„Липсваш ми тази сутрин, както ми липсваше всеки ден през изминалите девет години. Изморих се да бъда сам. Изморих се да живея без твоя смях и съм отчаян, че повече никога няма да те прегърна. Но ще се зарадваш да разбереш, че когато тези мрачни мисли ме връхлетят, чувам гласа ти да ме кори: «Не унивай, Айра. Не се омъжих за черноглед човек».

Обърна ли поглед назад, спомените са толкова много. Какви приключения преживяхме, а? Това са твои думи, ти винаги описваше така живота ни. Казваше ми го, когато лежеше до мен, казваше ми го на Рош Хашана, казваше ми го всяка година. Винаги забелязвах доволни искрици в очите ти, когато го казваше, и в тези моменти изразът на лицето ти — повече от думите — изпълваше сърцето ми с радост. С теб животът ми наистина заприлича на фантастично приключение — живеехме простичко, ала твоята любов осейваше ежедневието ни със скрити съкровища.

Още не проумявам как ме озари щастието да споделя живота си с теб.

Обичам те сега, както винаги съм те обичал, и съжалявам, че не мога да ти го кажа. Пиша това писмо с надеждата някак си да успееш да го прочетеш и с тъга, че наближава краят на една епоха. Това, скъпа моя, е последното ми писмо до теб. Знаеш какво ми казаха лекарите. През август няма да успея да отида в Блек Маунтин. И въпреки това искам да знаеш, че не се страхувам. Времето ми тук привършва и аз очаквам спокойно предстоящото. Не тъгувам. Изпълнен с умиротворение, броя дните с чувство на облекчение и благодарност, защото всеки изминал ден е един ден по-близо до мига, когато ще те видя отново.

Ти не си само моя съпруга, ти винаги си била моята голяма, истинска любов. Близо седемдесет и пет години ти осмисляше съществуването ми. Време е да се сбогувам и пред прага на това пътуване ми се струва, че разбирам защо останах без теб — за да осъзная колко си неповторима и докато скърбя, да проумея отново смисъла на любовта. Разбрах, че нашата раздяла е само временна. Взирам се в дълбините на Вселената и знам, че наближава часът да те прегърна отново. Ако има друг живот, ще се намерим, защото няма небесни селения без теб.“

Обичам те: Айра * * *

Със замъглени от сълзите очи София видя как по лицето на Айра се изписва неземно спокойствие. Тя прибра бавно писмото в плика и внимателно го остави в ръката му. Лекарят вече стоеше пред вратата и София разбра, че е време да си вървят. Стана, Люк върна стола до стената и хвана ръката й. Айра отпусна глава върху възглавницата, отвори уста и задиша тежко и на пресекулки. София погледна лекаря, който бързаше към леглото му. Погледна за последно крехката фигура на стареца, и двамата с Люк излязоха в коридора, и най-сетне поеха към дома.

31.

Люк

Февруари отмина. До дипломирането на София оставаха няколко месеца. Раздялата на Люк и майка му с ранчото също наближаваше. Спечеленото от първите три състезания отсрочи с месец-два неизбежното, но в края на февруари майка му се обърна дискретно към съседите им, проучвайки дали искат да купят ранчото.

София започна да се тревожи за бъдещето си. От Денвърския художествен музей и от Нюйоркския музей за модерно изкуство нямаше никаква вест и тя се питаше дали ще се наложи да работи в закусвалнята на родителите си и да живее в детската си стая. Люк също не спеше нощем. Притесняваше се за бъдещето на майка си и се питаше как ще я издържа, докато си намери подходяща работа. И двамата обаче предпочитаха да не обсъждат бъдещето. Съсредоточаваха се в настоящето и търсеха утеха в сигурността, която им вдъхваха чувствата им един към друг. През март София идваше в ранчото в петък следобед и оставаше до неделя. Често се случваше да дойде още в сряда. Ако не валеше, по цели дни яздеха конете. София помагаше на Люк в работата, но понякога правеше компания и на майка му. Той винаги си бе представял живота така… но краят на този живот наближаваше и нищо не можеше да се направи.

* * *

Една вечер в средата на март, когато във въздуха се усещаше пролетта, Люк заведе София в клуб, където свиреше известен кънтри оркестър. Наблюдаваше я как държи бирата си, седнала срещу него до изподрасканата дървена маса, и потропва ритмично с крак.

— Ако продължаваш така — кимна към крака й, — ще си помисля, че музиката ти харесва.

— Наистина ми харесва!

Той се усмихна.

— Чувала ли си онзи виц? Какво става, когато пуснеш кънтри наопаки?

Тя отпи от бирата.

— Не съм го чувала.

— Съпругата, кучето и пикапът ти се връщат.

— Забавно — подсмихна се тя.

— Не се засмя.

— Не е чак толкова забавно.

Той се засмя.

— Разбирате ли се с Марша?

София прибра кичур коса зад ухото си.

— Отначало се чувствахме малко неловко, но сега всичко е почти постарому.

— Още ли излиза с Брайън?

— Не. Разбра, че й изневерява.

— Кога?

— Преди около две седмици.

— Разстрои ли се?

— Не особено. И тя излиза с друго момче. Първокурсник е и връзката им едва ли ще продължи дълго.

Люк чоплеше разсеяно етикета на бирената бутилка.

— Интересно момиче е Марша…

— Има добро сърце.

— И не й се сърдиш вече?

— Не.

— Просто така?

— Допусна грешка. Не го направи нарочно, за да ме нарани. Извини се милион пъти. И ми помогна, когато имах нужда от нея. Затова не й се сърдя вече.

— Мислиш ли, че ще поддържате връзка? След като се дипломирате?

— Разбира се. Тя ми е най-добрата приятелка. И ти трябва да я харесваш.

— Защо? — повдигна вежди той.

— Защото ако не беше тя, нямаше да те срещна.

* * *

След няколко дни Люк и майка му отидоха в банката да предложат нов план за погасяване на кредита, който да им позволи да запазят ранчото. Майка му представи бизнес план, включващ продажба на част от ранчото, включително горичката с коледни елхи, нивата с тиквите и едно пасище, стига да се намери купувач. Предвиждаше да намалят стадото с една трета, но според изчисленията й щяха да успяват да плащат по-малките вноски по заема.

Три дни по-късно банката отхвърли предложението.

* * *

Една петъчна вечер в края на март София дойде в ранчото видимо разтревожена. Очите й бяха зачервени и подпухнали, главата й — наведена. Люк я прегърна на верандата.

— Какво има?

Тя подсмръкна и отговори с треперещ глас:

— Вече не можех да чакам. Обадих се в Денвърския художествен и ги попитах дали ще преразгледат кандидатурата ми за работа. Отговориха ми, че мястото вече е заето. Същото чух от Нюйоркския музей за модерно изкуство.

— Съжалявам. — Залюля я в прегръдката си той. — Знам колко надежди възлагаше…

Тя се отдръпна и го погледна отчаяно.

— Какво ще правя? Не искам да се връщам при родителите си. Не искам пак да работя в закусвалнята.

Той понечи да й отговори, че може да остане при него колкото желае, но внезапно си спомни, че това също е невъзможно.

* * *

В началото на април Люк видя как майка му развежда из ранчото трима мъже. Позна единия — фермер от околностите на Дърам. Бяха разговаряли само един-два пъти на търговете за добитък и той нямаше представа що за човек е, но дори отдалеч бе очевидно, че майка му не го харесва. Дали изпитваше лична неприязън към него, или защото наближаваше часът за раздяла с ранчото? Предположи, че другите двама са роднини или делови партньори.

На вечеря майка му не обели нито дума за това. А той не попита.

* * *

Въпреки че участва само в три от седемте предварителни състезания, Люк бе спечелил достатъчно точки да се класира на пето място в ранглистата за сезона, което му даваше право да се включи в Големия турнир. През следващата седмица в Чикаго имаше състезание с награден фонд, с който биха могли да поддържат ранчото до края на годината, стига ездата да му спореше както в началото на сезона.

Люк обаче спази обещанието, дадено на Линда и на София. Не свали платнището от механичния бик в плевнята и на негово място в Големия турнир участва друг ездач, несъмнено копнеещ да жъне победи.

* * *

— Съжаляваш ли, че не участва в състезанието? — попита го София.

Бяха решили да отидат до крайбрежието. Подухваше прохладен океански вятър, но не беше студено, а плажът под синьото безоблачно небе гъмжеше от хора, които се разхождаха или пускаха хвърчила. Неколцина безстрашни сърфисти бяха яхнали гребените на дългите вълни.

— Не — отвърна той без колебание.

— Сигурна съм, че щеше да се представиш добре.

— Вероятно.

— Щеше ли да победиш?

Люк се замисли, вперил очи в ято делфини, плъзгащи се по повърхността на водата.

— Може би. Но по-скоро не. В турнира участват много талантливи ездачи.

Тя спря и го погледна.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Спомена, че на финалите в Южна Каролина си изтеглил Биг Агли Критър.

Той кимна.

— Но не ми разказа какво се е случило после.

— Да — отвърна той, без да отделя очи от делфините. — Не ти разказах…

* * *

След седмица тримата, които оглеждаха ранчото, се върнаха. Половин час разговаряха с майка му в кухнята. Люк предположи, че й отправят предложение, но не се осмели да отиде да разбере. Почака да си тръгнат и едва тогава влезе в кухнята. Майка му седеше до масата.

Погледна го мълчаливо и поклати глава.

* * *

— Какво ще правиш в петък? — попита го София. — Не утре, а следващата седмица?

Беше четвъртък вечер. До дипломирането й оставаше само един месец и това бе първият — а вероятно и последният — път, когато Люк се озоваваше в клуб, заобиколен от кикотещи се студентки. Марша също беше тук. Поздрави Люк, но повече се интересуваше от тъмнокосото момче, което я придружаваше. Люк и София буквално крещяха, за да надвикат безпощадните тонколони в заведението.

— Не знам. Ще работя, предполагам — каза той. — Защо?

— Защото деканът на факултета, който ми е и съветник, ми връчи покана за търг. Ще разпродават картини и искам да отида.

Люк се приведе над масата.

— Картини ли каза?

— Говори се, че е невероятно събитие. Ще се проведе в конферентната зала на общината в Грийнсбъро. Организират го от „Сотбис“. Някакъв човек от Северна Каролина събрал първокласна колекция. Ще присъстват ценители на модерното изкуство от цял свят. Някои картини стрували цяло състояние.

— И ти искаш да отидеш?

— Ехо! Става дума за изкуство! Кога за последно тук се е провеждал търг с такива мащаби? Никога.

— Колко ще продължи?

— Нямам представа. Никога не съм била на търг, но знай, че ще отида. И е добре ти също да дойдеш. Иначе ще седя до съветника си, а той води друг професор от факултета, което означава, че през цялото време двамата ще си говорят. Тогава ще се ядосам и през уикенда ще остана в пансиона да се успокоя.

— Ако не те познавах, щях да реша, че ме заплашваш.

— Не те заплашвам… Просто те предупреждавам.

— Ако въпреки това откажа?

— Ще си навлечеш неприятности.

Той се усмихна.

— Щом е важно за теб, няма да го пропусна за нищо на света.

* * *

Люк се чудеше как не го е забелязал досега, но един ден откри, че все по-трудно се захваща с ежедневната работа в ранчото. Бе позанемарил задълженията си не защото бяха маловажни, а понеже му липсваше мотивация. Защо да сменя загнилите дъски на верандата на голямата къща? Защо да запълва ямата, образувала се до помпата за напояване? Защо да насипва чакъл по алеята, за да я подравни след зимата? Защо да прави каквото и да било, след като вече нямаше да живеят тук?