Предполагаше, че майка му не се чувства така, понеже притежава сила, каквато не е наследил, но когато сутринта отиде да нагледа стадото, нещо около къщата й привлече вниманието му и той спря Кон.

Майка му се гордееше с градината си. От малък помнеше как я подготвя за засяване през пролетта, как я плеви старателно през лятото и как в края на дългия ден бере зеленчуците. Сега обаче вместо прави спретнати лехи видя високи бурени.

* * *

— Така… да поговорим за петък. — София се претърколи в леглото и се обърна към него. — Имай предвид, че на търга ще се продават картини.

Дотогава оставаха само два дни и той се опита да демонстрира внимание.

— Да. Каза ми.

— Ще присъстват много богати хора. Важни личности.

— Добре.

— Исках да се уверя, че не смяташ да дойдеш с шапката и ботушите.

— Досетих се.

— Ще ти трябва костюм.

— Имам костюм. Хубав е.

— Имаш костюм? — повдигна вежди тя.

— Защо се изненадваш?

— Защото не мога да си те представя в костюми. Виждала съм те само с джинси.

— Не е вярно — намигна й. — Сега не съм с джинси.

— Съсредоточи се! — скастри го тя. — Не говоря за това!

Той се засмя.

— Преди две години си купих костюм. И вратовръзка, риза и обувки, ако искаш да знаеш. Поканиха ме на сватба.

— Нека позная… Тогава го облече за пръв и последен път?

— Не — поклати глава Люк. — Носих го още веднъж.

— На друга сватба?

— Не. На погребение. Почина приятелка на мама.

— Това беше второто ми предположение. — София скочи от леглото, грабна завивката и се уви с нея. — Искам да го видя. В дрешника ли е?

— На закачалката вдясно — посочи той, възхищавайки се на извивките й под импровизираната тога.

Тя отвори вратата и извади костюма. Огледа го и кимна.

— Прав си. Хубав е.

— Пак си изненадана.

Вдигнала закачалката с костюма, София се обърна към него.

— Странно ли е?

* * *

На сутринта София се върна в пансиона, а Люк отиде да нагледа стадото. Уговориха се на другия ден да дойде да я вземе. Когато се прибра по-късно следобед обаче, тя го чакаше на верандата. Държеше вестник и изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита я.

— Пише за Айра. Айра Левинсън.

Отне му секунда да си спомни името.

— Старецът в колата, когото спасихме?

Тя му подаде вестника.

— Прочети.

Той видя, че в заглавието на статията се споменава утрешният търг. Сбърчи учудено чело.

— Но тя е за търга!

— Колекцията е на Айра — обясни София.

* * *

Статията съдържаше по-малко лична информация, отколкото очакваше, но все пак ставаше дума за магазина на Айра. Бяха посочили и датата, когато се оженили с Рут. Споменаваха, че тя била учителка и как започнали да колекционират модерно изкуство няколко години след края на Втората световна война. Нямали деца.

Останалата част от статията бе посветена на търга и на картините, които щяха да се продават, и не му говореше почти нищо. Статията обаче завършваше с изречение, което го стъписа.

Свела очи, София прошепна:

— Починал е в болницата в деня, след като го намерихме.

Люк вдигна поглед към небето и затвори очи за миг. Не знаеше какво да каже.

— Ние го видяхме последни. Не го пише, но знам, че е така. Съпругата му е починала, няма деца, живеел е усамотено. Тъжно ми е, че е умрял сам. Защото…

Тя замълча и Люк я прегърна, спомнил си писмото на Айра до съпругата му.

— Знам защо — каза й. — Защото натъжава и мен.

32.

София

В деня на търга София тъкмо си слагаше обиците, когато видя пикапа на Люк да спира пред пансиона. Преди два дни му се присмя, че има само един костюм, но всъщност тя имаше само два — с поли до коленете и сака в тон, купени, за да се яви на интервютата стилно и професионално облечена. Тогава се притесняваше, че два костюма няма да са й достатъчни за всички интервюта. Което я накара да си припомни поговорката: „Човек предполага, Господ разполага“.

В крайна сметка облече и двата костюма по веднъж и толкова. Понеже беше видяла, че костюмът на Люк е тъмен, предпочете по-светлия. Въпреки първоначалния ентусиазъм сега се двоумеше дали да отидат на търга. Откритието, че колекцията е на Айра, някак си придаваше по-личен смисъл на събитието и тя се опасяваше, че всяка картина ще й припомня как четеше писмото му в болницата. Да не отиде обаче й се струваше неуважително, защото колекцията очевидно бе означавала много за него и за съпругата му. Изпълнена със съмнения, тя излезе от стаята и слезе долу.

Люк я чакаше във фоайето.

— Готова ли си?

— Да речем… — отвърна колебливо тя. — Сега е различно.

— Знам. Почти цяла нощ мислих за Айра.

— И аз.

Той се усмихна изморено.

— Изглеждаш страхотно, между другото!

— И ти — каза искрено тя. — Но… Защо имам чувството, че отиваме на погребение.

— В известен смисъл е така.

* * *

Влязоха в една от обширните конферентни зали в общинския център. В далечния й край бяха издигнали подиум, заобиколен от завеси от трите страни. Вдясно имаше две дълги маси с по десет телефона. От другата страна беше катедрата за водещия на търга. Над импровизираната сцена имаше голям екран, а отпред — празен триножник. Около триста стола бяха подредени така, че всички присъстващи да виждат добре картините.

Залата беше препълнена, но повечето места не бяха заети. Хората сновяха из залата и разглеждаха репродукциите на най-ценните произведения на изкуството, изложени на триножници край стените с информация за художника, цени на творбите му, продадени на други търгове, и приблизителна стойност на картината. Други посетители се тълпяха край четирите подиума от двете страни на входа, върху които бяха подредени каталози, описващи цялата колекция.

София обикаляше из залата, следвана от Люк, и се оглеждаше смаяно. Не само защото всичките тези картини принадлежаха на Айра, а и заради самата колекция. Имаше творби на Пикасо и Уорхол, на Джоунс и Полък, на Раушенберг и Де Кунинг. За някои дори не беше чувала. Слуховете за стойността на колекцията не бяха преувеличени. Някои приблизителни цени я караха да ахва, но следващите картини се оказваха още по-скъпи. През цялото време се опитваше да свърже видяното с Айра — милия старец, писал само за любовта, която продължава да изпитва към съпругата си.

Люк явно си мислеше същото, защото я хвана за ръката и прошепна:

— В писмото му не пишеше нищо за това.

— Може би не е било важно за него — отвърна с приглушен глас тя. — Но как е възможно? — Той не отговори и тя стисна ръката му. — Иска ми се да му бяхме помогнали повече.

— Не знам дали бихме могли.

— И все пак…

Сините му очи потърсиха нейните.

— Ти му прочете писмото. Той поиска така. Мисля, че затова е трябвало да го намерим ние. Кой друг би го потърсил в болницата?

Помолиха присъстващите да заемат местата си и двамата седнаха на последния ред. Не виждаха добре триножника и София се разочарова. Щеше да е чудесно да види картините отблизо, но знаеше, че отпред сядат потенциалните купувачи. Щеше да се почувства неловко някой да я потупа по рамото и да я помоли да се премести. След няколко минути мъже и жени в костюми заеха местата си до масите с телефони. Лампите в залата засветиха по-слабо, а прожекторите се насочиха към подиума.

София огледа присъстващите и забеляза двамата си професори по история на изкуството. Когато стрелките на часовника наближиха един, залата притихна. Приглушеният шепот стихна съвсем, щом беловлас джентълмен в изискан костюм се качи на подиума. Разтвори папката, която държеше, и бръкна в предния джоб на сакото да извади очилата си за четене. Сложи си ги и намести листовете в папката.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на търга на изключителната колекция на Айра и Рут Левинсън. Както знаете, нашата компания обикновено провежда търгове само на своя територия, но в случая с господин Левинсън нямахме избор. Нетрадиционно е и това, че подробностите около днешния търг останаха донякъде неизяснени. Сега ще ви обясня правилата на търга. Всички столове са номерирани и…

Той продължи да описва как ще протече търгът, но София престана да го слуша. Смътно долавяше имената на посетителите — уредникът на музея „Уитни“, на Нюйоркския музей за модерно изкуство, на „Тейт“ и мнозина други от десетки градове отвъд океана. Предположи, че повечето хора в залата са или представители на частни колекционери, или на галерии, несъмнено очакващи да се сдобият с ценно произведение на изкуството.

След като изясни правилата на търга и отправи благодарности към различни институции, беловласият джентълмен отново насочи вниманието си към публиката:

— Сега ви представям Хауи Сандърс, адвокатът на Айра Левинсън, който иска да се обърне към вас.

Към подиума бавно тръгна попрегърбен възрастен мъж; вълненият му костюм висеше на костеливото му тяло. Той застана до водещия търга, прочисти гърло и заговори с удивително жизнен и ясен глас:

— Тук ни е събрал забележителен случай. Необичайно е колекция с такъв мащаб и значимост да остане незабелязана толкова дълги години. Допреди шест години малцина в тази зала са подозирали за съществуването й. Обстоятелствата около събирането й бяха описани в статия и признавам, че дори аз, адвокат на Айра Левинсън от четирийсет години, останах смаян от културната стойност на колекцията. — Той замълча, погледна публиката и продължи: — Но не затова съм тук. Тук съм, защото Айра постави много стриктни изисквания за търга и ме помоли да ви кажа няколко думи. Признавам, че това е нещо, което не приех да изпълня охотно. В съдебната зала и в кантората се чувствам в свои води, ала рядко се налага да се обръщам към аудитория, състояща се предимно от хора, натоварени с отговорността да осигурят конкретно произведение на изкуството на клиент или на институция на цена, която удивлява дори мен. Моят приятел Айра обаче ме помоли и аз се съгласих. — Присъстващите се усмихнаха снизходително. — Какво да ви кажа за Айра? Колко добър, честен и деликатен човек беше? Колко обожаваше съпругата си? Или да ви разкажа за бизнеса му и каква тиха мъдрост излъчваше? Задавах си тези въпроси, питайки се какво би искал Айра да ви кажа. Какво би казал той, ако стоеше пред вас. Според мен Айра би искал да чуете следното: „Единственото ми желание е да разберете“. — Замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, преди да продължи: — Открих един прекрасен цитат. Приписват го на Пабло Пикасо и както повечето вероятно осъзнавате, той е единственият неамерикански художник, чиито творби са включени в днешния търг. Преди години Пикасо казал: „Всички знаем, че изкуството не е истина. Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“. — Той погледна публиката. — „Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“ — повтори. — Искам да помислите над тези думи. — Огледа множеството, взирайки се във вперените в него очи. — Те ми се струват проницателни в много отношения. Очевидно засягат начина, по който възприемате изкуството, изложено тук днес. Размишлявайки обаче, започнах да се питам дали Пикасо е говорел само за изкуството, или ни е карал да осмислим и живота си през тази призма. Какво иска да каже Пикасо? Според мен той е искал да каже, че нашата действителност е плод на възприятията ни, а нещо е добро или лошо само защото ние — вие и аз — го възприемаме като такова, съдейки от опита си. Пикасо обаче го нарича лъжа. С други думи, нашите мнения, мисли и чувства — всичко, което преживяваме — не бива да ни определя вечно. Някои сигурно вече си мислят, че се отклонявам в морални категории, а останалите смятат, че старецът съвсем е изпуснал нишката… — Слушателите се засмяха отново. — Ала знайте, че Айра щеше да хареса цитата. Той вярваше в доброто и злото, в правилното и неправилното, в любовта и омразата. Бе израснал в свят, във времена, изпълнени с разрушение и омраза, но не се поддаде и не позволи те да определят човешката му същност. Затова искам този търг да бъде посветен на всичко, което той намираше за важно. И най-вече искам да разберете.