Докато подготвяхме документите за банковия заем — планирахме да се пренесем след месец — аз продължавах да работя в магазина, а Рут — в училището. Признавам, че се притеснявах за нея. В училището в околностите на града постъпваха предимно деца, отрасли във фермите. Повече от половината живееха в къщи без водоснабдяване и всеки ден носеха едни и същи дрехи. На първия учебен ден двама дошли без обувки. Малцина се интересуваха какво ще научат, повечето бяха неграмотни. Рут се сблъска с бедност, каквато не познаваше — не толкова финансова оскъдица, колкото липса на мечти. Никога не съм я виждал толкова изтощена, колкото през първите месеци от учебната година. Всеки учител се нуждае от време и опит да подготви уроците си и да се приспособи дори към най-доброто училище. Тя често работеше до късно нощем на малката маса в кухнята, обмисляйки как да заинтригува учениците.

Колкото и да се изморяваше обаче през първия срок, стана ясно, че е призвана да преподава на такива ученици и това е истинската й страст, по-силна дори от изкуството. Удивляваше ме всеотдайността, с която работеше. Искаше учениците й не само да учат, но и да ценят образованието така, както тя го цени. Предизвикателствата, пред които я изправяха тези трудни деца, подклаждаше ентусиазма й. На вечеря ми разказваше за учениците си и за „малките им победи“, които я караха да се усмихва дни наред. Точно така ги описваше. „Айра — казваше ми, — днес един от учениците ми удържа малка победа.“ После ми обясняваше подробно какво се е случило — как някое дете неочаквано дало молив на друго, колко се е подобрил правописът им, с каква гордост й съобщила една ученичка, че е прочела първата си книга. Освен това се грижеше за тях. Забележеше ли някой да е разтревожен, разговаряше с него като майка; разбра, че някои от учениците й са толкова бедни, че не си носят обяд в училище, и сутрин започна да приготвя повече сандвичи. И бавно, но сигурно учениците й откликнаха като млади растения на водата и слънцето.

Рут се притесняваше дали учениците й ще я приемат — понеже е еврейка в почти изцяло християнско училище и защото е от Виена и има немски акцент. Никога не ми го каза направо, но го разбрах в един декемврийски ден, когато надвечер я заварих да плаче в кухнята. Очите й бяха подути и зачервени. Уплаших се да не би нещо лошо да се е случило с родителите й или с нея. После забелязах, че масата е покрита с домашно изработени предмети. Обясни ми, че учениците й — всички до един — й донесли подаръци за Ханука. Не знаеше как са разбрали — със сигурност не от нея — нито дали проумяват смисъла на празника. По-късно ми разказа как чула един ученик да обяснява на друг, че „С Ханука евреите честват раждането на Исус“. Достоверността обаче бе по-маловажна от това, което децата бяха направили за нея. Повечето подаръци бяха най-обикновени — боядисани камъчета, ръчно изработени картички, гривна от миди — но във всеки подарък имаше обич и в този момент, струва ми се, Рут най-после прие Грийнсбъро, Северна Каролина като свой дом.

* * *

Въпреки че Рут беше много натоварена в работата, лека-полека успяхме да обзаведем дома си. През почивните дни често обикаляхме антикварните магазини. Оказа се, че освен усет за изкуството Рут умее да избира мебели, които да придадат на дома ни не само неповторима красота, но и уют.

Бяхме отложили обновлението на къщата за следващото лято. Покривът трябваше да се ремонтира, а баните и кухните — макар и функционални — не се харесваха на Рут. Подовете се нуждаеха от почистване и лакиране, а много от прозорците — от подмяна. Когато купихме къщата, решихме да изчакаме до лятото, та Рут да може да наглежда работниците.

Приех с облекчение готовността й да поеме тази отговорност. Мама и татко се застояваха все по-малко в магазина, но клиентите се увеличиха през годината, когато Рут започна да преподава. Както татко бе направил по време на войната, аз наех съседното помещение и разширих магазина. Наех и трима служители, ала въпреки това едва смогвах, и също като Рут често работех до късно вечерта.

Ремонтът на къщата продължи по-дълго и се оказа по-скъпо, отколкото очаквахме, и, разбира се, ни създаде повече неудобства от предвиденото. Едва в края на юли 1947 последният работник изнесе куфарчето си с инструменти, но промените — някои дребни, други съществени — най-сетне превърнаха къщата в наш дом, където живея вече шейсет и пет години. Къщата е по-издръжлива от мен. Водата тече безотказно от тръбите, шкафовете се отварят леко, подовете са гладки като билярдна маса, докато аз се придвижвам от стая в стая с помощта на проходилката. Притеснява ме единствено студът, ала от толкова отдавна зъзна, че съм забравил какво е топлина. За мен къщата продължава да е изпълнена с любов, а на този етап от живота си не мога да искам повече.

— Препълнена е, да — изсумтява Рут. — Къщата, имам предвид.

Долавям неодобрението в тона й и я поглеждам.

— Харесва ми така.

— Опасна е.

— Не е опасна.

— Нима? Ами ако избухне пожар? Как ще се измъкнеш?

— Ако избухне пожар, ще се измъкна трудно дори къщата да е празна.

— Измисляш си извинения.

— Стар съм. Възможно е да съм сенилен.

— Не си сенилен. Твърдоглав си.

— Ще го запомня. Има разлика.

— Не е добре за теб. Спомените те натъжават.

— Може би — поглеждам я в очите. — Но са ми останали само те.

* * *

Рут е права за спомените, разбира се. Но е права и за къщата. Препълнена е, не с вехтории, а с картини. Години наред ги съхранявахме в складове с климатици срещу месечен наем. Рут предпочиташе така — страхуваше се от пожари — но след смъртта й аз наех двама работници да пренесат всичко у дома. Сега всяка стена е калейдоскоп от картини; с картини са пълни четири от петте спални. Не използвам дневната и трапезарията, защото всеки сантиметър е зает от картини. Стотици са поставени в рамки, но повечето не са. Те са опаковани в хартия без киселина и са прибрани в правоъгълни дъбови кутии, изработени от местен дърводелец. Признавам, че къщата е претрупана и не е място за хора, страдащи от клаустрофобия — журналистиката от „Ню Йоркър“ я обиколи със зяпнала уста — но е чиста. Жени от фирмата за почистване идват два пъти седмично да поддържат в безупречно състояние стаите, където живея. Повечето не говорят английски, но знам колко би се радвала Рут, че ги наемам. Тя мразеше прахоляка и бъркотията.

Картините не ме смущават. Напомнят ми най-добрите ни години с Рут, включително и особено — дните в Блек Маунтин Колидж. След като обновихме къщата, решихме да отбележим първата си годишнина в „Гроув Парк Ин“ — мястото, където прекарахме медения си месец. Пак посетихме колежа, но този път ни посрещнаха приятели. Илейн и Уилем ги нямаше, но Робърт и Кен бяха там. Те ни запознаха със Сюзън Уейл и Пат Паслоф — двама забележителни художници, чиито творби също са изложени в десетки музеи. Върнахме се у дома с четиринайсет картини.

По онова време обаче не мислехме да ставаме колекционери. Не бяхме богаташи и покупката дори на тези картини беше разточителство, особено след разходите по ремонта на къщата. Не ги и окачихме веднага по стените. Рут ги местеше от стая в стая в зависимост от настроението си и неведнъж се прибирах в дом, който ми се струваше и същият, и променен. През 1948 и 1949 посетихме отново Ашвил и Блек Маунтин Колидж. Купихме още картини и щом се върнахме у дома, бащата на Рут предложи да вземем по-насериозно хобито си. Той оценяваше качеството на творбите, които бяхме купили, и от него взехме идеята да съберем истинска колекция, достойна някой ден да бъде изложена в музей. Рут определено се заинтригува от идеята. Не взехме официално решение, но започнахме да спестяваме почти цялата заплата на Рут, а тя писа на познатите ни художници, молейки ги да ни препоръчат други творци, които според тях ще ни допаднат. През 1950 година отпътувахме за крайбрежието, а после посетихме за пръв път Ню Йорк. Три седмици обикаляхме галериите в града, срещайки се със собственици и художници, с които ни бяха свързали приятелите ни. Това лято поставихме основите на мрежа, която през следващите четири десетилетия продължи да се разраства. В края на лятото се върнахме на мястото, откъдето започна всичко, сякаш по волята на съдбата.

Не помня кога точно се разнесе мълвата, че е възможно да закрият Блек Маунтин Колидж — през 1952 или през 1953 — но както художниците и преподавателите, с които се бяхме сближили, и ние предпочетохме да я пренебрегнем. През 1956 обаче опасенията ни се оправдаха. Рут чу новината и плака, осъзнала, че закриването на Блек Маунтин Колидж бележи свършека на една епоха за нас. Същото лято отново заминахме за Североизтока и макар да разбирах, че няма да е същото, накрая се върнахме в Ашвил да отпразнуваме там юбилея си. Както винаги посетихме колежа, но докато стояхме край езерото Идън и се взирахме в опустелите сгради, аз се питах дали идилията ни не е била просто сън.

Отидохме там, където бях уредил да подредят първите ни шест картини. Съзерцавахме притихналите сини води и аз си мислех колко подходящо е името на езерото. За нас това място наистина се бе превърнало в райска градина. Знаех, че където и да ни отведе животът, никога няма да го забравим. Изненадах Рут, подавайки й писмо — първото след войната. Рут го прочете и ме прегърна. Тогава осъзнах какво трябва да направя, за да запазя това място живо в сърцата ни. На другата година — единайсетата ни заедно — аз й написах ново писмо и тя го прочете под същите дървета край брега на езерото Идън. Така положихме началото на нова семейна традиция.

Рут получи общо четирийсет и пет писма и запази всичките. Прибрани са в кутия, която държеше върху скрина си. Понякога я сварвах да ги чете и усмивката й ми подсказваше, че е унесена в спомени. Писмата се превърнаха в нещо като неин дневник и колкото повече остаряваше, толкова по-често ги изваждаше; случваше се дори да ги препрочете всичките за един следобед.

Писмата я изпълваха с ведрост и сигурно затова по-късно реши и тя да ми напише писмо. Намерих го едва след смъртта й, но то ми спаси живота. Бе разбрала колко ще ми е необходимо, защото ме познаваше по-добре, отколкото аз самият се познавах.

Рут обаче не е прочела всички мои писма. Не би могла. Пишех ги за нея, но ги пишех и за себе си и след смъртта й сложих втора кутия върху скрина. В нея има писма, написани с трепереща ръка и белязани само от моите сълзи. Пиша ги в деня, който бележи поредната ни, неотпразнувана годишнина. Понякога ми се приисква да ги прочета, както правеше тя, но ме боли, че тя не ги е виждала. Затова ги държа в ръка, а когато болката стане прекалено непоносима, тръгвам из къщата и гледам картините. Понякога си представям, че Рут е при мен, както дойде сега в колата, защото знае, че не мога да живея без нея.

* * *

— Можеш да живееш без мен — казва ми Рут.

Навън вятърът е стихнал и мракът не изглежда толкова непрогледен. Има луна, отбелязвам наум, и внезапно осъзнавам, че небето се е прочистило. До утре вечер, ако съм жив, времето ще започне да се подобрява, а във вторник снегът ще се стопи. Тази мисъл ме обнадеждава за миг, но надеждата се стопява бързо, както се е породила. Няма да оживея дотогава.

Изнемогвам. Трудно ми е дори да гледам Рут. Вие ми се свят, искам да се опра на ръката й, но знам, че е невъзможно. Опитвам се да си припомня усещането за допира й, но не успявам.

— Слушаш ли ме? — пита тя.

Затварям очи, за да спра въртопа, но той се усилва и зад клепачите ми експлодират цветни спирали.

— Да — прошепвам едва и гласът ми застъргва сухо през вулканичната пепел на гърлото ми.

Жаждата ме сграбчва в отмъстителните си лапи. По-жестока отпреди. Безкрайно жестока. Не съм пил вода цял ден и жаждата ме поглъща, все по-силна с всяко вдишване.

— Бутилката е тук — казва ми Рут. — Вероятно е на пода до краката ми.

Гласът й е мек и напевен и аз се вкопчвам в мелодията му, за да не мисля за очевидното.

— Откъде знаеш?

— Не знам със сигурност. Но къде другаде да е? Не е на седалката.

Права е, казвам си. Сигурно е на пода, но няма как да я стигна.

— Все едно — отронвам отчаяно.

— Не е все едно! Намери начин да я вземеш!

— Не мога. Нямам сили.