— Господин Колинс? — извика му тя. — Казвам се Гейбриъл и работя в „Сотбис“. Подготвихме ви място, където да се усамотите. Очаквахме да настане суматоха и се погрижихме за удобството и сигурността ви. Последвайте ме, моля.

— Бях тръгнал към пикапа…

— Трябва да попълните няколко формуляра. Моля ви… — Тя посочи отсрещния край на коридора.

Люк погледна наближаващата тълпа.

— Да вървим — реши бързо.

Без да изпуска ръката на София, пое след Гейбриъл, заобиколен от трима охранители. Другите трима останаха до вратата да задържат побеснялото множество. Чуваше как му крещят, бомбардирайки го с въпроси.

Имаше сюрреалистичното усещане, че някой му е скроил номер, но недоумяваше каква е целта на тази налудничава шега.

Свърнаха по коридора и минаха през врата, отвеждаща към стълбище. Люк хвърли поглед през рамо и видя, че само двама охранители ги следват. Третият бе останал до вратата.

На втория етаж ги поведоха към двукрила врата. Гейбриъл я отвори и ги покани да влязат.

— Настанете се удобно. Вътре има каталози, освежителни напитки и храна. Сигурна съм, че искате да зададете хиляди въпроси. Уверявам ви, че ще получите отговори на всички.

— Какво става? — попита Люк.

Тя повдигна вежди.

— Вече знаете — отвърна уклончиво, обърна се към София и й подаде ръка. — Извинете, но не чух името ви…

— София… София Данко.

— Значи сте от Словакия? Красива страна. Приятно ми е да се запознаем. — После погледна отново към Люк. — Пред стаята ще поставим охрана, за да не ви безпокои никой. Обмислете всичко и го обсъдете. Оставяме ви насаме за няколко минути да прегледате колекцията си. Устройва ли ви това?

— Предполагам… — заекна Люк. — Но…

— Господин Леман и господин Сандърс ще дойдат след малко.

Сбърчил вежди младият мъж огледа добре обзаведената стая. Канапета и столове бяха подредени около ниска кръгла маса. Върху масата бяха подредени питиета — включително бутилка шампанско в кофичка с лед — и кристален поднос със сандвичи, нарязани плодове и сирена.

До масата лежеше разтвореният каталог.

Зад тях вратата се затвори и двамата останаха сами. Впила очи в каталога, София пристъпи предпазливо към масата и погледна отворената страница.

— Портретът на Рут — прокара леко пръст по репродукцията.

— Това е невъзможно, нали?

Тя погледа още малко картината и после се обърна към Люк с отнесена, блажена усмивка:

— Напротив. Възможно е.

* * *

Гейбриъл се върна с господин Сандърс и господин Леман, който водеше търга.

Сандърс се представи, седна и си издуха носа в ленена кърпичка. Отблизо Люк забеляза бръчките и гъстите му вежди. Адвокатът сигурно бе над седемдесетте. Искриците, проблясващи в очите му, обаче го подмладяваха.

— Преди да започнем, ще отговоря на първия и най-очевиден въпрос, който несъмнено си задавате — подхвана той, отпуснал длани върху коленете си. — Има ли уловка? Наистина ли наследявате цялата колекция, защото купихте „Портрета на Рут“? Прав ли съм?

— Да — призна Люк.

След случилото се в залата се чувстваше съвсем объркан. Тази стая… тези хора… сякаш бе попаднал на чужда планета.

— Според условията на завещанието, оставено от Айра Левинсън — продължи адвокатът, — човекът, купил „Портрета на Рут“, получава цялата колекция. Затова бе предложена първа за продан. С други думи, няма уловка. Няма подвеждащи клаузи. Колекцията е ваша.

— Значи мога да ви помоля да я натоварите в пикапа и да я занеса вкъщи? Още сега?

— Да — отговори Сандърс. — Но ще се наложи да отивате и да се връщате няколко пъти. А предвид стойността на голяма част от картините, бих ви препоръчал по-безопасен транспорт.

Люк се втренчи смаяно в него.

— Има обаче един въпрос, който е редно да обмислите.

„Ето я уловката“ — каза си младият мъж.

— Става дума за данъците — обясни Сандърс. — Както вероятно знаете, наследство, надвишаващо определена сума, се облага с данък. Стойността на колекцията надвишава значително тази сума. Тоест, ако не разполагате с достатъчно свободни средства да платите дължимия данък, ще се наложи да продадете част от колекцията. Навярно дори половината. Зависи, разбира се, кои картини ще решите да продадете. Разбирате ли ме?

— Да. Наследих много и трябва да платя данък.

— Именно. Затова, преди да продължим, ще ви попитам дали имате доверен адвокат, с когото бихте желали да се посъветвате. Ако не, аз съм готов да ви препоръчам.

— Нямам адвокат.

Сандърс кимна.

— Подозирах… Твърде млад сте. Това, разбира се, не е проблем. — Извади визитна картичка от джоба си. — Ако се обадите в кантората ми в понеделник сутринта, ще ви дам цял списък. Не сте длъжен, естествено, да изберете адвокат, препоръчан от мен.

Люк огледа визитната картичка.

— Тук пише, че вие също се занимавате с имуществено право.

— Да. В миналото работех в други области, но напоследък се задоволявам с такива дела.

— Значи мога да ви наема?

— Ако желаете. — Сандърс посочи останалите в стаята. — Вече познавате Гейбриъл. Тя е вицепрезидент на отдела за работа с клиенти в „Сотбис“. Искам да ви представя и Дейвид Леман. Той е изпълнителен директор на компанията.

Люк се ръкува с него и след задължителната размяна на любезности Сандърс продължи:

— Както вероятно предполагате, да се организира търгът по този начин представляваше… предизвикателство в доста отношения, включително финансово. Айра Левинсън избра компанията на господин Леман. Не сте длъжен да ползвате услугите му, но той настоя да ви го препоръчам.

Люк огледа лицата наоколо, осъзнавайки бавно действителността.

— Добре — кимна. — Но не мога да взема такова решение, преди да се посъветвам с адвоката си.

— Мъдро решение — одобри Сандърс. — Готови сме да отговорим на всичките ви въпроси, но е необходимо да изберете адвокат възможно най-скоро. Един професионалист ще ви преведе по-леко през този сложен процес — не само по отношение на имуществото. Все пак сега сте невероятно богат човек.

Люк погледна към София и пак се обърна към Сандърс:

— Колко години бяхте адвокат на Айра?

— Над четирийсет — отвърна той с известна тъга.

— И ако наема адвокат, той ще ме представлява, доколкото възможностите му позволяват?

— Понеже сте негов клиент, ще бъде длъжен да го прави.

— Тогава да разрешим въпроса още сега. Как да ви наема? В случай, че искам да разговарям с господин Леман веднага.

— Трябва да ми платите първоначална такса.

— Колко? — Люк сбърчи загрижено чело.

— Един долар засега стига — каза Сандърс.

Люк си пое дълбоко дъх, най-сетне проумял какво всъщност се е случило. Богатството. Ранчото. Животът, който би могъл да има със София.

Извади портфейла си и погледна съдържанието му. Не беше останало много след покупката на портрета — колкото да плати за два галона бензин.

Или по-малко, понеже използва една част, за да наеме Хауи Сандърс.

Епилог

През месеца, последвал търга, Люк понякога се чувстваше като герой във фантастичен филм. По препоръка на Дейвид Леман обявиха нов търг. Щеше да се проведе в средата на юни в Ню Йорк. Втори щеше да се организира в средата на юли и трети — през септември. Щяха да продадат по-голямата част от колекцията — достатъчно да покрият дължимите данъци.

През първия ден в присъствието на Гейбриъл и Дейвид Леман Люк обясни и положението с ранчото. Сандърс си водеше бележки. Когато Люк попита дали има начин да изплати ипотеката, Сандърс се извини и излезе от стаята. Върна се след петнайсет минути и обясни спокойно, че изпълнителният директор на банката, с когото е разговарял, му предлага да изплаща дълга на по-малки вноски още една година и дори да отсрочи плащането на лихвите, ако предпочита. С оглед на настоящото финансово състояние на Люк банката щяла да се съгласи да отпусне и нов кредит за всякакви подобрения в ранчото.

— Но… как? — Повече от това Люк не успя да изрече.

Сандърс се усмихна и палавите искрици пак проблеснаха в очите му.

— Да речем, че искат да заздравят връзките си с местен клиент, забогатял неочаквано.

Сандърс му представи и няколко финансови мениджъри и други съветници, седеше до него по време на разговорите и задаваше въпроси, които Люк едва разбираше, камо ли да се сети да зададе. Помогна му да осъзнае затрудненията, съпровождащи богатството, и го увери, че ще му съдейства да научи всичко необходимо.

Макар понякога да се чувстваше безпомощен, Люк знаеше, че има далеч по-лоши проблеми.

* * *

Отначало майка му не му повярва. Не повярва и на София. Първо се усмихна презрително, после, след като той й разказа отново какво се е случило, се ядоса. Едва след като Люк се обади в банката и поиска да го свържат с изпълнителния директор, започна да осъзнава, че не се шегува.

Банковият служител я увери, че засега не е необходимо да се тревожи за кредита. По време на разговора Линда запази спокойствие, отговаряйки едносрично, но след това прегърна сина си и си поплака.

Когато се отдръпна обаче, лицето й изразяваше обичайния стоицизъм.

— Сега са щедри, но къде бяха, когато наистина имахме нужда?

Люк сви рамене.

— Добър въпрос.

— Ще приема предложението им — обяви майка му, — но след като изплатим дълга си, искам да намериш друга банка.

Сандърс им помогна и за това.

* * *

Семейството на София пристигна от Ню Джърси за дипломирането й и Люк седна до тях в топлия пролетен ден. Всички заръкопляскаха, когато София излезе на сцената. После отидоха на вечеря и за негова изненада го попитаха дали може да посетят ранчото на другия ден.

Майката на Люк го натовари с работа още от сутринта — и в къщата, и навън. Той чистеше, а тя приготвяше обяда.

Хранеха се на масата за пикник в задния двор. Сестрите на София ту се озъртаха, ту се втренчваха в нея, несъмнено удивени как Люк и София са се оказали заедно.

Семействата обаче очевидно се разбираха добре, особено майката на София и Линда. Обиколиха ранчото, разговаряха, смееха се и когато Люк погледна към градината, сърцето му се стопли при вида на правите, спретнати лехи с наскоро засадени зеленчуци.

* * *

— Можеш да живееш навсякъде, мамо — каза й Люк по-късно през нощта. — Не е необходимо да оставаш в ранчото. Ще ти купя къща в Манхатън, ако пожелаеш.

— Защо ми е да живея в Манхатън?

— Добре де, не в Манхатън. Където пожелаеш.

Тя се загледа през прозореца към ранчото, където бе израснала.

— Не искам да живея другаде.

— Тогава ми позволи да постегна фермата. Не малко по малко, а наведнъж.

Тя се усмихна.

— Е, това вече е чудесно предложение!

* * *

— Готов ли си? — попита го София.

— За какво?

След дипломирането тя бе заминала с родителите си да им погостува за седмица и сега се бе върнала в Северна Каролина.

— Да ми разкажеш какво се случи в Южна Каролина — погледна го решително, докато обикаляха пасбището, търсейки Мадбат. — Язди ли Биг Агли Критър? Или си тръгна?

Думите й върнаха Люк в онзи зимен ден, един от най-мрачните в живота му. Спомни си как закрачи към арената, вперил очи в бика. Спомни си парализиращия страх и изопнатите си като тетива нерви. Някак си обаче успя да се насили да направи това, за което е дошъл. Яхна Биг Агли Критър и намести ремъка, мъчейки се да не обръща внимание на лудешки разтуптяното си сърце. „Това е просто бик като всички други“ — повтаряше си. Ала знаеше, че не е. Когато обаче отвориха вратичката към арената и бикът се втурна напред, Люк не изгуби самообладание.