Подготви се и включи машината на средна скорост, колкото да се отпусне. После увеличи скоростта. Яздеше по шестнайсет секунди — два пъти по-дълго от ездата на арената. Баща му твърдеше, че така ездата на живо ще му се струва по-лесна. Навярно имаше право. Но тялото му се натоварваше два пъти повече.

След всяка езда си почиваше, а след всеки три отдъхваше по-дълго. Обикновено в тези моменти не мислеше за нищо, но тази вечер пред очите му натрапчиво се появяваше Биг Агли Критър. Недоумяваше защо спомените не му дават мира, но не успяваше да ги прогони и нервите му се изопваха, щом погледнеше механичния бик. Време беше за истинската езда, ездата с висока скорост. Баща му бе приспособил машината за петнайсет различни езди в хаотична последователност и Люк никога не знаеше какво да очаква. През годините това му помагаше да се подготви добре, но сега му се прииска да е наясно какво ще последва.

Когато ръката му отпочина, той възседна бика. Язди девет пъти. Седем пъти издържа до края на цикъла. Пресметна, че е тренирал четирийсет и пет минути, ако не брои почивките. Реши да язди още девет пъти и да приключи за тази нощ.

Не успя.

При втората езда усети, че губи равновесие. Не се разтревожи особено. Беше падал милион пъти, а за разлика от арената подът около бика бе омекотен с дунапрен. Не се уплаши дори когато полетя във въздуха. Изви се, за да се приземи, все едно е на арената — на ръце и крака.

Успя да стъпи на крака, но незнайно защо залитна и инстинктивно се опита да остане прав. Направи три крачки напред и падна. Главата му се оказа извън дунапрена и челото му се стовари върху твърдия под.

Златисти ивици пробягаха пред очите му. Стаята се завъртя, потъмня и пак изсветля. Усети болката — първо остра, после пронизваща. Всепроникваща. Цяла минута събира сили да се изправи на крака. Олюля се и ръката му потърси опора в стария трактор. Опипа уплашено подутината на челото си.

Болеше го, но реши, че няма други поражения. Главата му не беше счупена. Изопна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна бавно към вратата.

Пред прага го присви стомахът и той се сгърчи надве. Зави му се свят и повърна само веднъж, но се притесни. Беше повръщал след мозъчни сътресения и предположи, че пак се е случило същото. Не бе необходимо да ходи на лекар. Знаеше какво ще го посъветват — да не тренира поне една седмица.

Или по-точно щяха да го предупредят да спре да язди…

Беше се измъкнал на косъм наистина, но бе оцелял. Няколко дни щеше да почива, независимо че сезонът наближаваше. Докато куцукаше към къщата си, се опита да погледне от добрата страна на случилото се. Досега тренираше усърдно и отдихът щеше да му се отрази добре. Подновеше ли тренировките, сигурно щеше да се чувства по-силен от всякога. Стремеше се да си вдъхва увереност, но страхът не го напускаше.

А и какво щеше да каже на София?

* * *

Два дни по-късно още не знаеше отговора. Видяха се в „Уейк“ и докато се разхождаха из кампуса вечерта, той не свали шапката си, за да не забележи София подутината на челото му. Подвоуми се дали да не й разкаже за инцидента, но се страхуваше от въпросите й. Въпроси, които бе принуден да отклонява. Когато тя го попита защо е толкова мълчалив, той се оправда с умората от работата в ранчото — което не беше лъжа, защото майка му бе решила да разпродаде кравите преди турнирите по езда на бикове и от сутрин до вечер товареха животните в камиони.

София обаче го познаваше твърде добре, за да знае, че й спестява истината. В събота тя дойде в ранчото, надянала дебело яке и шапката, която й подари, и през цялото време го наблюдаваше изпитателно, докато подготвяха конете. Тръгнаха по същия път както през първия им ден заедно. Прекосиха гората и се насочиха към реката. Отначало тя мълчеше, но после се обърна към него и изрече:

— Стига толкова! Искам да знам какво те тревожи. От една седмица си отнесен…

— Съжалявам — каза той. — Изморен съм.

Яркото слънце забиваше остри стрели в главата му, засилвайки главоболието, което го измъчваше откакто падна от механичния бик.

— Виждала съм те изморен и преди. Нещо друго е, но не мога да ти помогна, ако не знам какво е.

— Мисля за следващия уикенд. Знаеш, първото състезание през годината и прочее…

— Във Флорида?

— Пенаскола — кимна той.

— Чувала съм, че е красиво там. Имало плажове с бял пясък.

— Вероятно. Не че ще ги видя. Връщам се веднага след състезанието в събота.

Сети се за вчерашната тренировка — първата след инцидента. Мина сравнително добре — равновесието му не беше засегнато — но болката в главата го принуди да прекрати упражненията след четирийсет минути.

— Няма ли да е късно?

— Състезанието е следобед. Ще се върна около два след полунощ.

— Значи ще те видя в неделя?

Той се потупа по бедрото.

— Ако дойдеш тук. Но сигурно ще съм изтощен.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Идеята май не те въодушевява особено.

— Искам да те видя. Но не искам да се чувстваш длъжна да идваш.

— Да не би да предпочиташ ти да дойдеш в пансиона?

— Не.

— Или да се срещнем другаде?

— Вечеря с мама, забрави ли?

— Тогава ще дойда тук! — Зачака напрегнато отговор, но той не продума. Обърна се и го погледна. — Какво ти става? Сърдит ли си ми?

Предоставяше му отлична възможност да й разкаже всичко. Опита се да намери думите, но не знаеше как да започне. „Исках да ти кажа, че има опасност да умра, ако продължа да яздя бикове.“

— Не съм сърдит. Просто мисля за предстоящите турнири.

— В момента? — усъмни се тя.

— През цялото време. И до края на сезона. От следващата седмица ще пътувам много.

— Знам. — В гласа й прозвуча необичайна острота. — Каза ми.

— Когато състезанията се провеждат на Запад, понякога няма да се връщам по цяла седмица.

— Искаш да кажеш, че ще се виждаме по-рядко, а когато се виждаме, умът ти ще витае другаде.

— Може би — сви рамене той. — Вероятно.

— Не звучи забавно.

— Какво да направя?

— Ето какво. Опитай се да не мислиш за състезанията отсега. Да се позабавляваме, а? Понеже скоро ще започнеш да пътуваш и няма да се виждаме толкова често. Сигурно днес е последният ни цял ден заедно до края на сезона.

— Не е толкова лесно — поклати глава той.

— Кое?

— Не мога да забравя какво ми предстои — отвърна рязко. — Животът ми не е като твоя — лекции, шляене из кампуса и клюки с Марша. Аз живея в реалния свят. Имам отговорности. — Чу я как ахва, но не смекчи назидателния си тон. — Работата ми е опасна. Изгубил съм форма и се притеснявам, че не успях да тренирам повече през тази седмица. Но през следващата трябва да наваксам на всяка цена. Иначе с мама ще изгубим всичко. Така че няма как да не мисля за това.

Тя примигна, изненадана от тирадата му.

— Леле! Някой е в лошо настроение днес.

— Не съм в лошо настроение — отсече той.

— По-добре да ме беше послъгал.

— Какво трябваше да ти кажа?

За пръв път лицето й се изопна и той усети, че полага усилия да се овладее.

— Можеше да ми кажеш, че искаш да ме видиш в неделя, въпреки че ще си изморен. Можеше да ми кажеш, че ще мислиш за други неща, но да не го приемам лично. Можеше да се извиниш и да кажеш: „Права си, София. Да се забавляваме днес“. Но ти предпочете да ми обясниш, че това, което правиш — в реалния свят — не е като да учиш в колежа.

— Колежът не е реалният свят.

— Смяташ ли, че не знам?

— Защо се ядосваш тогава, че съм го казал?

Тя дръпна поводите и Демон спря.

— Шегуваш ли се? — възкликна. — Защото се държиш като смахнат! Намекваш, че имаш отговорности, а аз нямам. Чуваш ли се изобщо?

— Просто се опитвах да отговоря на въпроса ти.

— Като ме обиждаш?

— Не те обидих.

— Но продължаваш да смяташ, че това, което правиш, е по-важно от това, което правя аз?

— По-важно е.

— За теб и за майка ти! — изкрещя София. — Колкото и да не ти се вярва, аз също държа на семейството си! Родителите ми също са важни за мен! Да се образовам, е важно! И имам отговорности! Желанието ми да успея не е по-нищожно от твоето. И аз имам мечти!

— София…

— Какво? Реши да смениш тона? Е, знаеш ли какво? Не си прави труда! Защото истината е, че дойдох тук, за да съм с теб, а ти ме нападаш!

— Не те нападам — промърмори той.

Но тя не го чуваше.

— Защо го правиш? Защо се държиш така? Какво ти става?

Той не отговори. Не знаеше какво да каже. София го гледаше и чакаше. Накрая поклати разочаровано глава. Опъна юздата и пришпори Демон по обратния път към конюшнята. Люк остана сам сред дърветата, чудейки се защо не събра смелост да й каже истината.

22.

София

— И ти препусна и си тръгна? — попита Марша.

— Не знаех какво друго да направя — отвърна София. Приятелката й седеше на леглото до нея. — Ядосах се, не исках да го виждам.

— Ммм… И аз бих се ядосала — отвърна Марша с прекалено съчувствен тон. — Така де… и двете знаем колко необходими са за съвременното общество специалистите по история на изкуството. Ако това не е сериозна отговорност, здраве му кажи.

София се намръщи.

— Млъкни!

Марша не я чу.

— Особено ако още не са си намерили платена работа.

— Млъкни!

— Шегувам се — побутна я Марша с лакът.

— Е, не ми е до шегички!

— О, стига! Вече се бях примирила, че цял ден ще съм сама. И през нощта.

— Опитвам се да говоря с теб!

— Знам. Липсваха ми разговорите ни. Не сме разговаряли от цяла вечност.

— И няма да разговаряме повече, ако продължаваш в същия дух. Усложняваш положението!

— Какво искаш да направя?

— Искам да ме изслушаш. Да ми помогнеш да проумея какво става.

— Слушам те. Чух всичко, което ми каза.

— И?

— Честно казано, радвам се, че най-после се посдърпахте. Според мен във всяка зряла връзка има спорове. Иначе е меден месец. Все пак човек не знае колко силни са чувствата му, докато не го подложи на изпитание. — Тя й намигна. — Чела съм го някъде.

— Чела си го?

— И е вярно. Преодолеете ли го, ще скрепите отношенията си. А и сексът за сдобряване е страхотен.

София се намръщи.

— Винаги стигаш до секса.

— Невинаги. Но щом става дума за Люк? — Тя се ухили похотливо. — На твое място щях да побързам да се сдобрим. Той е привлекателен мъж.

— Не сменяй темата! Трябва да ми помогнеш!

— Какво мислиш, че правя?

— Опитваш се да ме ядосаш.

Марша я погледна сериозно.

— Знаеш ли? Подозирам, че Люк се притеснява какво ще се случи с вас. Ще пътува през повечето уикенди, а преди да се усетиш, ти ще се дипломираш и ще заминеш нанякъде. Вероятно започва да се подготвя за този момент.

Може би. Звучеше правдоподобно, но…

— Не е само това — поклати глава тя. — Никога не се е държал така. Има нещо друго.

— Всичко ли ми каза?

„Може да изгуби ранчото“. Не го каза на Марша и не смяташе да й го казва. Люк й се довери и тя нямаше да го подведе.

— Иска да язди добре и се чувства напрегнат — обясни на приятелката си.

— Ето го отговора — кимна Марша. — Напрегнат е, а ти му натякваш да не мисли за това. Заел е защитна позиция и си е изпуснал нервите, защото е сметнал, че ти е безразлично какво преживява.