Никълъс Спаркс - Най-дългото пътуване

— Когато обикаляш къщата — проговаря ненадейно Рут, — не правиш това, което твърдиш.

— Какво? — сепвам се, че чувам гласа й отново след дългото мълчание.

— Те не са като дневника, който ми пишеше. Аз четях всичките си писма, а ти не виждаш всички картини. Повечето са складирани в стаите и не си ги виждал от години. Както и онези в дървените кутии. Вече не можеш дори да отвориш кутиите.

Вярно е.

— Може да се обадя на някого — казвам. — Да ми помогне да окача други картини по стените. Както правеше ти.

— Да, но аз знаех как да ги подредя, за да подчертая красотата им. Твоят вкус не е толкова добър. Накара работниците просто да ги окачат на всяко свободно място.

— Харесвам еклектичния ефект.

— Не е еклектичен. Претрупано е и всичко може да изгори в пожар.

Усмихвам се иронично.

— Значи е добре, че никой не ми идва на гости.

— Не. Не е добре. Беше срамежлив, но черпеше сили от хората.

— Черпех сили от теб — уточнявам.

В колата е тъмно, но я виждам как забелва очи.

— Говоря за клиентите ти. Имаше специален подход към тях. Затова магазинът изгуби редовните си клиенти, след като го продаде, и фалира. Новите собственици се интересуваха повече от парите, отколкото от доброто обслужване.

Възможно е да е права, но понякога се питам дали причината не е промененият пазар. Дори преди да се оттегля, магазинът губеше клиенти. В Грийнсбъро се появиха големи магазини с по-богат избор. Хората заживяха в покрайнините и бизнесът в центъра на града замря. Предупредих новия собственик, но той не се разколеба. Все пак сключих сделката с чувството, че не съм го подвел. Магазинът вече не беше мой, но изпитах дълбоко съжаление, когато разбрах, че го закриват след повече от деветдесет години. Старите магазини за костюми последваха съдбата на покритите каруци, телта за разбиване на яйца и кръглите телефонни шайби.

— Моята работа не беше като твоята — казвам на Рут. — Не я обичах така, както ти обичаше своята.

— Отдъхвах си по цяло лято.

Поклащам глава. По-скоро си представям, че го правя.

— Обичаше я заради децата. Ти ги вдъхновяваше, но и черпеше вдъхновение от тях. Летата ни бяха незабравими, но накрая винаги очакваше с нетърпение да се върнеш в класната стая. Защото децата ти липсваха. Липсваше ти смехът им, любознателността им и невинният им поглед към света.

Тя ме поглежда с повдигнати вежди.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отговарям.

Рут преподаваше на трети клас. Според нея това бе ключов период в живота на учениците. Повечето бяха осем-деветгодишни — възраст, която тя смяташе за повратен момент в образованието. Учениците бяха достатъчно големи да разбират идеи, които само допреди година не биха проумели, и достатъчно млади да приемат наставленията на възрастните с почти безрезервно доверие.

Според Рут това бе и първата година, през която проличаваха разликите в способностите на учениците. Някои напредваха по-бързо, а други изоставаха. Причините бяха десетки, но в нейното училище, в нашия район и по онова време на много от учениците й — а и на родителите им — им беше все едно. Учениците ходеха на училище до осми-девети клас, а после напускаха, за да работят целодневно във фермите. Дори за Рут това се оказваше труднопреодолимо предизвикателство. Именно заради тези деца будуваше нощем, за тях се тревожеше и променяше учебните планове, търсейки начин да заинтригува и тях, и родителите им. Караше ги да садят семена в чашки и да ги надписват, за да ги насърчи да четат, или да ловят буболечки и да ги именуват, за да запали у тях искрата на любознателността към природния свят. Изпитите по математика винаги включваха по нещо за фермата и за парите. „Ако Джо събира по четири кошници праскови от всяко дърво, а във всеки ред има по пет дървета, колко кошници ще успее да продаде Джо?“ Или: „Ако имате 200 долара и купите семена за 120, колко долара ще ви останат?“. Това бяха важни за учениците неща и Рут обикновено успяваше да пробуди интереса им. Някои напускаха, разбира се, но по-късно идваха да й благодарят, че ги е научила да четат, да пишат и да пресмятат сметките си в магазина.

Тя се гордееше с това — и с учениците, които успяваха да завършат и да постъпят в колеж. От време на време обаче попадаше на ученик, който й припомняше защо е искала да стане учителка. И така стигам до картината над камината.

— Мислиш за Даниъл Маккалъм — казва ми тя.

— Да. Любимият ти ученик.

Лицето й се оживява и аз разбирам, че си го представя ясно както в деня, когато го е видяла за пръв път. По онова време преподаваше от петнайсет години.

— Той беше труден ученик.

— Така ми каза.

— Беше необуздан. Панталоните му винаги бяха изцапани и не го свърташе на едно място. Всеки ден му се карах.

— Но го научи да чете.

— Научавах всички да четат.

— Но той беше различен.

— Да. По-голям от другите момчета. В междучасието ги налагаше с юмруци и им оставяше синини по ръцете. Косата ми започна да побелява заради Даниъл Маккалъм.

Помня как се оплакваше от него, но думите й — и тогава, и сега — са изпълнени с обич.

— За пръв път стъпвал в училище. Не е разбирал правилата.

— Знаеше правилата. Но отначало не искаше да ги спазва. Седеше зад красиво момиче, Абигейл, и постоянно я дърпаше за косата. „Не бива да правиш така“, повтарях му, но той продължаваше. Накрая го преместих на първия чин, за да го следя.

— Тогава разбра, че не може да чете и да пише.

— Да — отговаря тя.

— И когато отиде да разговаряш с родителите му, разбра, че са починали. Оказа се, че го отглеждат доведеният му брат и съпругата му, но и двамата не искат да ходи на училище. Видя, че тримата живеят в колиба.

— Знаеш, защото дойде с мен.

Кимвам.

— По пътя към къщи беше много мълчалива.

— Сърцето ми се свиваше, че в тази богата страна има хора, които живеят като тях. И се тревожех, че никой на този свят не го е грижа за него.

— Реши не само да му преподаваш, но и да му помагаш да учи — и преди, и след училище.

— Той седеше на първия чин. Нямаше да съм добър учител, ако не научи нищо.

— Но ти беше и жал за него.

— Разбира се. Живееше тежко. После научих, че има много деца като Даниъл.

— Не. За нас двамата той беше единствен.

В началото на октомври Даниъл дойде за пръв път в дома ни — високо рошаво момче с груби маниери и свян, който ме изненада. Не се ръкува с мен и не ме погледна в очите нито веднъж. Стоеше с ръце в джобовете, забил поглед в пода. Рут бе работила с него след часовете, но продължиха да учат на масата в кухнята, докато аз слушах радио в дневната. После тя настоя да остане на вечеря.

Даниъл не бе първият ученик, когото канеше у дома на вечеря, но единствено той започна да идва често. Рут ми обясни, че се дължи отчасти на положението в семейството му. Доведеният брат на Даниъл и съпругата му едва смогвали да поддържат фермата и негодували, че шерифът им е наредил да пратят Даниъл на училище. От друга страна, сякаш не искаха и да се мотае във фермата. В деня, когато Рут ги посети, те седяха на верандата, пушеха и отговаряха на въпросите й равнодушно и едносрично. На другата сутрин Даниъл дошъл на училище с насинено лице и зачервено око. Това натъжи до болка Рут и засили решимостта й да му помогне.

Наскърбяваха я обаче не само очевидните признаци, че тормозят Даниъл. Когато му преподаваше след училище, тя често чувала червата му да къркорят. Когато го питала, й отговарял, че не е гладен, но накрая признал как понякога не яде дни наред. Първата й мисъл била да се обади на шерифа, но Даниъл я помолил да не го прави — нямало къде другаде да отиде. Затова тя започна да го кани често на вечеря.

След първото му гостуване у дома, той се хранеше с нас по два-три пъти седмично. Когато свикна с нас, свенливостта му се изпари, заменена от любезност. Ръкуваше се с мен и ме наричаше „господин Левинсън“. Не пропускаше да попита как е минал денят ми. Сериозното му поведение ме натъжаваше и впечатляваше, вероятно защото го възприемах като резултат от тежкия му живот. Харесах го обаче от самото начало и постепенно се привързах към него, а Рут го обикна като син.

Знам, че в наши дни се смята за неуместно да се използва тази дума, когато се описват чувствата на учител към ученик. Навярно е била неподходяща и тогава. Ала обичта на Рут бе майчинска, породена от доброта и загриженост, и Даниъл разцъфваше под грижите й. Чувах я как му повтаря, че вярва в него и че когато порасне, може да стане какъвто поиска. Напомняше му, че е способен да промени света, да го направи по-добро място за себе си и за другите, и той, струва ми се, й вярваше. Повече от всичко се стараеше да я радва и престана да лудува в час. Учеше усърдно и изненадваше Рут с лекотата, с която усвояваше уроците. Макар и необразован, той се отличаваше с изключителна интелигентност и до януари четеше не по-зле от съучениците си. През май ги изпревари с почти две години — не само в четенето, но и по останалите предмети. Притежаваше забележителна памет — попиваше като гъба всичко, което научаваше от мен и от Рут.

Сякаш стремейки се да опознае сърцето на Рут, той проявяваше интерес към картините, окачени по стените в дома ни, и тя често му ги показваше. Уловил я за ръката, той слушаше как му ги описва, и очите му се стрелкаха ту към лицето й, ту към платното. Научи имената на всички художници и стиловете им. Така разбрах, че се е привързал към нея, както тя милееше за него. Веднъж Рут ме помоли да ги снимам. Дадох му снимката и той я държа целия следобед. По-късно го видях да се взира благоговейно в нея. Когато Рут го откарваше вкъщи, нито веднъж не забравил да й благодари. А в последния учебен ден, преди да изтича да си играе с приятелите си, й казал, че я обича.

По това време тя вече обмисляше как да попита Даниъл дали иска да остане постоянно при нас. Обсъждахме го и аз нямах нищо против. Казах й, че ще ми бъде приятно момчето да живее у дома. В края на учебната година обаче Рут все още се чудеше как да повдигне темата пред него. Не беше сигурна дали Даниъл ще се съгласи и иска ли изобщо такова нещо, не знаеше и как ще реагира доведеният му брат. Нямаше гаранция, че властите ще ни позволят, и поради всички тези причини тя не каза нищо на Даниъл през последния учебен ден. Реши да отложи въпроса, докато се върнем от лятната ваканция. По време на пътуването обаче често говорехме за Даниъл. Решихме да направим всичко възможно да го вземем вкъщи. Когато се върнахме в Грийнсбъро обаче, колибата пустееше, очевидно изоставена от седмици. Даниъл не се върна в училището през август. Никой не поиска да препратят документите му на нов адрес. Никой нямаше представа къде е отишъл и какво се е случило със семейството. Учениците и другите учители скоро го забравиха, но Рут плака седмици наред, щом разбра, че той не само е заминал, но навярно никога няма да се върне. Обиколи съседните ферми с надеждата някой да й каже къде е отишло семейството. У дома преглеждаше нетърпеливо пощата, да не би да й е изпратил писмо, и не криеше разочарованието си, когато ден след ден надеждите й не се оправдаваха. Даниъл бе запълнил празнота в живота на Рут, каквато аз бях неспособен да компенсирам, нещо, което липсваше в брака ни. През онази година той бе детето, което Рут винаги бе искала, детето, което аз не можех да й дам.