Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Свещеният покой на дървената постройка бе пропит с мирис на тамян и благоухания. Столовете сияеха, прясно намазани с восък. От свещниците се издигаха стотици огнени езичета. Скъпите брошки, огърлици, диадеми, вериги и пръстени отразяваха танца на пламъчетата и озаряваха църквата с блясъка си подобно на звезди по небосклона.

Шотландски танове, саксонски благородници, нормански аристократи и рицари от най-различни страни стояха един до друг и се дебнеха като диви зверове, сбрани накуп от пролетното пълноводие.

Доминик обходи тълпата с мрачния си сив поглед. Както бе и очаквал, под плащовете на мъжете се виждаха мечове. Ножниците на някои от тях бяха обковани със скъпоценни камъни — знак, че оръжията в тях са по-скоро церемониални, отколкото бойни. Други обаче, също като ножницата на самия Доминик, бяха не от декоративно сребро, а от яка стомана.

Въпреки навалицата в малката църква никой не смееше да се доближи до Доминик, дори чернокосата жена, чиито богати накити и пищна алена рокля привличаха погледите на всички. Не се осмеляваха, защото във вида му имаше нещо, което напомняше хищен орел, готов всеки миг да се нахвърли върху жертвата си.

Единствено Саймън имаше кураж да се приближи до своя брат. Единствено Саймън знаеше, че при Доминик разумът владее страстите, а не обратно.

— Всичко е готово, освен булката — измърмори той, като пристъпи плътно зад гърба на брат си, за да не може да го чуе никой друг.

Доминик кимна.

— Свещеникът възпротиви ли се?

— Оплака се, че имало твърде голяма тълпа пред олтара. Аз обаче изтъкнах, че нямаме кой знае какъв избор. Не бих могъл да сложа моите хора да седнат при благородниците, нали?

Ироничният въпрос накара Доминик да се усмихне.

— Хората на Дънкан са въоръжени до зъби — отбеляза Саймън.

— Да.

— Само това ли имаш да кажеш по въпроса?

— Рийвърите са просто шайка дрипльовци.

— Но стоманата на оръжията им е доста добре закалена.

Доминик изръмжа.

— Когато се появи Дънкан, стой плътно до него. Не го изпускай нито за миг.

— Ами Джон? — попита Саймън, като погледна към първия ред, където лежеше господарят на Блакторн, загърнат в драгоценна наметка. — Каквото и да се случи, ще започне от него.

— На него не му липсва желание да ме разсече с меча си от глава до пети, но няма сила — сухо отвърна Доминик. — Докато Дънкан има и двете. Някога той е бил сгоден за лейди Маргарет.

Саймън присви очи и измърмори под носа си нещо, което би накарало добрия свещеник да подскочи, ако го беше чул.

— Трябва да се покаеш за тези греховни слова — каза Доминик, като се усмихна лекичко. — Но признавам, че и аз споделям чувствата ти към човека, който е щял без да му мигне окото да омъжи дъщеря си за своя незаконен син.

— Ами ако тя не му е дъщеря?

— Тогава защо не я е прокудил и не е провъзгласил Дънкан за свой наследник? Нима има човек, който иска земите му да отидат в ръцете на зет му, а собственото му име и род да останат без продължение поради липса на синове?

В този момент сред събраното множество настъпи оживление — булката току-що се бе появила на прага на широкия църковен портал. Трепкащото осветление създаваше впечатление, че Мег е облечена в сребърна мъгла, правеше я да изглежда ефирна като лунен лъч. Зад нея се показа грамадна мъжка фигура, която изцяло скри светлината на облачния ден, нахлуваща отвън.

— Върви — тихо каза Доминик.

Без да каже и дума повече, Саймън се отправи обратно към тълпата, скупчена около първите редове.

Тъй като Джон бе твърде немощен, а сред роднините на наследницата на Блакторн нямаше нито един мъж, който да я отведе до олтара и да даде обувката й на Доминик, както изискваше ритуалът, символизиращ преминаването й от властта на нейния баща към властта на съпруга й, лейди Маргарет се придружаваше от Дънкан от Максуел.

При вида на шотландския тан, който пристъпваше самоуверено, хванал Мег под ръка, Доминик усети прилив на свирепа ярост. Това го изненада, защото никога през живота си не беше изпитвал ревност. Сега обаче изпитваше. Той и само той трябваше да стои близо до Мег, да вдъхва аромата на кожата й, ухаеща на билки, да усеща топлината й, да я докосва и да бъде докосван от нея.

Точно тогава Доминик видя очите на Мег и забрави за Дънкан, забрави за свещеника пред олтара, забрави за мечовете, прибрани в ножниците в очакване да бъде или да не бъде произнесена съдбовната дума. Виждаше само бъдещата си съпруга, която пристъпваше бавно към него, и полека-лека започваше да разбира болезнената надежда, изписана по загрубелите лица на простите хорица от Блакторн, вперили очи в своята господарка.

Ако пролетта беше от плът и кръв и слизаше при простосмъртните, за да прогони зимата, очите й щяха да имат точно този цвят и щяха да горят точно по този начин — два зелени пламъка, озарени от надеждите на хората за ново начало.

Мег продължаваше да върви бавно по пътечката между редовете от седалки. В църквата се бе възцарила пълна тишина, но тя не забеляза това. Очите й бяха вперени в чужденката, чието пищно тяло и скъпи дрехи недвусмислено показваха колко добре си е платил Доминик за удоволствието да я има. Мари не забеляза погледа на Мег, защото в същото това време самата тя бе впила жадно поглед в Доминик.

Невястата проследи посоката на този поглед и дъхът й секна. Доминик я наблюдаваше, застанал в спокойна, но далеч не скриваща мощта на тялото му поза. Да, чакаше съвършено неподвижно пред олтара на църквата и следеше приближаването на своята бъдеща съпруга с нетрепващия взор на орел или пък бог. Беше облечен като нощ сред тъмнината, подобно на трепкащи звездици, проблясваха сребристите брънки на ризницата му.

Откритието, че под черния си плащ Доминик носи бойни доспехи, стресна Мег. Усети напрежението в ръката на Дънкан, която стискаше нейната, и това й подсказа, че той също е забелязал необичайната сватбена премяна на младоженеца.

Сватба или война, помисли си Мег. Кое от двете?

Беше твърде погълната от този въпрос, за да следи церемонията. Правеше всичко като насън — коленичене, изправяне, ново коленичене — под звуците на монотонните песнопения на хора. Докато в един момент не я сепна строгият поглед на свещеника.

— Повтарям, лейди Маргарет — натъртено каза той, — имате право да откажете, защото бракът е свещен съюз, в който се встъпва доброволно. Приемате ли Доминик льо Сабр за свой законен съпруг пред бога и пред хората?

Мег преглътна мъчително, опитвайки се да преодолее буцата, заседнала в гърлото й.

Тълпата зад гърба й зашумя възбудено, провокирана от Дънкан. Сред множеството гласове се долавяше и приглушения звън на оръжие. Мег се извърна към тъмния нормански рицар, който я гледаше втренчено, сякаш можеше със силата на волята си да я принуди да приеме.

Ала не можеше да я принуди. Нищо не можеше да я принуди.

Доминик го знаеше не по зле от нея. В живота на една жена това е единственият миг, в който нейните желания могат да осъществят или да осуетят мъжките планове.

Сватба или война?

Изведнъж й стана съвсем лесно да говори.

— Да — приглушено каза тя. — Приемам този мъж за свой съпруг пред бога и пред хората.

Слисаният вик на Дънкан секна твърде бързо.

За разлика от яростния вик на баща й. Но преди Джон да успее да проговори, до него вече се бе озовал един от хората на Саймън. Само един човек видя ножа в ръката на рицаря, но този човек бе самият Джон. Затова той предпочете да не прави повече възражения срещу хода на церемонията.

Дънкан също. Беше усетил хладното стоманено острие, което се плъзна през разреза на гърба на ризницата му, за да се озове между бедрата му, притиснато в мълчалива заплаха към най-уязвимата част на мъжкото тяло. Да умреш достойно в битка беше едно, да бъдеш скопен като петел бе съвсем друго.

— Не мърдай — прошепна му съвсем тихо Саймън.

Дънкан не помръдна.

— Ако не искаш да разочароваш Мари тази вечер — продължи Саймън, — а също и утре вечер, и всяка вечер оттук насетне, ще си мълчиш. Кимни, ако си ме разбрал.

Дънкан кимна предпазливо.

— Дай обувката на лейди Маргарет на моя брат, както повелява традицията — нареди Саймън. — Бавно.

Дънкан внимателно подаде на Доминик изящна малка пантофка, бродирана със сребърни нишки. И застина напълно неподвижно, дори не се обърна да провери какви са страните звуци, идващи иззад гърба му. Но и без да се обръща се досещаше, че хората му са също толкова безпомощни, и то поради същата причина — нож между бедрата.

Иззад преградата, която скриваше църковния хор, се появиха тридесет въоръжени воини. Никой от тях не вдигна арбалета си, но нямаше съмнение, че оръжията са напълно заредени и готови за стрелба.

Мег погледна хората на Доминик, усети потиснатата ярост и страха, витаещи във въздуха, и разбра, че Доминик е предвидил опасността от засада в църквата.

Предвидил и взел мерки.

Вледенена от ужас, Мег зачака кръвопролитието, което неминуемо щеше да последва това подло предателство. Цялото й тяло трепереше от страх за нейните хора, а уплашените й очи бяха вперени в Доминик.

Студеният поглед на Доминик премина през църквата като зимен вятър. Никой не помръдваше. Всички саксонци и шотландци стояха като вкаменени, сякаш се бояха, че и най-малкото движение може да бъде в последното в живота им. И навярно наистина щеше да е така, защото до уязвимата им плът бе опряна норманска стомана.

— Добра работа, Саймън — каза Доминик.

— За мен беше удоволствие.

— Не се и съмнявам.

След това Доминик обърна гръб на всички и се взря в Мег.

— Тъй като моят годежен дар от злато не се оказа по вкуса ти — хладно каза той, — днес ти предлагам друг подарък: няма да убия никого от тези мъже, които ме предадоха. Приемаш ли го?

Мег кимна, неспособна да проговори.

— Мъдрият ще разбере, че господарят му е милостив, а не слаб — продължи Доминик. — Глупакът ще постави търпението ми на изпитание още веднъж. И ще умре.

Въпреки че изобщо не бе повишил глас, думите му достигнаха до всяко кътче на църквата. Разбрали, че няма да бъдат изведени навън и обесени вкупом заради своя потушен още в самия си зародиш бунт, хората на Дънкан въздъхнаха облекчено.

Мег искаше да благодари на Доминик за неочакваната му проява на милост, но нейното собствено облекчение бе толкова огромно, че чак й се зави свят. Църквата се завъртя бавно пред очите й, а светлините на свещите помръкнаха, сякаш някой бе спуснал воал върху лицето й. Подът под нозете й се залюля.

Мег нададе тихо възклицание на уплаха и протегна ръка към Доминик, за да запази равновесие.

Доминик чу приглушения й вик, видя как цветът се отдръпва от лицето й и преди да е паднала на земята, я вдигна на ръце. Сребристите гънки на друидската й рокля прилепнаха съвсем точно към гънките на бойното му наметало, сякаш дрехата бе нарочно скроена именно за тази цел.

Доминик усети с дланта си равномерния пулс на сърцето на Мег и това му подсказа, че замайването й не е нищо сериозно, а се дължи на облекчението, което бе изпитала. Той отмести поглед към свещеника.

Лицето на божия служител бе пребледняло като крин. По челото му беше избила пот. Повече от очевидно бе, че е гузен.

— Довърши бракосъчетанието — хладно каза Доминик.

— Н-не мога.

— Лейди Маргарет вече изпълни своя дълг. Изпълни и ти твоя или си мъртъв.

Свещеникът се подчини. Макар гласът му да трепереше толкова силно, че думите му бяха почти неразбираеми, той успя да довърши припряно церемонията.

Гласът му достигаше до Мег сякаш безкрайно отдалеч. В главата й имаше една-единствена мисъл: тя бе предала Джон и Дънкан и по този начин бе успяла да спаси Блакторн от унищожение.

Постепенно обаче започна да усеща силата и властното присъствие на мъжа, който я държеше на ръце — единствената стабилна опора в окръжаващия я свят, който все още й се струваше твърде нереален. Мег вдигна очи към лицето на Доминик, опитвайки се да разгадае какво й носи съдбата, която току-що бе приела — да бъде съпруга на мрачния нормански лорд.

Светлината на свещите ни най-малко не омекотяваше чертите му. Напротив, правеше ги още по-релефни, като хвърляше черни сенки под изпъкналите му скули и по изсечения ръб на челюстта му. Очите му изглеждаха ясни и безцветни като очите на легендарния друидски вълк. И всичко това бе озарено от зловещото сияние на металната ризница изпод широкото, черно като нощ наметало.

Църквата още веднъж се завъртя около Мег, но този път причината не бе у нея. Церемонията беше приключила. Доминик се бе обърнал и крачеше по пътеката между седалките, понесъл съпругата си на ръце, сякаш тя бе лека като мъглата, на която сребристата й рокля толкова приличаше.