Тя обмисля думите ми. Струва ми се, че я чувам как диша, но след миг разбирам, че свистенето излита от моята уста. В гърлото ми пак се надига буца.

— Помниш ли торнадото? — прозвучава ненадейно гласът на Рут.

Нещо в тона й ме насърчава да се съсредоточа. Напрягам се. Торнадото. Отначало не се сещам, но постепенно споменът придобива образ и смисъл.

Бях се върнал у дома след работа. Внезапно небето посивя зловещо. Рут излезе навън да се огледа. Спомням си как я сграбчих за ръката и я поведох към банята във вътрешността на къщата. Тя за пръв път преживяваше торнадо. Къщата ни остана непокътната, но едно дърво на улицата рухна и смачка колата на съседите.

— Беше през 1975 — казвам. — През април.

— Да — кимва Рут. — Тогава беше. Не се изненадвам, че помниш. Винаги помниш времето, дори да е било отдавна.

— Помня, защото се уплаших.

— Но и сега помниш времето?

— Гледам метеорологичния канал.

— Добре правиш. Излъчват интересни и поучителни предавания.

— Защо ми говориш за това?

— Защото трябва да си спомниш нещо — отвръща настоятелно тя.

Не разбирам какво иска да каже и съм толкова изтощен, че всъщност ми е безразлично. От устата ми пак се изтръгва мъчително свистене и аз затварям очи и се понасям над море с черни вълни. Към далечен хоризонт. Далеч от тук, далеч от нея.

— Скоро гледа нещо интересно! — извиква тя.

Аз продължавам да се нося. Извън колата. Летя под луната и под звездите. Нощта се прояснява, вятърът е стихнал съвсем, а аз съм толкова изморен, че искам да заспя завинаги. Крайниците ми се отпускат безпомощно.

— Айра! — изкрещява уплашено Рут. — Спомни си! Гледа го по канала за времето!

Гласът й долита отдалеч, като ехо:

— Един мъж в Швеция! Нямал нито вода, нито храна!

Едва долавям думите й, но бавно проумявам смисъла им и споменът — като торнадото — лека-полека добива по-ясни очертания. Северният полярен кръг. Шейсет и четири дни.

— Оцелял е! — Тя отпуска ръка върху крака ми.

Вече не се нося в пространството. Отварям очи и се връщам в колата.

Погребан в колата под снега. Без вода и храна.

Без вода…

Без вода…

Рут се привежда към мен — толкова близо, че долавям деликатното ухание на роза от парфюма й.

— Да, Айра — казва със сериозно изражение. — Нямал вода. Как е оцелял тогава? Спомни си!

Примигвам и усещам очите си люспести като на влечуго.

— Сняг — прошепвам. — Ял сняг.

Тя ме поглежда право в очите, сякаш ме предизвиква да отклоня поглед.

— И тук има сняг — казва. — Върху стъклото на колата.

При тези думи нещо трепва у мен въпреки изнемогата. Сещам се за акумулатора, спомням си смътно, че чистачките работеха след инцидента. Помня как го включих и изключих и макар да се страхувам от движението, помръдвам леко лявата си ръка. Отпускам я върху крака си, а после я повдигам. Усилието ми се струва нечовешко и спирам за миг да си поема дъх. Но Рут е права. Водата е близо. Протягам пръст към бутона. Не знам дали акумулаторът ще задвижи стъклото. Страхувам се, че няма, но нещо първично ме кара да опитам. Повтарям си, че неотдавна акумулаторът задвижи чистачките. След произшествието. Пръстът ми най-сетне достига бутона и го натиска.

Като по чудо в колата нахлува режещ студ. Пронизва ме до кости, а върху опакото на дланта ми тупва купчинка сняг. Лошото е, че съм обърнат на другата страна. Трябва да вдигна глава. Задачата ми изглежда непреодолима, но водата ме зове и е невъзможно да не откликна на призива й.

Надигам глава и лакътят, рамото и ключицата ми експлодират. Виждам само белота, а после — само чернота, но не се предавам. Лицето ми е вдървено и подуто и за миг си казвам, че няма да успея. Искам да оброня отново глава. Искам болката да стихне. Лявата ми ръка обаче вече се насочва към мен. Снегът се топи и аз чувствам струйката вода върху кожата си. Ръката ми не спира да се движи.

Стена, точно когато съм готов да се откажа, ръката ми среща устните. Снегът е влажен и прекрасен; устните ми се съживяват. Усещам влагата върху езика си — студена, остра и божествена. Капка след капка се стичат в гърлото ми. Чудото ме окуражава и аз се пресягам за втора шепа сняг. Поглъщам още вода и игличките изчезват. Гърлото ми внезапно се подмладява като Рут и дори не усещам студа в колата. Гребвам една шепа сняг, после още една и изнемогата отпуска хватката си. Умората и слабостта сега са поносими. Поглеждам към Рут и я виждам ясно. Тя е на трийсет — възрастта, когато беше най-красива — и сияе.

— Благодаря — казвам й.

— Няма за какво да ми благодариш — свива рамене тя. — Но вдигни стъклото. Ще стане твърде студено.

Правя, каквото ми казва, без да откъсвам очи от нейните.

— Обичам те, Рут — отронвам с дрезгав глас.

— Знам — отговаря ми нежно тя. — Затова дойдох.

* * *

Водата ме възстановява — нещо, което ми се струваше невъзможно само допреди минути. Имам предвид, че прояснява разсъдъка ми. Тялото ми е развалина и се страхувам да помръдна, но Рут изглежда успокоена. Седи тихо, вслушана в брътвежа на мислите ми. Най-често си задавам въпроса дали някой ще ме намери.

Все пак в този свят аз вече съм станал почти невидим. Дори когато пълнех резервоара на бензиностанцията — след което се изгубих — жената на касата гледаше през мен към млад мъж в джинси. Станал съм това, от което младите се страхуват — поредният член на безименната старческа армия, немощен мъж, неспособен да предложи нищо на света.

Дните ми се състоят от незначителни моменти и още по-незначителни радости. Ям, спя и мисля за Рут. Обикалям из къщата и гледам картините, а сутрин храня гълъбите, които се събират в задния ми двор. Съседът ми недоволства. Мисли птиците за напаст, разнасяща болести. Възможно е да е прав донякъде, но той отсече великолепния явор между дворовете ни просто защото му омръзна да събира листата, така че не се доверявам на преценката му. Както и да е… харесвам птиците. Приятно ми е гальовното им гукане и обичам да наблюдавам как главите им сноват нагоре-надолу, докато търсят семената, които им разпръсквам.

Знам, че повечето хора ме смятат за отшелник. Така ме описа журналистката. Внушенията на тази дума не ми допадат, но има някаква истина в написаното за мен. От години съм вдовец, нямам деца и доколкото знам, нямам живи роднини. Приятелите ми, ако не броим адвоката ми Хауи Сандърс, отдавна са покойници, а след медийната буря, развихрена от статията в „Ню Йоркър“, рядко излизам от къщи. Така ми е по-лесно, но често се питам дали изобщо трябваше да разговарям с журналистката. Вероятно не, но когато Джанис, Джанет или както там се казваше, се появи изневиделица пред вратата, тъмната й коса и интелигентните й очи ми напомниха за Рут и преди да се усетя, тя се озова в дневната. Тръгна си след шест часа. Още недоумявам как е разбрала за колекцията. Сигурно от някой търговец на картини от Севера — те са по-бъбриви от ученички — но не я вини за това, което последва. Тя си вършеше работата, а вместо да я подканя да си върви, аз отговорих на въпросите и й позволих да снима. После си тръгна, а аз забравих, че изобщо е идвала. Няколко месеца по-късно младеж с писклив глас, представил се като проверител на данни за списанието, ми се обади да свери фактите. Най-наивно му отговорих на въпросите и след няколко седмици получих по пощата малък пакет. Журналистката любезно ми бе изпратила броя, в който бяха публикували статията за мен. Написаното, естествено, ме вбеси. Изхвърлих я, след като я прочетох, но след като гневът ми се поуталожи, я извадих от кошчето за отпадъци и я прочетох още веднъж. Хвърляйки поглед назад, проумях, че тя не е виновна, загдето не е разбрала какво се опитвам да й кажа. За нея най-важното в историята беше колекцията.

Това се случи преди шест години и преобърна живота ми. Сложих решетки на прозорците и заградих двора. Инсталирах охранителна система, а полицаите започнаха да минават край къщата ми поне два пъти дневно. Заляха ме с телефонни обаждания. Репортери, продуценти, сценарист, който ми обеща да филмира историята. Трима-четирима адвокати. Двама, представящи се за мои роднини, далечни братовчеди на Рут. Непознати, търсещи сполука и подаяния. Накрая изключих телефона, защото всички, включително журналистката, мислеха за изкуството само в парични измерения.

Никой не разбираше колко нищожна е ролята на парите; никому не хрумваше, че важни са единствено спомените. Рут имаше писмата ми, аз имах картините и спомените. Когато гледам картините на Де Кунинг, на Раушенберг и на Уорхол, аз си спомням как Рут ме държеше за ръката край езерото. Застана ли пред картината на Джаксън Полък, си спомням първото ни пътуване до Ню Йорк през 1950. По средата на престоя ни решихме да се поразходим из Спрингс — селце близо до Ийст Хемптън на Лонг Айлънд. Беше прекрасен летен ден, Рут носеше жълта рокля. Беше двайсет и осем годишна и се разхубавяваше с всеки изминал ден — нещо, което Полък не пропусна да забележи. Убеден съм, че именно нейното изящество го подтикна да покани двама непознати в студиото си. То обяснява и защо в крайна сметка позволи на Рут да купи картина, която току-що бе завършил — нещо, което рядко правеше след това. По-късно същия следобед, на път към града, с Рут спряхме в малко кафене в Уотър Мил — очарователно място с издраскани дървени подове и огрени от слънцето прозорци. Собственикът ни настани на нестабилна дървена маса. Рут поръча бяло вино — сладко и леко. Двамата отпивахме от чашите и съзерцавахме пролива. Подухваше лек ветрец, денят бе топъл и щом забележехме някоя лодка, ние се питахме гласно накъде ли плава.

До картината на Полък виси картина на Джаспър Джоунс. Купихме я през 1952 — лятото, през което косата на Рут бе най-дълга. Първите едва видими бръчици личаха в ъгълчетата на очите й и придаваха женствена зрялост на лицето й. Сутринта се бяхме изкачили на Емпайър Стейт Билдинг, а по-късно в тихата хотелска стая се любихме часове. След това тя заспа в прегръдката ми. Аз не можах да заспя. Наблюдавах как гърдите й се повдигат леко, усещах топлината й, гледах косите й, разпилени върху възглавницата. Лежах в сумрака и се питах има ли по-щастлив мъж от мен.

Затова обикалям къщата късно нощем; затова колекцията ни е непокътната. Затова не съм продал нито една картина. Как бих могъл? Багрите пазят спомените ми за Рут; всяка картина ми напомня ден от живота ми с нея. Няма по-ценно нещо за мен. Само те са ми останали от съпругата, която обичах повече от самия живот, и аз ще продължавам да гледам и да си спомням.

Преди да си отиде, Рут понякога ме придружаваше при тези среднощни скиталчества, защото и тя обичаше да се връща назад във времето. И тя обичаше да разказва тези истории, макар да не съзнаваше, че тя е главната героиня в тях. Обикаляхме от стая в стая и се наслаждавахме на съживеното минало.

Бракът ми внесе безгранично щастие в живота ми, но напоследък той е изпълнен единствено с тъга. Разбирам, че любовта и скръбта вървят ръка за ръка, защото едното произтича от другото, но се питам дали цената е справедлива. Мисля си, че човек трябва да умира както е живял; в последните му мигове трябва да го заобикалят и утешават онези, които винаги е обичал.

Аз обаче знам, че последните ми мигове ще бъдат самотни.

18.

София

Следващите седмици бяха приказно време, през което почти всичко вдъхваше у София вяра, че по-прекрасни мигове е невъзможно да съществуват.

Лекциите я вдъхновяваха, оценките й бяха отлични и макар от Денвърския музей за изкуство да не й се обадиха, съветникът й я препоръча за стаж в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. По време на коледната ваканция щеше да се яви на интервю. Работата не беше платена и вероятно щеше да се наложи да пътува дотам от дома на родителите си, но дори в най-смелите си мечти не бе допускала, че ще й се предостави такъв шанс.

През оскъдното време, което прекарваше в пансиона, бе забелязала колко възторжена изглежда Марша — както винаги, когато набелязваше някого. Настроението й никога не помръкваше, макар да отричаше, че причината е по-специален екземпляр от силния пол. Мери-Кейт от своя страна бе ограничила значително отговорностите на София в клуба. Освен да присъства на задължителните събрания, тя бе освободена от каквито и да било задължения. Това вероятно се обясняваше с нехайното й отношение, но й беше все едно. Най-хубавото бе, че не се натъкваше на Брайън в кампуса. Той не й пишеше съобщения и не се обаждаше, улеснявайки я да забрави, че изобщо са имали връзка.