Време беше. Остарявах. С Рут никога не преживяхме такава криза, каквато ни връхлетя след изчезването на Даниъл, но животът ни невинаги беше лесен. Баща й почина през 1966, а две години по-късно удар отнесе майка й в гроба. През 1970 Рут напипа бучка в гърдата си и докато направят биопсията и открият, че е доброкачествена, тя се страхуваше да не би да се е разболяла от рак. Родителите ми починаха един след друг в края на осемдесетте и с Рут осъзнахме, че сме последните от двете ни семейства.

Не мога да предвиждам бъдещето, но кой ли може? Не знам какви са били очакванията ми за годините, които ни оставаха. Предполагах, че ще продължим да живеем както досега, защото друг живот не познавах. Навярно щяхме да пътуваме по-малко — пътуването и ходенето вече ни затрудняваха — но иначе нищо нямаше да се промени. Нямахме деца и внуци, на които да гостуваме, не се налагаше да пътуваме в чужбина. Рут посвещаваше повече време на градината, а аз започнах да храня гълъбите. Пиехме витамини, но нямахме особен апетит. Хвърляйки поглед назад, си давам сметка, че сигурно трябваше да обърна по-сериозно внимание на факта, че на златната ни сватба Рут вече бе надживяла родителите си. Страхувах се обаче да мисля за това. Не можех да си представя, а и не исках, да живея без нея, но Бог имаше други планове. През 1998 Рут получи инсулт, който засегна лявата половина на тялото й. Можеше да се придвижва из къщата, но колекционерството ни приключи и повече не купихме нито една картина. Две години по-късно през една студена пролетна сутрин седяхме в кухнята и разговаряхме. Тя замълча по средата на изречението и не успя да го довърши — разбрах, че е получила втори удар. Остана три дни в болницата да й направят изследвания. Върна се у дома, но никога вече не проведохме разговор, в който думите се леят свободно. Лявата страна на лицето й се обездвижи още повече и тя започна да забравя дори най-простите думи. Това притесняваше Рут, но не и мен — за мен тя беше красива както в деня, когато я видях за пръв път. Аз обаче определено не бях някогашният мъж. Лицето ми беше сбръчкано и изпито. Погледнех ли се в огледалото, размерът на ушите ми винаги ме удивляваше. Заживяхме още по-непретенциозно — дните се нижеха един след друг. Сутрин аз приготвях закуската, хранехме се заедно и прелиствахме вестниците. След закуска сядахме в двора и хранехме гълъбите. По пладне подремвахме, а после четяхме, слушахме музика или отивахме до бакалницата. Веднъж седмично я откарвах във фризьорския салон, където измиваха косата й и оформяха прическата й — знаех, че така ще се почувства щастлива. С наближаването на август часове наред съчинявах писмото за нея. После заминахме с колата за Блек Маунтин, където отбелязахме поредния си юбилей край езерото. Както винаги Рут прочете думите, които бях написал.

Приключенските ни времена бяха отминали отдавна, но на мен ми стигаше, че най-дългото ни пътешествие продължава. Когато си лягахме, аз прегръщах Рут, благодарен, че животът ме е благословил с тази жена. Молех се егоистично да умра пръв, защото дори тогава предусещах неизбежното.

През пролетта на 2002, седмица след като азалиите в двора цъфнаха, прекарахме сутринта както обикновено, а следобед решихме в петък да вечеряме навън. Рядко го правехме, но и двамата бяхме в настроение и помня как се обадих в ресторанта да резервирам места. Надвечер се разходихме. Не дълго — до близката пресечка и обратно. Беше студено, но Рут сякаш не забелязваше. Поговорихме кратко с един от съседите си — не с гневния мъж, който отсече дървото — върнахме се у дома и се подготвихме да завършим както обикновено деня. Рут не ми спомена да я мъчи главоболие, но преди вечеря бавно тръгна към спалнята. Аз седях на фотьойла и четях; явно съм задрямал за няколко минути. Когато се събудих, Рут не се беше върнала. Извиках я, но не ми отговори. Станах, тръгнах по коридора и пак я извиках. Видях я паднала до леглото и сърцето ми подскочи в гърдите. Веднага разбрах, че пак е получила удар. Този път обаче беше по-лошо и докато дишах в устата й, опитвайки се да върна живота в нея, душата ми се вледеняваше.

Парамедиците пристигнаха след няколко минути. Чух ги първо да чукат, а после да блъскат по вратата. Аз прегръщах Рут и не исках да я пусна. Те влязоха и аз им извиках. Втурнаха се в спалнята и видяха старец, прегърнал жената, която винаги е обичал.

Заговориха ми ласкаво, единият ми помогна да се изправя, а другият прегледа Рут. Умолявах ги да й помогнат, мъчейки се да изтръгна обещание, че тя ще се възстанови. Сложиха й кислородна маска, сложиха я на носилка и ми позволиха да седна в линейката, която потегли бързо към болницата.

Лекарят дойде в чакалнята и ме поведе по коридора. Плочките бяха сиви, очите ме боляха от флуоресцентните лампи. Попитах добре ли е съпругата ми и кога ще ми позволят да я видя. Той не ми отговори. Въведе ме в празна болнична стая и затвори вратата. Изражението му беше сериозно и когато сведе поглед, разбрах какво ще каже.

— Съжалявам, господин Левинсън, но не можехме да направим нищо…

При тези думи аз сграбчих таблата на леглото до мен, за да не падна. Лекарят продължаваше да говори, но стаята сякаш се смали и накрая виждах само лицето му като през телескоп. Гласът му звучеше пискливо и неразбираемо, но това нямаше значение. Изражението му казваше всичко — бях закъснял. Рут, моята любима Рут, бе умряла на пода, докато аз дремех в съседната стая.

Не помня как съм си тръгнал от болницата. Следващите няколко дни също са обвити в мъгла. Адвокатът ми, Хауи Сандърс, скъп семеен приятел, ми помогна да организирам погребението — скромна, тиха церемония. После запалиха свещите, подредиха възглавници по подовете из цялата къща и аз потънах в траур. Хората идваха и си отиваха — съседи, включително мъжа, отсякъл дървото, клиенти от магазина, трима собственици на галерии от Ню Йорк, шестима художници. Жените от синагогата идваха всеки ден да чистят и да готвят. И всеки ден аз си повтарях, че искам да се събудя от кошмара, в който се е превърнал животът ми.

Постепенно хората спряха да идват. Накрая не остана никой. Никой, на когото да се обадя, никой, с когото да поговоря. Къщата потъна в тишина. Не знаех как да живея, а времето се забави безмилостно. Дните пълзяха едва-едва. Не успявах да се съсредоточа. Прочитах вестника и не помнех нищо. Седях часове наред, преди да усетя, че радиото е включено. Дори птиците не ме радваха. Взирах се в тях и си мислех, че Рут трябваше да седи до мен и ръцете ни да се докосват, когато бъркаме в торбичката със семена.

Всичко бе изгубило смисъл, а и аз не исках да търся смисъл. Дните ми изтичаха в тиха агония. Вечерите бяха още по-тежки. Късно нощем лежах в леглото, неспособен да заспя, и усещах как сълзите овлажняват лицето ми. Бършех очи и отново и отново се стъписвах от необратимостта на нейната липса.

21.

Люк

Пак се връщаше към Биг Агли Критър. Към ездата, отстранила го осемнайсет месеца от арената и изпълнила нощите му с кошмари. Беше разказал на София за злополучния инцидент.

Но не й каза всичко. След като майка му си тръгна, Люк се облегна на механичния бик в плевнята, припомняйки си миналото, което упорито се опитваше да забрави.

Едва след осем дни разбра какво се е случило. Знаеше, че е пострадал и след известно насърчение си спомни смътно ездата, но нямаше представа колко близо е бил до смъртта — как, освен че е раздробил черепа му, бикът е прекършил първия му гръбначен прешлен и мозъкът му се е напълнил с кръв.

Не каза на София, че не наместиха костите на лицето му почти цял месец, защото се страхуваха да не му причинят допълнително увреждане. Не спомена как лекарите му обясниха, че никога няма да се възстанови напълно от травмата на главата и че в черепа му има малка титанова пластина. Предупредиха го, че още един подобен удар по главата — със или без каска — най-вероятно ще го убие. Пластината, присадена в разбития му череп, била твърде близо до мозъчния ствол, за да го предпазва.

След тази първа среща с лекарите той почти не им задаваше въпроси. Зарече се да не язди повече и съобщи решението си на всички. Родеото щеше да му липсва и сигурно винаги щеше да се пита какво ли е усещането да спечелиш шампионата, но не беше самоубиец, а и смяташе, че има достатъчно спестявания в банката.

Имаше, но не бяха достатъчно. Майка му ипотекира ранчото, за да покрие чудовищните му медицински разходи. Повтаряше му как съдбата на ранчото не я вълнува, но той знаеше, че не е така. Ранчото бе нейният живот и всичко, което правеше след инцидента, го потвърждаваше. През изминалата година работеше до пълно изтощение, за да предотврати неизбежното. Каквото и да говореше, той знаеше истината.

Би могъл да спаси ранчото. Не, не можеше да спечели достатъчно през следващата година — и даже през следващите три години — за да изплати заема, но бе добър ездач и щеше да успее да изплати вноските, дори да участва само в малкия турнир. Възхищаваше го предприемчивостта на майка му — идеите й за коледните дръвчета, тиквите, увеличаването на стадото — но и двамата разбираха, че това не е достатъчно.

Какво му оставаше тогава? Или трябваше да се преструва, че всичко ще се подреди от само себе си — което беше невъзможно — или се налагаше да намери начин да разреши проблема. А единственият начин да разреши проблема бе да язди добре.

Дори добрата езда обаче можеше да го обрече на смърт.

Люк разбираше риска. Затова ръцете му трепереха всеки път, когато се подготвяше да язди. Не защото бе изгубил форма, или понеже страдаше от сценична треска. Яхнеше ли бика, се питаше дали това не е последната му езда.

Не бе възможно да се състезава с такива страхове. Но, разбира се, залогът оправдаваше риска. Ранчото. Майка му. Не искаше тя да изгуби ранчото заради него.

Люк поклати глава. Не биваше да мисли за това. И бездруго едва събираше увереност, за да издържи — и да побеждава — през следващия сезон. За нищо на света не трябваше да си казва, че няма да успее да язди.

Или че ще умре…

Не излъга лекарите, че е готов да се откаже. Знаеше какво причинява ездата — виждаше как лицето на баща му се сгърчва от болка и колко му е трудно да раздвижи тялото си сутрин. Същите болки измъчваха и него. Тренираше упорито и всеотдайно, но не стигна до върха. Преди осемнайсет месеца прие спокойно този факт.

Сега обаче, застанал до механичния бик, съзнаваше, че няма избор. Сложи си ръкавиците, пое си дълбоко дъх и яхна бика. От единия му рог висеше контролната конзола и той я хвана със свободната си ръка. Ала навярно защото състезанията наближаваха, или защото не бе казал цялата истина на София, не успя да натисне бутона.

Напомни си, че разбира какво може да се случи, и се окуражи, че е готов. Беше готов да язди, подготвяше се да се състезава, независимо какво може да се случи. Умееше да язди бикове. Яздеше откакто се помни и щеше пак да го направи. Бе добър ездач и щеше да разреши всичките им проблеми.

Ала приземеше ли се лошо, щеше да умре.

Изведнъж ръцете му затрепериха. Все пак успя да се овладее и натисна бутона.

* * *

На връщане от Ню Джърси София се отби в ранчото, преди да се прибере в пансиона. Люк я очакваше и бе почистил и къщата, и верандата.

Смрачаваше се, когато колата й спря пред къщата му. Той слезе тичешком по стълбите пред верандата и се спусна към нея, питайки се дали нещо не се е променило след последната им среща. Тревогите му се изпариха, щом тя излезе от колата и се втурна към него.

Той я прегърна и краката й политнаха във въздуха. Притиснал я в обятията си, Люк си припомни неповторимия досег на тялото й, спомни си колко много означава тя за него и се запита какво им предстои.

* * *

Правиха любов, но София не остана при него. Новият семестър започваше и първите лекции бяха рано на другата сутрин. Щом стоповете й изчезнаха в мрака, Люк тръгна към плевнята за поредната тренировка. Не беше в настроение, но до началото на състезанията оставаха десетина дни, а подготовката му далеч не бе приключила.

По пътя реши този път да съкрати тренировката. Чувстваше се изморен, беше му студено и София вече му липсваше.

В плевнята загря бързо и скочи върху бика. Баща му бе преправил бика така, че ездата да е по-трудна при високите скорости, а контролната конзола да се сваля и Люк да я държи в свободната си ръка. По навик стискаше юмрук дори когато яздеше живи бикове, но досега не го бяха питали защо, а и сигурно никой не бе забелязал.