пригодят за ездачи и да пълнят стаите целогодишно. Постегнали бунгалата, построили конюшня. Мама се влюби в мястото. Ще разбереш защо, когато го водиш.

— Нямам търпение да пристигнем. Но как убеди майка си да те пусне за два дни?

— Преди да тръгна, свърших почти всичко, а и предложих на Хосе да му платя, за да й помага, докато ме няма. Ще се справят.

— Но нали каза, че винаги има работа?

— Има. Но нищо не се опира на мама.

— Тя винаги ли стои в ранчото?

— Не. Пътува често. Посещава клиентите ни поне веднъж годишно, а те са из целия щат.

— Излиза ли във ваканция?

— Не си пада по почивките.

— Всеки има нужда от почивка от време на време.

— Знам. И аз това й казвам. Веднъж дори й купих билети за круиз.

— Отиде ли?

— Върна билетите и взе парите. Замина за Джорджия да види един бик за продан. И го купи.

— За езда?

— Не. За разплод. Още е в ранчото между другото. Злобно животно. Но си върши работата.

София се замисли.

— Има ли приятели?

— Няколко. Гостува им понякога. Членуваше и в градски клуб по бридж. Напоследък обаче иска да увеличи стадото и това й отнема много време. Решила е да развъди още двеста животни, но нямаме достатъчно пасбища. Опитва се да намери място, където да ги държим.

— Защо? Нямате ли достатъчно работа?

Той въздъхна.

— Нямаме избор.

София го погледна въпросително, но той смени темата:

— Ще си ходиш ли вкъщи за Деня на благодарността?

— Да — кимна тя. — Стига колата да не ме изостави. Когато паля, се чува особено виене и свистене, сякаш двигателят пищи.

— Най-вероятно някой ремък се е разхлабил.

— Но сигурно е скъпо да се поправи, а аз съм затруднена материално.

— Аз ще го поправя, ако искаш.

— Чудя се как не ми хрумна по-рано!

* * *

Пътуваха малко повече от два часа. По небето се влачеха бавни облаци и се разпростираха чак до планините със сини върхове на хоризонта. Шосето се заиздига нагоре, захладня. Отбиха се в бакалница да си купят продукти и ги прибраха в хладилните чанти в багажника на пикапа.