Великолепната имитация на гласа на Свен успя да накара Доминик да се усмихне, макар и едва доловимо.
— Хари — продължи Саймън — предположи, че тя просто е отишла да се погрижи за градините си, както обикновено.
— Какво има да им се грижи? — тросна се Доминик. — Всички ниви са пусти.
— Да, но нейните градини са били засадени много преди Джон да накара начумерените си работници да разорат всичките му ниви.
Доминик изръмжа сърдито.
— Прати някого да доведе Мег от градините. Не е безопасно за една жена да излиза сама от крепостта, когато наоколо се мотаят изпъдените рийвъри.
Саймън го изгледа слисано.
— Да не мислиш, че съм толкова малоумен, та да не се сетя да пратя човек да я доведе? Казвам ти, човече, тя е изчезнала!
— Търси ли я при ратаите? Може да е отишла да помогне на някоя родилка.
— Не е. Откакто тази сутрин се е скрила в мъглата, никой от васалите не я е виждал. Хората от селото също не са я виждали.
Доминик метна копието в ъгъла на оръжейницата с такава сила, че от него се посипа ръжда, а камъните на стената се разрониха.
— Доведи кучетата — разпореди той. — И кажи на Хари да отвори широко портата.
Преди още да го е изрекъл, до слуха му долетя възбуденото джафкане и ръмжене на неговите хрътки — Саймън явно бе предугадил какво ще пожелае. Хрътките бяха доведени от кучкаря и чакаха пред вратата, жадни да се впуснат в лов.
— Крузейдър е оседлан и те очаква — каза Саймън преди брат му да успее да попита.
— Ти също оседлай бойния си кон — нареди Доминик.
— Ами крепостта? Кой ще отговаря за нея?
— Ще оставим Томас Силния да я пази. Кажи му да повика селяните от нивите и да вдигне моста, след като тръгнем. Всичко това може да е просто уловка, за да бъде превзета крепостта.
— Нали не смяташ, че собствената ти съпруга…
— Смятам — прекъсна го Доминик с разярен глас, — че собствената ми съпруга може да е била отвлечена, за да ми бъде върната срещу откуп, който ще е толкова голям, че ще сложи край на всичките ми надежди да превърна Блакторн в твърдината, която трябва да бъде, ако иска да оцелее.
Черните очи на Саймън се присвиха.
— И точно това ще кажеш на хората — заключи брат му. — Чуваш ли? Никой не бива да подозира в какво всъщност се съмнявам.
— А какво е то?
— Дънкан от Максуел и моята проклета друидска жена!
В настъпилото мълчание отекнаха думите, останали неизречени от Доминик — изневяра, предателство, разбити мечти.
— Ще вземем ли и други хора с нас? — попита Саймън след малко.
— Не. Няма да викаш никого — нито моя валет, нито твоя, нито дори кучкаря. Каквото и да се случи днес, трябва да си остане между нас двамата.
— Нали не смяташ наистина, че…
— Аз съм тактик, Саймън. Предателството отвътре е най-добрият начин да се превземе една крепост. Щом аз знам това, Шотландския чук сигурно също го знае.
Саймън се взря в очите на брат си, обзет от лошо предчувствие. Бог да е на помощ на тази жена, ако Доминик я открие с Дънкан, помисли си той и потръпна. Бог да ни е на помощ. На всички.
Няколко минути по-късно Доминик излезе от крепостта в пълно бойно снаряжение — броня, ботуши и железни ръкавици, шлем и меч. В едната му ръка имаше арбалет. В другата бе нощницата, която Мег в бързината си бе хвърлила на леглото в стаята си.
Хрътките подскачаха и ръмжаха, зажаднели да бъдат отвързани от каишките. Дългокраки, с източени тела и изплезени тесни езици, те горяха от нетърпение да подушат миризмата, която щяха да преследват днес.
Валетът на Доминик държеше Крузейдър за юздите и успокояваше буйния жребец. До тях стоеше Саймън, яхнал собствения си кон. Ако бе изпитвал някакви съмнения в убийственото настроение на брат си, те се изпариха в мига, в който Доминик буквално скочи на седлото, пренебрегвайки стремената. Всеки добре трениран рицар можеше да стори това в пълно бойно снаряжение, но малцина го правеха, когато до тях стоеше валет, готов да помогне.
Черният жребец се изправи на задните си крака и прибра ушите си плътно до главата, доловил настроението на ездача си. Доминик обаче се задържа на седлото без никакво усилие и изглежда изобщо не забелязваше огнения темперамент на животното.
— Хари е при портата — каза Саймън.
Доминик кимна отсечено и пое към вратарската къщичка. Огромният мускулест жребец пръхтеше и подскачаше неспокойно, пришпорван от своя ездач и възпиран от желязната юздечка между зъбите си. Чаткайки с грамадните си копита в напрегнат, тревожен ритъм, конете прекосиха калдъръмения двор.
Хари чакаше пред вратарската къщичка.
— Кога видя за последен път своята господарка? — попита без заобикалки Доминик.
— Преди слънцето да се покаже над зъбера Блакторн.
— Говори ли с нея?
— Да. Стори ми се, че отива към билковите градини.
— Сторило ти се е? — рязко повтори Доминик.
— Да. Но щом стигна до мястото, където пътеката се разделя, тя тръгна надясно.
— Градините са вляво — тихо поясни Саймън.
Доминик изръмжа гневно.
— Защо си решил, че отива към градините?
Хари изглеждаше смутен.
— Отговори на господаря си — сърдито го подкани Саймън. — Господарката ти може да е в опасност.
— Мег… лейди Маргарет… често ходи в градините, когато е… разтревожена.
Погледът, който му хвърли Доминик, едва ли можеше да накара бедния човечец да се чувства по-спокоен.
— Разтревожена? Какво искаш да кажеш?
Хари се смути още повече. Преди да успее да намери думи да отговори, от къщичката се появи възрастна жена. На слънчевата светлина на късното утро бялата й коса изглеждаше почти прозрачна.
Доминик се обърна към Гуин. И едва сега забеляза, че очите й, макар и избледнели с възрастта, имат същия чист, пролетно зелен цвят като очите на Мег.
— Джон — обясни тя без излишни въведения — имаше тежка ръка, когато беше ядосан. Мег се научи да не се мярка пред очите му в такива моменти.
— Съдейки по отвратителното състояние на крепостта — каза Доминик, — бих се обзаложил, че Джон е бил ядосан през по-голямата част от времето си.
— Да.
— Аз обаче не съм Джон.
— Да — съгласи се Гуин. — Ако бяхте, хълбоците на коня ви щяха да носят белези от шпорите ви, а устата му — да е разранена от жестокото дърпане на юздите.
— Имаш набито око.
— Вие също, Доминик льо Сабр, лорд Блакторн. Използвайте го, когато излезете от портата. Ще видите, че Мег просто събира билки, както обикновено.
— Без компаньонката си?
Старицата въздъхна.
— Понякога Едит е твърде досадна.
— Значи лейди Маргарет има навика да се мотае насам-натам без компания? — попита остро Доминик.
— Не — неохотно отвърна Гуин. — Винаги взема със себе си Едит, или мен, или някого от войниците.
Доминик се обърна въпросително към Хари. Пазачът поклати тъжно глава.
— Беше сама.
— Заведи кучетата до мястото, където пътеката се разделя — заповяда Доминик на кучкаря.
Мъжът пое по моста, сподирен от настървения лай на хрътките. Доминик понечи да го последва, но го спря гласът на Гуин.
— Не се плаши. Никой — нито човек, нито звяр — не би сторил зло на една друидска щерка.
Искрящият леден поглед на Доминик измери старицата от глава до пети.
— Лейди Маргарет не е вече малко момиче, та да скита из полята като селянка — каза той със студен, рязък тон. — Тя е съпруга на могъщ лорд и господарка на силна крепост. Сега тя е награда, която всеки мъж с радост би взел.
— Опасност съществува — призна Гуин. Сетне добави съвсем тихичко, почти беззвучно: — Но не за нея. Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш?
Старата жена се взря в него изпитателно.
— Усещам опасност — каза тя след дълга пауза. — Мег навярно също я е усетила. Но опасността не засяга нея. Засяга крепостта. Задават се опасни времена, милорд. Предзнаменованията…
В този момент Крузейдър се изправи рязко на задните си крака и захапа яростно юздата. Въпреки кипящия в кръвта му гняв, Доминик укроти жребеца без излишна грубост. Крузейдър стъпи отново на земята и разтърси мощната си шия и хълбоци.
— Спести ми тези небивалици — хапливо каза Доминик. — Винаги има опасни времена. Винаги има предзнаменования. Винаги има предателства. Важното е да знаеш как да се справиш с тях.
С тези думи той пришпори коня си и жребецът полетя напред като изстрелян от катапулт. Саймън бързо го последва. Чаткането па копитата по калдъръма се замени с глух тътен, когато двамата ездачи излязоха на подвижния мост. Слънцето блестеше в броните и шлемовете им със студена светлина.
Когато Доминик стигна до разклонението на пътеката, хрътките го очакваха с нетърпение, не по-малко от нетърпението, което изпитваше самият той. Но кучетата също бяха дисциплинирани като него. Въпреки че скимтяха и ръмжаха възбудено, те бяха отлично обучени и чакаха да им бъде даден знак с думи или с изсвирване на рог.
— Дай това на Скокливка — каза Доминик, като подаде на кучкаря нощницата на Мег.
Мъжът я пое и я поднесе към муцуната на сребристосива кучка. Животното я подуши, изръмжа, сетне я подуши отново. А след още няколко мига вдигна глава и излая нетърпеливо.
— Тя вече знае миризмата, господарю.
— Тогава я отвържи. Само нея — нареди Доминик. — Ако надуши дирята бързо, няма да пускаш останалите. Не искам излишен шум.
Кучкарят свали кожената каишка от шията на хрътката и й даде знак да подуши наоколо, за да намери търсената миризма. Отне й само няколко мига да я открие, защото земята бе влажна и дирята бе съвсем прясна. И щом я откри, се спусна по нея с шеметна скорост.
Доминик и Саймън я последваха в бърз галоп. Под бледата, забулена в облаци светлина на слънцето доспехите им блестяха със сурово сияние. Скоро разочарованият лай на останалите хрътки остана далеч зад тях.
Мег бавно се изправи и се протегна, за да отпусне мускулите на гърба си. Беше прекарала последните няколко часа, пълзейки на колене из скалите и камънаците, които обграждаха като пръстен древната могила. Когато тръгна да излиза от свещената дъбова гора, малката торбичка на кръста й след толкова усилия най-после бе пълна със скъпоценни билки и при всяка стъпка се поклащаше весело до бедрото й.
Не беше очаквала, че ще й отнеме толкова време да събере новите листа и стъбълца и да открие още няколко от горчивите корени на растението, което бе нарекла „пантофката на призрака.“ Успяла бе да намери и доста други полезни билки, както и няколко млади филиза, които щеше да засади в своите градини. Можеше да вземе още, но ако бе откъснала листата на малките растения, щеше да ги убие. Сезонът тепърва започваше и още бе рано за буйно разлистване и растеж. Разцъфнали бяха само нарцисите, чиито жълти личица сияеха по полянките и край поточетата, търсейки топлината на слънцето.
Свещената могила вече беше далеч зад гърба на Мег, когато то най-после успя да пробие мъглата на пролетното утро. Лъч ярка жълта светлина се спусна от небето и сякаш подпали пръснатите тук-там дъбове и покритите с мъх скали. Камъните и голите клони заблестяха като изкъпани. Високо горе по върховете на разперените ръце на дъбовете се виждаха първите зелени наченки на приближаващото буйно лятно разлистване.
Мълчаливото обещание на напъпилата природа и слънцето помогнаха на Мег да се освободи от сковалото я напрежение. Тя вдигна ръце към слънчевия лъч, който я обля в светлината си, и подсвирна лекичко с уста, сякаш лъчът бе див сокол, когото трябваше да опитоми.
В отговор откъм билото на хълма долетя друго изсвирване.
След няколко мига към Мег с невероятна скорост се спусна една сива хрътка, която буквално стопяваше разстоянието до нея с пъргавите си, грациозни движения. Когато беше вече само на няколко крачки от нея, в тишината прозвуча сигнал на рог. Хрътката се спря, обърна се и пое обратно по пътя, по който бе дошла.
С разтуптяно от уплаха сърце Мег заслони очите си с ръка и вдигна поглед над долината, окъпана в блясъка на озарените от слънцето капчици роса. На върха на хълма имаше два бойни коня. Единият от тях беше с ездач. Другият — не.
В мига, в който Мег разпозна във втория кон жребеца на своя съпруг, иззад гърба й долетя гласът на самия Доминик.
— Къде беше, лейди?
Тя се извърна рязко.
— Стресна ме.
— Ще направя нещо много по-лошо, ако не отговориш на въпроса ми. Къде беше?
— Събирах билки.
Доминик огледа простите дрехи, в които беше облечена. Бяха целите измачкани и на петна и изобщо — в окаяно състояние. Всъщност изглеждаха така, сякаш са служили за постеля при тайно прелюбодеяние.
— Билки — повтори безизразно той. — Странно. Дрехите ти изглеждат така, сякаш не си ги събирала, а си се въргаляла в тях.
Мег огледа роклята си, сви рамене и отново вдигна очи към Доминик. Въпреки старателно овладения му глас, беше доловила ледената нотка на гняв в него. Гняв, който просто диреше извинение, за да се излее като порой върху й.
"Най-силната магия" отзывы
Отзывы читателей о книге "Най-силната магия". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Най-силната магия" друзьям в соцсетях.