— Била ли си сгодена за Дънкан от Максуел?

— Да, но…

Доминик упорито не я оставяше да говори.

— Предупреди ли ме за засадата в църквата?

Тръпка разтърси крехкото й тяло.

— Не — прошепна тя.

— Защо? Толкова близки ли сте били с онова копеле, та да не намериш сили да предупредиш своя бъдещ съпруг за грозящата го смъртна опасност?

Ръката на Мег, стисната в хватката му, трепна в опит за жест на безпомощност, който бе осуетен още в зародиш.

— Ти щеше да обесиш Дънкан — прошепна тя.

— Да, мадам, на най-дебелия дъб в гората!

— Не бих понесла мисълта, че съм причинила смъртта му.

Доминик стисна здраво челюст. Опасенията му се бяха потвърдили: неговата съпруга наистина не беше безразлична към Дънкан от Максуел.

— Обесването на Дънкан щеше да предизвика война — продължи Мег. — Война, която би погубила народа на Блакторн.

От гърдите на Доминик се изтръгна сърдито ръмжене.

— На моя народ… — Гласът на Мег се пречупи.

Тялото й отново потрепери. Беше като струна, опъната и опъвана все по-силно, заплашваща всеки миг да се скъса.

— На моя народ му трябва мир, за да отгледа посевите и децата си — каза тя, като се обърна с лице към Доминик. — Просто му трябва. Не можеш ли да го разбереш?

Доминик мълчаливо се взря в невероятните зелени очи на момичето, което стоеше пред него и с изумително достойнство молеше спасение за своя народ. Не за себе си. Не за Дънкан.

За своя народ.

— Да — кимна накрая той. — Това мога да го разбера. Всеки, който е преминал през ужаса на войната, може да разбере колко целебен балсам е мирът. Тъкмо затова се върнах в Англия. За да отглеждам реколта и деца.

От устните на Мег се отрони дълга, дълбока въздишка.

— Хвала на бога — промълви тя. — Когато те видях как внимателно докосваш сокола, у мен трепна надежда, че…

Гласът й заглъхна, сля се с тихия шепот на пламъците в огнището. Доминик улови лицето й със своите загрубели в битките пръсти и го завъртя към себе си.

— Надежда, че какво?

— Че ти не си такъв кръвожаден звяр, какъвто те изкарват слуховете. — Че у теб има доброта. Че…

Гласът й отново секна, този път спрян от палеца на Доминик, който нежно се плъзна по долната й устна.

— Че?

— Не мога да мисля… когато ти…

— Когато правя така? — попита той и отново погали бавно устната й.

Тя кимна едва забележимо и при това движение, колкото и да бе леко, пръстът на Доминик докосна и горната й устна. Стресната от обзелото я неочаквано сладостно замайване, Мег инстинктивно се отдръпна и едва сега усети, че другата ръка на Доминик я е обгърнала през кръста — нежно, но властно.

— Не бягай от мен, малка соколице. Аз съм твой съпруг. Нима ти е толкова неприятно да те докосвам?

— Н-не. Просто не очаквах да се държиш толкова нежно с мен.

— Защо?

— Защото ме смяташ за долна, невярна жена.

— Разсъждавам като съпруг, който не знае нищо за своята невяста. Ако искаш да престана да мисля така, се налага да те опозная по-добре, нали?

В огромните й, слисани очи Доминик видя като в огледало как умът й трескаво преценява казаното от него, изпитва искреността му, претегля го тъй внимателно, както самият той претегляше всяко свое действие, всяка своя дума.

— Имаш право — призна Мег накрая. — Трябва да ме опознаеш. Тогава ще разбереш, че можеш да ми имаш пълно доверие.

Доминик кимна и отново плъзна пръст по устните й. Заля я нова вълна от трепетни, смущаващи усещания. Не бе предполагала, че в тялото й има втъкани тънки като паяжина огнени нишки.

— Толкова са меки — промълви приглушено Доминик.

— За разлика от теб.

Лявата му вежда и ъгълчетата на устата му се извиха развеселено в знак на мълчаливо съгласие. В момента нямаше нито една част от тялото му, която да може да се нарече мека. И за това бе виновна единствено и само близостта на непокорната му съпруга.

— Имам предвид ръката ти — обясни Мег, която изобщо не разбра какво толкова го е развеселило. — Войните са я направили корава. Корава и все пак внимателна. Чувствам се като твоята соколица в птичарника.

— И на мен ми хрумна същото — призна Доминик и се усмихна.

Мег се взря в сивите му очи, в които гореше огъня на неприкрито мъжко желание. Гледката бе толкова завладяваща, че тя не искаше да поглежда отвъд този огън, да съзира хладната пресметливост, скрита под него. Беше й прималяло от облекчение: всичко друго си бе представяла за своята първа брачна нощ, но не и че ще бъде галена нежно от този суров рицар, подобно на неопитомена соколица, доведена току-що в птичарника.

— Още ли се боиш от мен? — попита Доминик.

— Да — прошепна тя.

— Трябва да свикнеш с новото си положение — каза той. — Може би ще се наложи да те държа в тъмна стая с було върху клепките, за да не долавяш нищо друго, освен моя глас, моя допир, моя дъх?

Мег понечи да отговори, но в този миг пръстите му се плъзнаха по устните й леко като въздишка и мислите и се разпиляха, преди да успее да ги облече в слова.

— Не — каза Доминик, отговаряйки сам на въпроса си. — Не бих позволил и на най-финия копринен воал да забули красотата на тези очи.

Ръката му се спусна по шията й и от гърдите на Мег се изтръгна стреснато възклицание.

— Няма да ти сторя нищо лошо — гальовно продължи той. — Ти си изящна, крехка и смела досущ като моята соколица и аз не бих могъл да те нараня. Затвори тези твои друидски очи и просто чувствай. Позволи ми да те докосвам дотогава, докато не престанеш да се боиш от допира ми.

Докато говореше, Доминик продължаваше да я обсипва с ласки, които едновременно я успокояваха и смущаваха, ласки, които караха цялото й същество да тръпне, замаяно от наслада.

Клепачите й бавно се спуснаха, лишавайки я от вродената способност на друидските жени да прозират в дълбините на човешката душа. В стаята цареше пълна тишина, нарушавана единствено от шепота на огъня и тихите въздишки на удивление, които се отронваха от полуразтворените устни на Мег. Ласките на Доминик бяха нещо напълно ново и непознато за нея и въпреки това не можеше да се освободи от натрапчивото усещане, че не е точно така.

— Ами да, прилича на слънчевата светлина — прошепна тя, припомнила си ненадейно кога друг път е усещала подобна ефирна топлина.

— Кое?

— Твоят допир.

Усмивката на Доминик далеч не бе нежна като пръстите му, но очите на Мег не бяха отворени, за да забележат разликата.

— И добре, че милувките ми са като слънчевата светлина — каза той, — защото твоята кожа е нежна като листче от розов цвят.

Устните на Мег се разтвориха в усмивка, но само след миг от тях се отрони сподавено възклицание: пръстите на Доминик се бяха спуснали от ямката на шията й към искрящия низ друидски кристали, който пристягаше снагата й точно под гърдите.

— Успокой се, соколице — промълви Доминик. — Можеш да ми се довериш и да кацнеш на ръката ми.

— Хм, колкото и да е голяма твоята сила, не бих се отпуснала доверчиво с цялата си тежест върху китката ти.

Доминик се засмя, сграбчи я с една ръка и я вдигна високо във въздуха. Очите й се разтвориха сепнато.

— Нима искаш да те покрия с качулка? — сгълча я Доминик. — Затвори очи, за да виждаш и чувстваш онова, което вижда и чувства още неопитоменият сокол.

И той се наведе и затвори клепките й с върха на езика си.

Тази нова и неочаквана ласка остави Мег без дъх. Когато се опомни, Доминик вече седеше на големия стол, принадлежал някога на дядото на Джон, а самата тя се намираше в скута на своя съпруг, с преметнати през страничната облегалка крака. Плахият й опит да се изправи бързо бе спрян от ръцете на Доминик.

— Не забравяй, че ти си моята соколица — каза той. — Така ще се опознаем един друг.

Напрегнатото й тяло постепенно се отпусна. Доминик развърза косата й, спусна я през страничната облегалка на стола и тя се разстла на пода като гореща жарава.

От гърдите на Мег се изтръгна задавен звук — може би нервен смях, може би трепетна въздишка, а може би и двете едновременно. Неочакваната нежност на Доминик и непредвидимите му ласки не преставаха да я изумяват, да я карат да се чувства едновременно напрегната и отмаляла, да разпалват у нея неподозирани огньове. Никога не бе смятала, че един мъж може да й дари наслада като тази, която й даряваше Доминик.

И въпреки това Мег копнееше за още. Вчера бе почувствала болката, стаена под хладната сдържаност на Доминик, сега тя чувстваше също толкова ясно как в самата нея гори буен, стихиен, скрит огън, за чието съществуване не бе и подозирала. Това откритие бе и стряскащо, и вълнуващо — все едно, че се бе погледнала в огледало и бе видяла напълно непознато лице.

Без да усети, Мег се намести по-удобно в скута на Доминик. Издайническото отпускане на тялото й върху неговото го изпълни с доволно ликуване, но и с огнено желание. Натежалото му от възбуда тяло пулсираше ведно със забързания ритъм на сърцето му.

Мег се усмихна, сякаш дори със затворени очи бе успяла да види доказателството за тази възбуда, надигнало глава под меката кожа на долната му риза.

— Да не би да гледаш? — попита нежно Доминик.

— Не, но ми се иска.

На него самия също му се искаше, но…

По-полека, сгълча се мислено той. Не мога да я имам преди да е дошло месечното й течение, колкото и разпалено да отрича да е спала с моя враг.

Но колко прекрасно би било наистина да усетя как пръстите й галят голата ми кожа тъй нежно, както галеха сокола.

При мисълта за допира на белите, изящни ръце на Мег от гърдите му се изтръгна дрезгав звук, натежал от жажда и нетърпение.

— Смееш ли се? — попита Мег.

— Не. Какво смешно може да има в една свирепа соколица, която се отпуска доверчиво под ласките на своя господар?

Задоволството, бликащо в гласа му, омагьоса Мег. Тя се усмихна отново и се облегна на гърдите му. От тялото му се излъчваше силна топлина, омайна като насладата, обзела собственото й тяло, и тъй приятна сред каменните стени на крепостта, които все още пазеха зимния студ. Без сама да разбира защо, Мег се отпусна още повече в обятията на мъжа, който изкусно и неотклонно я оплиташе в нежните мрежи на удоволствието.

— Има още нещо, по което приличаш на слънце — промълви тя.

Доминик сведе очи към дългите й, тъмнокестеняви мигли, към кадифената кожа и леко разтворените й ягодови устни. Да, Мег се поддаваше на ласките му, но го правеше с една изумителна чувственост, която бе не по-малко изненадваща от пламенната реакция на тялото му. Желанието го раздираше с острите си като бръсначи нокти, които заплашваха да разкъсат на парчета способността му да се владее.

Жадуваше да я има — тъй, както огънят жадува да пламти.

Но трябваше да усмири тази изпепеляваща страст.

— Какво е то? — попита той, когато реши, че няма опасност гласът му да издаде отчаяния му копнеж.

— Горещината, господарю мой. Ти си като огън.

— Огън, който те изгаря?

— Да, но не болезнено. Ти ме сгряваш както слънцето сгрява земята след дългата зима.

— Тогава ела по-близо до мен, малка соколице. Облегни глава на гърдите ми. Опознай моя мирис, вкуси ме, докосни ме.

След миг колебание Мег се поддаде на нежния натиск на ръката му върху тила си и мълчаливо поглади с буза гърдите му. Кожената му долна риза бе гладка и мека като ярешка ръкавица и прилепваше към тялото му плътно като собствената му кожа. Странна тръпка разтърси тялото на Мег, когато осъзна, че усеща всяко изпъкнало мускулче, всяка вдлъбнатина по това мощно мъжко тяло.

— Студено ти е — каза Доминик. — Позволи ми да те стопля.

Страстта, кипяща в кръвта му, бе направила гласа му необичайно гърлен, почти дрезгав. Боеше се, че това може да уплаши Мег. А той не искаше да я плаши. Не и сега, когато тя бе започнала да се предава без бой, победена от изкусните ласки на мъжа, от когото бе очаквала единствено грубост и жестокост.

Когато устните му докоснаха нейните, Мег отвори изненадано очи, но само след миг те бяха затворени отново с порой от нежни, бързи целувки, които после обсипаха цялото й лице.

— Имаш вкус на чист, топъл дъжд — прошепна Доминик.

— Гуин казва, че аз съм рожба на водата и растенията. Друидка.

В този миг дъхът й секна, защото Доминик захапа долната й устна със зъби и прокара леко език по нея. Но едва сторил това, той се отдръпна, оставяйки само една почти недоловима, омайна следа от вкуса на устните си. Връхчето на езика й обходи любопитно мястото, където я бяха докоснали неговият език и зъбите му.

Острите нокти на желанието се впиха още по-болезнено в тялото на Доминик. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да устои на тази жажда, която с всеки изминал миг ставаше все по-неугасима. Всичко друго бе очаквал от своята съпруга, но не и тази безизкусна прелъстителност, която разпалваше кръвта му така, както никоя друга жена не бе успявала да го стори.