— Затова нося тези парцали — каза твърдо тя. — Не виждам смисъл да съсипвам хубавата си туника, като лазя с нея из калта.

Доминик изсумтя и се огледа. С изключение на усмихнатите нарциси, наоколо нямаше и следа от зеленина. Той се обърна отново към Мег и я изгледа подозрително.

— Тук ли ги събира?

— Не.

— Тогава къде?

Мег не искаше да му казва за древната могила. Знаеше, че дори васалите, които толкова я обичаха, смятаха това място за обитавано от духове, че и още по-лошо — за прокълнато.

— Какво значение има? — попита тя. — Намерих това, което търсех.

Доминик с мъка се сдържа да не избухне.

— Нима? — възкликна с престорено мил глас той. — И какво търсеше?

И това не й се щеше да му казва. Ако му обясни за противоотровата, ще се наложи да му обясни и за липсващото лекарство. А беше обещала на Гуин да не споменава пред никого за това.

Възцари се тишина, нарушавана от далечните трели на някаква пойна птичка и от много по-близкия звук на конски копита — беше Саймън, който водеше коня на брат си. Хрътката подскачаше след него, изплезила език от тежкия бяг по следата на Мег.

— Милейди — каза Доминик с рязък тон, — какво толкова търсеше, че си излязла от крепостта сам-самичка, без да се обадиш на никого?

— Млади филизи — отвърна Мег, отбягвайки погледа му. — За моите градини.

— Доста неумело лъжеш.

— Не лъжа. Събирах филизи, които да засадя в градината си.

— Покажи ми ги.

— Ще ти ги покажа, когато ги засадя. Ако се пипат твърде често… — Преди да успее да довърши, Доминик изтръгна чантичката с билки от ръцете й, обърна я с дъното нагоре и я разтърси. По земята се посипаха като дъжд стръкове, пръст и множество малки листенца.

— Не! — извика като обезумяла Мег.

Сетне дръпна чантичката от ръцете на Доминик, коленичи и започна да събира листенцата така, сякаш бяха малки златни монети.

Доминик я наблюдаваше със смръщени вежди. Беше се усъмнил в думите й, но в момента дори за миг не се съмняваше в искреността й. Тя очевидно наистина смяташе тези растения са много ценни.

— Саймън…

— Да, братко?

— Проследи къде е била.

— Добре.

— Няма да може — измърмори Мег, без да вдигне глава.

— Това, което Саймън не успее да види, кучката ще надуши.

— Не и при древната могила. Там не стъпват ни куче, ни кон.

— Защо? — попита Доминик.

— Не съм нито кон, нито куче, за да отговоря на подобен въпрос — троснато отвърна Мег. — Просто знам, че е така. Животните усещат някои неща по-добре от хората.

— Древната могила — повтори Доминик. В думите не, но в тона му имаше въпрос.

Мег измърмори нещо и продължи да прибира билките в чантичката.

В следващия миг един облечен в желязна ръкавица юмрук улови брадичката й и я вдигна, принуждавайки я да срещне мрачния поглед на съпруга си.

— Не се ли боиш от това място? — попита Доминик.

— Защо да се боя? Аз не съм ловджийска хрътка с изплезен език.

Саймън издаде звук, приличен на кашлица… или на приглушен смях.

Без да откъсва поглед от святкащите зелени очи на Мег, Доминик направи знак на брат си да изпълни нареждането му.

— Да, ти не си нито хрътка, нито кон — каза той, като натъртваше на всяка сричка. — Ти си друидска вещица. Какви магии си дошла да правиш тук?

— Друидка съм, но не съм вещица.

— И въпреки това идваш на място, което народът смята за прокълнато.

— Аз нося кръст — отвърна Мег. — Ако древната могила беше нечестиво място, кръстът щеше да се подпали. Но той не гори, а лежи хладен и спокоен между гърдите ми.

Докато звукът на конските копита замираше в далечината, за да отстъпи място на тишина, нарушавана единствено от птичите песни и свистенето на надигащия се вятър, Доминик гледаше изпитателно своята съпруга. Накрая я пусна, за да види, че по млечнобялата кожа на брадичката й са останали малки червени петънца от допира на коравия му стоманен юмрук. Това, че й бе причинил болка, със сигурност би го накарало да се почувства зле, ако не беше увереността му в нейната изневяра, която бе заседнала в стомаха му като студена, несмляна храна.

Нищо чудно, че снощи откликна толкова бързо на ласките ми. Тя не е новооперено, току-що уловено пиле, а сокол, който вече е научен да реагира на мъжки допир.

Ще ми роди наследници, това е повече от сигурно. Страстната мъжка прегръдка я привлича непреодолимо, досущ както безбрежното небе привлича сокола. На когото и да е принадлежала в миналото, сега тя е моя.

И моя ще си остане.

Доминик мрачно сведе поглед към разпилените по земята растения. Със сръчните си пръсти Мег бе успяла внимателно да събере всички млади филизи с изключение на няколко, които бързо вехнеха. Доминик не беше билкар, нито пък градинар, но тези растения му изглеждаха познати. Сигурен бе, че е виждал подобни да растат много по-близо до крепостта.

Той се наведе и вдигна няколко от тях, очаквайки Мег да запротестира.

Но тя не го стори, дори когато Доминик небрежно натъпка нежните стръкчета в една торба, завързана за седлото на Крузейдър. Когато обаче се наведе отново, за да й помогне да събере останалите листа, стъбълца и малки коренчета, Мег рязко отблъсна ръцете му.

— Не — каза тя. — Тези ръкавици те правят твърде груб и несръчен. Ако нараниш листата, преди да приготвя отварата, тя ще стане прекалено слаба и няма да ми послужи за нищо.

— Затова ли не взе със себе си Едит или някой от войниците? — попита Доминик. — Защото са твърде несръчни?

Мег не отвърна нищо.

— Отговори ми, жено моя. Кажи ми защо дойде в гората сама. Ръцете й престанаха да се движат.

— Аз…

Доминик зачака продължението с все по-растяща увереност, че каквото и да е то, ще бъде лъжа. Но то бе просто мълчание.

— На какво разстояние от тук се намира Карлайл? — попита той с престорена дружелюбност.

Мег въздъхна с облекчение. После заговори, като поднови събирането на последните листенца от земята.

— На повече от половин ден път пеша — каза тя. — Ако човек тръгне натам сега, ще стигне до Стария проход, откъдето се вижда имението, много след като луната вече е изгряла.

— Но ако язди, ще бъде там доста по-бързо, нали?

— Да, но малцина го правят, въпреки че до там има пряк път, по-къс от каруцарските пътища — обясни Мег. Говореше бързо, доволна, че е попаднала на безопасна тема. — Този пряк път е доста труден на места. Повечето хора предпочитат утъпканите каруцарски пътища. Преди Джон да се разболее, по няколко пъти годишно пътувахме до съседните имения, и все по пътя.

— Да не би тогава пътищата да са в лошо състояние? Затова ли дойде дотук по тази пътека?

— Не. Откакто се е върнал, Дънкан непрекъснато праща хора да ги поддържат.

При споменаването на Дънкан Доминик присви гневно очи и ако го беше видяла в този момент, Мег навярно щеше да забрави за пръснатите по земята листенца и да си плюе на петите. Но тя не го видя. Цялото й внимание бе съсредоточено върху скъпоценните стръкчета зеленина.

— Всички местни хора ли предпочитат да заобикалят тези хълмове и да използват по-дългите каруцарски пътища?

— Да. Те избягват местата, обитавани от духове.

— Колко удобно.

Думите прозвучаха яростно като звън на меч, изваден от ножницата. Ръцете на Мег трепнаха и застинаха.

— Удобно? — повтори тя. — За какво?

— За любовни срещи — процеди през зъби той.

Мег вдигна глава и спокойно срещна святкащия му поглед.

— Значи това било — каза тя. — Мислиш, че съм излязла, за да се въргалям из тревата с някой мъж.

— Не някой мъж — изръмжа Доминик, — а Дънкан от Максуел. Погледни се — бузите ти са зачервени, очите ти блестят, а дрехите ти са целите в кал.

— Бузите ми са зачервени, а дрехите ми са мръсни, защото цяла сутрин се вра къде ли не, за да събирам билки!

— Може би. А може би причината е в това, че си била с него.

— Не!

— Да не би Дънкан да си мисли, че не бих могъл да разбера дали си била негова? Да не би да се надява да ми набута своето копеле, както е сторила майка ти с Джон? — неуморимо продължи Доминик.

Мег вирна гордо глава.

— Кълна се, че това е самата истина. Не съм била с друг мъж.

— Така казваш ти.

— Вземи ме тогава — възкликна разпалено тя. — Вземи ме тук и сега, Доминик льо Сабр. Така ще разбереш, че си първият.

На устните му трепна студена усмивка.

— Добре изиграно, лейди Маргарет — тихо каза той.

— Не играя!

— Аз също. Ако сторя това, което искаш и установя, че не си девствена, и ако после се окаже, че си бременна, няма как да знам кой е бащата, нали?

Мег беше твърде слисана, за да успее да отговори.

— Не, моя малка умнице, аз няма да те любя преди да е минало месечното ти кървене. А когато това стане, ще те държа изкъсо. И когато забременееш, няма да има никакво съмнение чий син носиш в утробата си.

Едва сега Мег проумя горчивата истина.

— Всъщност тебе изобщо не те е грижа дали съм девица или блудница — прошепна тъжно тя. — Интересува те само това дали ще ти родя син.

— Да. Но ако досега си била блудница, дните на блудството ти свършиха.

— Можеше да съм лъжкиня, измамница, крадла, престъпница… това е без значение за теб. Всяка утроба би ти свършила работа, щом я получаваш заедно с Блакторн.

Очите на Доминик се присвиха до две тънки ледени цепки.

— Повярвай ми, мадам, каквато и да си била в миналото, занапред очаквам от теб да бъдеш пример за безупречна съпруга. Ще се разкайваш горчиво, ако си позволиш да опетниш името ми.

Мъничкото стръкче надежда, поникнало в душата на Мег още при първата й среща с нежния Доминик льо Сабр, бързо повехна при сблъсъка със студения като зимен вятър Доминик льо Сабр. Той не беше нормански дявол, за какъвто го смяташе Едит, но и не притежаваше онова добро и милостиво сърце, което се бе надявала да открие под тежките метални доспехи. Той не искаше нито нейния смях, нито нежността й. Нито се интересуваше от нейните мечти и надежди, от жаждата й да изгради по-добър живот за своя народ и за самата себе си, от копнежа й нейният брак да не бъде толкова горчив и злощастен, колкото брака на майка й.

Доминик льо Сабр бе просто мъж като Джон от Къмбърланд, като всички други мъже. И когато видеше копнежа си за наследници осуетен, щеше да побеснее също като Джон.

Тъмните сенки, които бе усетила в душата му, бяха истински като зимна нощ и много по-трайни от нея. Те щяха да вледенят живота й, както бяха вледенили самия него.

В собствената й душа отекна отчаян вик на протест. Но от устните й не излезе и звук.

Когато Доминик я повика рязко по име, зелените й друидски очи се взряха право в него, но виждаха през него като през стъкло. И мълчаливо и тъжно се любуваха на пролетта, която бавно пристъпваше по земята, вещаейки празничен нов живот — живот, който Мег нямаше да вкуси.

— Такава скръб на лицето на толкова младо момиче — ядосано каза Доминик. — Нима е толкова ужасно да изоставиш разюздания живот, на който си свикнала?

Мег не отвърна нищо. Липсваше й всякакво желание да говори, още по-малко — да подлага чувствата си на присмеха на един мъж, който сам не притежаваше никакви.

— Предлагам ти сделка — каза той с леден тон. — Роди ми двама сина и аз ще те изпратя в Лондон. Там със сигурност ще намериш забавления, които ще ти харесат и ще задоволят плътските ти увлечения.

В очите й набъбнаха неканени сълзи.

— Ти нямаш ни най-малка представа какво ми харесва и какво — не.

— Знам обаче, че снощи ти отказа да дадеш на своя съпруг онова, което му се полага по право — яростно отвърна Доминик.

— Винаги съм знаела, че е мой дълг да се омъжа за оногова, който ми е отреден — каза Мег така, сякаш изобщо не го беше чула. — Че ще бъда предана, съвестна съпруга. Че ако попадна на подходящ съпруг, съм способна да му дам много от себе си. А сега…

Гласът й заглъхна.

— Сега какво? — попита Доминик. — Говори.

— Сега знам, че това никога няма да стане — прошепна Мег. — Пролетта дойде, но за мен и за племето тя няма да дойде никога.

— Престани да плачеш за Дънкан — грубо се сопна Доминик.

— Дънкан? Какво…

— Ти си моя жена — продължи упорито той, без изобщо да я слуша. — Няма да имаш друг съпруг освен мен.

— Да. Ти също няма да имаш друга съпруга освен мен. Докато смъртта ни раздели. Може би ще ме убиеш, за да си все още способен да правиш деца, когато се ожениш повторно? Това ли е опасността, която усетих в съня си и от която се събудих вледенена и трепереща?

— Какви са тези глупости? — възкликна Доминик. Внезапно Мег потрепери. Цветът се отдръпна от лицето й, а по внезапно настръхналата й кожа пробягнаха ледени тръпки.

— Чу ли това? — прошепна тя.

— Кое?

— Смеха?

Доминик напрегна слуха си.