* * *

Понякога си мисля, че годините след смъртта на Рут се делят на четири фази. Депресията и възстановяването след смъртта й са първата фаза; периодът, през който се опитвах да продължа напред, е втората; третата фаза започва с посещението на журналистката през 2005, когато сложих решетки на прозорците; преди три години, през 2008, най-после реших какво да направя с колекцията, което доведе до четвъртата и последна фаза.

Да обмисляш как да се разпоредиш с имуществото си е сложно, но по същество въпросът опираше до следното — ако аз не успеех да преценя как да постъпя, щатът щеше да го направи вместо мен. Хауи Сандърс от години настояваше да вземем решение. Питаше ни с Рут дали искаме да дарим средства за благотворителност, или ще завещаем картините на конкретен музей. Или ще ги продадем на търг, а полученото ще дадем на организация или университет? След като публикуваха статията и потенциалната стойност на колекцията се превърна в обект на разгорещени догадки в света на изкуството, Хауи стана още по-настоятелен, но тогава го изслушвах само аз.

Едва през 2008 година обаче се съгласих да се явя в кантората му.

Той ми бе уредил конфиденциална среща с уредници на различни музеи — Нюйоркския музей на изкуствата, Музея за модерно изкуство, Художествения музей на Северна Каролина и „Уитни“ — както и с представители на университета „Дюк“, колежа „Уейк Форест“ и Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Имаше и хора от „Сотбис“ и от Лигата на обединените евреи — една от любимите организации на татко. Въведоха ме в конферентна зала, представиха ме и по лицата на всички прочетох любопитство как Рут и аз — учителка и собственик на магазин за мъжки костюми — сме успели да съберем толкова богата колекция от модерно изкуство.

Изслушах няколко презентации и всеки път ме уверяваха, че колекцията ми ще бъде оценена по достойнство, а в случая с представителя на „Сотбис“ — продадена на максимална цена. Благотворителната организация обеща да вложи парите в каузи, за които с Рут милеем.

В края на деня бях изтощен и щом се върнах у дома, заспах във фотьойла в дневната. Събудих се и се взрях в портрета на жена ми над камината, питайки се какво би искала да направя.

— Но аз не ти казах нищо — отронва тихо Рут.

Отдавна не бе проговаряла, сигурно за да пести силите ми. И тя като мен предусеща, че краят наближава.

Отварям с мъка очи, но виждам само замъглен образ.

— Да — прошепвам. — Не искаше да го обсъждаме.

Тя накланя глава да ме погледне.

— Знаех, че ти ще вземеш правилното решение.

* * *

Помня кога най-сетне реших. Беше привечер, няколко дни след срещата в кантората на Хауи. Той ми се обади да ме пита дали имам въпроси или искам да ме свърже с някого. След като разговорът приключи, аз излязох на задната веранда.

Край малка масичка имаше два прашни люлеещи се стола. Когато бяхме по-млади, с Рут сядахме тук и говорехме, наблюдавайки как звездите изскачат от скривалищата си в бавно притъмняващото небе. С напредването на възрастта излизахме все по-рядко на задната веранда, защото и двамата станахме по-чувствителни към температурата. Заради студа и жегата задната веранда бе неизползваема през зимата и лятото. Излизахме само през пролетта и есента.

През онази нощ обаче, въпреки горещината и дебелия слой прах върху столовете, аз седнах там и обмислих срещата и всичко, което бях чул. Стана ми ясно, че Рут е права — никой всъщност не разбираше.

Известно време се питах дали да не оставя цялата колекция на Андрея Локърби, макар и само защото и тя бе обичала Даниъл. Но не я познавах, не я познаваше и Рут. Освен това въпреки очевидното влияние, което Рут бе оказала върху живота на Даниъл, изпитвах разочарование, че той нито веднъж не се опита да се свърже с нея. Не можех да го разбера, нито да му простя напълно, защото знаех колко страдаше Рут.

Нямаше лесен отговор, защото за нас изкуството не се свеждаше до пари. Също като репортерката, тези уредници на музеи, колекционери, експерти и организатори на търгове просто не разбираха. Вслушан в ехото от думите на Рут, преповтаряйки си ги наум, аз лека-полека започнах да проумявам отговора.

След час се обадих на Хауи. Казах му, че възнамерявам да разпродам на търг цялата колекция и като добър войник той не оспори решението ми. Не възрази и когато му съобщих, че искам търгът да се проведе в Грийнсбъро. Щом му обясних обаче как точно държа да се организира, той мълча стъписано толкова дълго, та помислих, че линията е прекъснала. Най-сетне Хауи прочисти гърло и ме уведоми за всички последствия от решението ми. Аз му казах, че поверителността е най-важна.

През следващите месеци уточнихме подробностите и още два пъти ходих в кантората на Хауи да се срещам с представители на „Сотбис“. Разговарях и с няколко изпълнителни директори на еврейски благотворителни организации; сумите, които щяха да получат, зависеха, естествено, от резултатите от търга. Оценителите седмици наред каталогизираха и заснемаха цялата колекция, за да преценят стойността й и да удостоверят произхода й. Крайната цена на колекцията зашемети дори мен, но всъщност това нямаше значение.

Когато предварителната подготовка за търговете — защото бе невъзможно всичко да се продаде за един ден — приключи, се срещнах с Хауи и с представителя на „Сотбис“. Още веднъж уточнихме задълженията им и изисках да подпишат няколко документа, че първоначалният ми план няма да бъде променян. После подписах завещанието си пред четирима свидетели. Изрично отбелязах, че то е окончателно и няма да бъде променяно или допълвано при никакви обстоятелства.

След това седнах в дневната у дома и се взрях в портрета на Рут, изморен и доволен. Липсваше ми, навярно повече от всякога в този миг, но се усмихнах и изрекох думите, които знаех, че иска да чуе.

— Те ще разберат, Рут — казах. — Най-сетне ще разберат.

* * *

Следобед е и аз усещам как се смалявам — като пясъчен замък, който вълните отмиват една по една.

Рут ме поглежда угрижено.

— Трябва да поспиш отново — казва ми нежно.

— Не съм изморен.

Рут разбира, че лъжа, но се преструва, че ми вярва, и казва с пресилено безгрижие:

— Нямаше да бъда добра съпруга на другиго. Понякога съм прекалено упорита.

— Вярно е — съгласявам се с усмивка. — Щастливка си, че те търпях.

— Говоря сериозно, Айра.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна. Скоро, мисля си. Скоро ще отида при нея. Трудно ми е да говоря, но събирам сили да отговоря:

— Ако не се бяхме срещнали, животът ми нямаше да е пълен. Щях да се скитам по света и да те търся, дори да не знам кого търся.

Очите й просветват и тя протяга ръка да ме погали по косата. Допирът й е гальовен и топъл.

— И преди си ми го казвал. Много обичам тези думи.

Затварям очи и когато след малко ги отварям със сетни сили, Рут е избледняла, станала е почти прозрачна.

— Изморен съм, Рут.

— Още не е време. Не съм прочела писмото ти. Новото, което ми написа. Помниш ли го?

Съсредоточавам се, помня го откъслечно.

— Не съвсем — отронвам.

— Кажи ми какво си спомняш. Каквото и да е.

Известно време събирам сили, опитвам се да дишам дълбоко и чувам немощното свистене, което издават гърдите ми. Вече не усещам сухотата в гърлото си. Изпитвам само смъртна изнемога.

— „Ако има друг живот, ще се намерим отново, защото без теб няма небесни селения.“ — Замлъквам, останал без дъх.

Струва ми се, че я трогвам, но не съм сигурен. Гледам я, но тя почти е изчезнала. Долавям обаче тъгата и съжалението й и разбирам, че си тръгва. Тук и сега тя не може да съществува без мен.

Тя също го разбира и макар да продължава да избледнява, се премества по-близо до мен. Прокарва пръсти през косата ми и ме целува по бузата. На шестнайсет е, на двайсет, на трийсет, на четирийсет, на всяка възраст едновременно. Толкова красива, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Харесва ми какво си ми написал — прошепва ми. — Искам да чуя и останалото.

— Едва ли — отронвам и ми се струва, че една от сълзите й капва върху лицето ми.

— Обичам те, Айра — промълвява тя, диханието й погалва нежно ухото ми като ангелска милувка. — Помни колко много значиш за мен.

— Помня…

Тя ме целува отново и очите ми се затварят, навярно за последно.

29.

София

В събота вечерта, докато колегите й празнуваха поредния уикенд, София пишеше курсовата си работа в библиотеката. Телефонът й изжужа. Използването на телефони бе разрешено само на определени места, но тя видя, че наблизо няма никой, и погледна екрана, намръщвайки се при вида на подателя и текста.

„Обади ми се“, пишеше й Марша. „Спешно е.“

Кратко послание, но все пак най-дългото, откакто се бяха скарали. София се почуди как да постъпи. Да й напише отговор? Да я попита какво става? Или да й се обади?

Изобщо не й се говореше с Марша. И тя като повечето момичета от пансиона сигурно беше на парти или в бар. Най-вероятно пиеше и нищо чудно с Брайън да се бяха скарали, а София не искаше да я въвличат в техните отношения. Не искаше да слуша как Марша се оплаква от него, нито пък се чувстваше готова да я подкрепи, особено след като тя продължаваше да я отбягва толкова старателно.

Сега обаче настояваше София да й се обади. Защото било спешно!

Тази дума можеше да се тълкува всякак, помисли си София. Размисли още няколко секунди, взе решение, запази написаното и изключи компютъра. Прибра го в раницата, облече си якето и тръгна към изхода. Отвори вратата и в лицето неочаквано я блъсна арктически студ. Земята бе покрита със сняг. През последните два часа бе застудяло значително. Щеше да замръзне, докато се прибере.

След като се обади на Марша, разбира се. Пренебрегнала гласа на разума, София влезе обратно във фоайето и набра номера й. Тя вдигна при първото позвъняване. София чу музика и какофония от десетки гласове.

— София? Слава богу, че се обади!

Тя си пое рязко дъх.

— Какво има?

Музиката стихна. Марша несъмнено търсеше по-тихо място. Захлопна се врата и гласът й прозвуча по-тихо, но паникьосано:

— Веднага се връщай в пансиона.

— Защо?

— Люк е тук. Паркирал е на улицата отпред. Чака от двайсет минути. Идвай бързо.

София преглътна.

— Ние скъсахме, Марша. Не искам да го виждам.

— О… — ахна объркано тя. — Това е ужасно! Знам колко го харесваше…

— Това ли беше? — прекъсна я София. — Трябва да…

— Не, чакай! — извика съквартирантката й. — Знам, че си ми сърдита, и знам, че го заслужавам, но не се обадих за това. Брайън разбра, че Люк е тук. Мери-Кейт му каза преди малко. Той пие от часове и не е на себе си. Събира момчетата да си разчистят сметките. Опитах се да го разубедя, но знаеш какъв е. А и Люк няма представа какво го чака. Дори да сте скъсали, едва ли искаш да пострада…

София вече бързаше към пансиона и почти не чуваше гласа на Марша, заглушен от ледения вятър.

* * *

Тя избираше най-преките пътища към пансиона и докато прекосяваше безлюдния кампус, се обади няколко пъти на Люк, но телефонът му беше изключен. Изпрати му и кратко съобщение, но не получи отговор.

Пансионът не беше далеч, но студеният февруарски вятър вилнееше и вледеняваше ушите и страните й, а краката й се плъзгаха по пресния сняг. Обувките й подгизнаха от кишата. Снегът продължаваше да се сипе като пелена, заледяваща опасно шосетата.

Тя затича и пак набра номера на Люк. Никакъв отговор. Излезе от кампуса и се спусна по улицата. Зад ярко осветените прозорци на пансионите се мяркаха студенти. По тротоарите неколцина крачеха бързо, устремени от едно парти към друго върху крилете на обичайната съботна забрава и разточителство. Пансионът й се намираше в далечния край на улицата. Присвивайки очи, тя различи очертанията на пикапа на Люк.