„Ще успее!“ — извика един от коментаторите.

В същия момент София видя как Люк полита напред, а бикът отмята глава назад.

Ударът беше ужасен. Главата на Люк се отметна назад като гумена топка.

„Леле боже!“

Тялото на младия мъж се отпусна и той се свлече от бика. Ръката му остана заплетена в ремъка.

Бикът продължи да рита и да се върти като побеснял, яростно и безмилостно. Люк подскачаше насам-натам като парцалена кукла, а краката му чертаеха бразди по арената.

Няколко каубои се втурнаха към бика да освободят Люк, но животното спря да се върти, наведе рога и се спусна срещу натрапниците, отхвърляйки единия настрана като перце. Друг каубой се опита да освободи китката на Люк от ремъка, но не успя. Трети подскочи и се задържа достатъчно, тичайки до бика, та да разкопчае ремъка. Люк се свлече в пръстта, проснат по корем, безжизнен, а каубоят побягна.

„Ранен е! Трябва да го изнесат от арената!“

Бикът продължи да беснее. Сякаш осъзнал, че се е отървал от ездача, но разярен, че Люк се е осмелил да го възседне, той се насочи към него, без да поглежда каубоите, които се опитваха да му отвлекат вниманието. Засили се и заби рога в тялото на Люк с убийствена злост. Двама каубои го заудряха с юмруци, но той продължи да мушка жертвата си с масивните си рога. После размаха копита и започна да го тъпче. Да се върти и да го тъпче.

Занемяла от ужас, София чу как коментаторът изкрещя: „Махнете го от него!“.

Полуделият бик налагаше с копита Люк, смазвайки го с тежестта си. Копитата се вдигаха и спускаха — върху гърба, краката, главата му.

Главата…

Петима заобиколиха животното, мъчейки се да го спрат, но Биг Агли Критър беше неумолим.

Блъскаше, риташе и мушкаше като обладан от сатанински сили.

„Трябва да го спрат!“ — изкрещя пак коментаторът.

Най-сетне… най-сетне животното се отдръпна от Люк и се втурна към другия край на арената, разтърсвайки глава.

Камерата се насочи към Люк, към окървавеното му и неузнаваемо лице.

Неколцина се спуснаха да го отнесат от арената.

София закри лице, хлипайки ужасено.

25.

Люк

В сряда главоболието на Люк понамаля, но той се страхуваше, че няма да успее да се състезава в Мейкън, Джорджия. Следващото състезание беше във Флорънс, Южна Каролина. Питаше се дали дотогава ще се е възстановил. После турнирът се прехвърляше в Тексас и в никакъв случай не биваше да започва този етап от сезона със сериозна травма.

Безпокоеше се и за разходите. От началото на февруари се налагаше да пътува със самолет за състезанията. Това означаваше повече нощи в мотели, повече хранения в ресторанти, наемане на коли. В миналото, когато преследваше мечтата си, приемаше разноските като част от бизнеса. След шест месеца обаче вноските в банката щяха да се увеличат двойно и той търсеше в интернет най-евтините билети, повечето от които трябваше да се резервират няколко седмици предварително. Пресметна, че спечеленото от първото състезание ще покрие пътните му разходи за следващите осем турнира. Тоест, нямаше да задели нищо за предстоящите плащания на банката. Вече не побеждаваше, за да сбъдне мечтата си. Сега беше длъжен да побеждава.

Щом тази мисъл изплува в съзнанието му обаче, чу гласът на София да му възразява, че не го прави нито за ранчото, нито за майка си, а за да не го измъчва съвестта.

Наистина ли постъпваше егоистично? Ако не беше София, никога не би му хрумнало такова нещо. Не, не го правеше за себе си. Той щеше да се справи. Мислеше за майка си, за наследството й, за оцеляването й на възраст, когато не й остават много възможности. Не искаше да язди. Но майка му бе рискувала всичко, за да му помогне, и той й беше длъжник. Струваше му се непоносимо тя да изгуби всичко заради него.

Защото ще се почувства виновен. И значи наистина става дума за него. Или не?

В неделя вечерта се обажда три пъти на София. В понеделник — още три пъти. Два пъти във вторник. Пишеше й по едно съобщение всеки ден, но не получаваше отговор. Спомни си колко разстроена беше, че Брайън не я оставя на мира, и в сряда не й написа съобщение и не се обади. В четвъртък обаче мълчанието му се стори непоносимо. Качи се в пикапа и пое към „Уейк Форест“.

Спря пред пансиона. Две еднакво облечени момичета седяха на люлеещи се столове на верандата. Едната говореше по телефона, другата пишеше съобщение. И двете го погледнаха с безразличие, после го погледнаха пак, разбрали кой е. Докато чукаше на вратата, чу отвътре да долита смях. След миг му отвори симпатична брюнетка с по един пиърсинг на всяко ухо.

— Ще кажа на София, че си дошъл — рече му тя и отстъпи встрани да му направи път.

Три момичета седяха на канапето до стената, проточили шии да го видят. Сигурно те се смееха по-рано, но сега го зяпаха ококорени и онемели.

След няколко минути неловко мълчание на фона на гърмящия телевизор София се появи на стълбите, скръстила ръце. Погледна го, очевидно чудейки се как да се държи. Накрая въздъхна и тръгна неохотно до него. Забеляза как другите са се втренчили в тях и не продума. Кимна му към вратата и излезе навън. Люк я последва.

Тя не спря на верандата. Закрачи по алеята, докато се отдалечи достатъчно от пансиона, та момичетата да не я виждат. Едва тогава се обърна към него.

— Какво искаш? — попита го безизразно.

— Исках да ти се извиня — отвърна Люк, пъхнал ръце в джобовете. — Съжалявам, че не ти казах по-рано.

— Добре — каза тя.

Не добави нищо повече и той се зачуди как да продължи. Тя се извърна и впери очи в пансиона в другия край на алеята.

— Гледах записа на ездата — наруши мълчанието най-сетне. — С Биг Агли Критър.

Той срита камъчетата по алеята. Не смееше да я погледне в лицето.

— Както ти казах, беше доста неприятно.

София поклати глава.

— Меко казано. — Обърна се към него, търсейки отговори в очите му. — Знаех колко е опасно, но не разбирах, че е въпрос на живот и смърт. Едва сега си дадох сметка какъв риск поемаш винаги, когато излизаш на арената. Видях какво направи онзи бик с теб. Опитваше се да те убие… — Тя преглътна, неспособна да продължи. Люк също бе гледал веднъж записа, шест месеца след състезанието. По онова време се бе зарекъл да спре да язди и се чувстваше щастлив, че е оцелял. — Разминал си се на косъм със смъртта — подхвана пак София. — Даден ти е втори шанс. Възможност да заживееш нормално. Независимо какво ми обясняваш, няма да разбера защо искаш да пропилееш и него. Няма да ме убедиш. Казах ти как мислех за самоубийство, но всъщност никога не бих го направила. Ти обаче… сякаш искаш да се самоубиеш. И няма да се откажеш, докато не успееш.

— Не искам да умра.

— Тогава недей да яздиш. Докато се състезаваш, не мога да бъда част от живота ти. Не мога да се преструвам, че не се опитваш да се убиеш. Иначе ще се чувствам като подстрекател.

Люк усети как гърлото му се свива.

— Значи не искаш да ме виждаш повече? — произнесе едва чуто.

При тези думи София усети отново колко я е изтощило напрежението и как вече не са й останали сълзи.

— Обичам те, Люк. Но не мога да участвам в това. Не искам всяка минута, докато съм с теб, да се питам дали ще доживееш следващата седмица. И да си представям какво би било, ако не доживееш.

— Значи всичко свърши?

— Да. Ако продължиш да яздиш, това е краят.

* * *

На другия ден Люк седеше до кухненската маса. Пред него лежаха ключовете за пикапа. Беше петък следобед и ако тръгнеше веднага, щеше да пристигне в мотела преди полунощ. Вече бе натоварил необходимата екипировка в колата.

Главата все още го наболяваше, но мисълта за София му причиняваше по-силна болка. Не искаше да пътува, не очакваше с нетърпение състезанието. Повече от всичко искаше да прекара почивните дни със София. Да яздят из ранчото, да се прегръщат пред камината.

По-рано се видя с майка си, но тя се държеше хладно. Отбягваше го. Когато се налагаше да разговарят, едва сдържаше гнева си. Той усещаше колко й тежат тревогите — за него, за ранчото. За бъдещето.

Взе ключовете, стана бавно и тръгна към пикапа, питайки се дали ще се върне у дома.

26.

София

— Предположих, че ще дойдеш — посрещна я Линда.

Лицето й изглеждаше уморено и угрижено като нейното.

— Не знаех къде другаде да отида — рече момичето.

Беше събота вечер и мъжът, когото обичаха, щеше да излезе на арената, рискувайки живота си.

Линда й махна да влезе и я покани да седне до кухненската маса.

— Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да си направя.

София кимна и забеляза мобилния телефон на Линда върху масата. Тя проследи погледа й.

— Пише ми съобщение, когато състезанието свърши — обясни, застанала пред печката. — Винаги. Е, преди ми се обаждаше. Разказваше ми как е минало състезанието, добре или зле… Сега обаче… — Поклати глава. — Сега ми съобщава, че е добре. А аз седя и чакам. Времето, разбира се, сякаш спира. Изморена съм, но знам, че няма да заспя дори след като получа съобщението. Защото ще се притеснявам мозъкът му да не е пострадал.

София прокара нокът по масата.

— Каза ми, че след инцидента е бил в интензивно отделение.

— Когато го приеха в болницата, беше изпаднал в клинична смърт. — Линда разбърка бавно млякото. — Дори след като се събуди, никой не мислеше, че ще оцелее. Тилът му беше… натрошен. Аз пристигнах едва на другия ден. Влязох да го видя и не го познах. Носът и скулата му бяха счупени. Лицето му беше подуто и… неузнаваемо. Не можеха да направят нищо заради другата травма. Главата му беше бинтована, лежеше завързан за леглото, за да не мърда. — Тя наля горещото мляко в чашите и добави по лъжичка какао. — Цяла седмица не отвори очи. Няколко дни след това го оперираха. Остана цял месец в интензивното отделение.

София пое чашата от Линда и отпи малка глътка.

— Каза, че има пластина.

— Да. Малка. Но лекарят обясни, че костите на черепа му вероятно никога няма да заздравеят напълно, защото не успели да спасят всички парченца. Описа го като витрина от цветни стъкълца, прикрепени хлабаво едно за друго. Сигурна съм, че сега е по-добре от предишното лято, а и той винаги е бил жилаво момче, но… — Тя замълча, неспособна да довърши мисълта си. Поклати глава и продължи: — След като го изписаха от интензивното отделение и сметнаха, че ще може да понесе пътуването, го прехвърлиха в университетската болница в „Дюк“. Мислех, че сме загърбили най-лошото, защото знаех, че ще оцелее, а нищо чудно и да се възстанови напълно. — Въздъхна. — После започнаха да пристигат сметките. Предстояха още три месеца в „Дюк“, докато тялото му се съвземе и за пластичните операции на лицето му. Нуждаеше се, разбира се, и от рехабилитация…

— Каза ми за ранчото — прекъсна я тихо София.

— Знам. Така оправдава решението си.

— Но нищо не го оправдава.

— Да — кимна Линда. — Нищо не го оправдава.

— Мислиш ли, че е добре?

— Не знам. — Линда потупа телефона. — Не знам, докато не ми напише.

* * *

Следващите два часа се точеха бавно, минутите сякаш се разтегляха до безкрайност. Линда наряза пай, но и двете не бяха гладни. Отчупваха от парчетата и чакаха.

И чакаха.

София смяташе, че ако е с Линда, няма да се тревожи толкова, но всъщност се почувства още по-зле. Достатъчно лошо бе, че видя записа, но от разказа за раните му започна да й се повдига.

Люк щеше да умре. Нямаше място за съмнение. Щеше да падне. Бикът пак щеше да отметне неочаквано глава. Или да се спусне след Люк, докато излиза от арената.

Нямаше шанс да оцелее, ако продължи да язди. Беше въпрос единствено на време.