Жребецът на брат му се изправи отново на задните си крака, откликвайки на гневното трепване на ездача си.

— А лейди Маргарет? — попита с хладен тон Доминик.

— И тя е в крепостта.

— Любовници ли са?

— Никой не ги е хващал заедно.

Доминик отново изсумтя.

— Това означава само, че са умни, но не и добродетелни. Ами Рийвърите? И те ли са тук?

— Не. Те са с братовчеда на Дънкан на север от тук, в Карлайл — едно от именията на лорд Джон. Или по-скоро едно от твоите имения.

— Още не е. Не и преди да се оженя за дъщерята и бащата да е умрял.

— До сватбата остават два дни. Съмнявам се дали Джон ще остане жив след сватбеното пиршество.

Доминик отвърна поглед от брат си и се взря в главната кула на крепостта Блакторн, която се възправяше застрашително върху зеления хълм пред него. Лорд Джон несъмнено бе похарчил цяло състояние, за да издигне тази внушителна постройка с нейните четири етажа, дебели стени и здрави оръдейни кули по ъглите.

Да, не бяха жалени средства, за да може мястото да се превърне в непристъпна бойна твърдина. Недостроена каменна стена опасваше кулата в радиус от тридесетина метра. В завършен вид стената трябваше да стане два пъти по-висока от човек, яхнал кон. Но на места камъкът отстъпваше място на дървени огради, чиято уязвимост набитото око на Доминик съзря от пръв поглед.

Джон поне е проявил достатъчно разум да изкопае широк, дълбок ров с вода около стената, за да възпира нападателите. Но дори така кулата е твърде незащитена. Трябват само няколко кофи гръцки огън върху дървените огради и външната крепостна стена ще бъде пробита. А кулата ще издържи само докато жаждата не принуди бранителите й да се предадат.

Освен ако в самата кула има кладенец… Ако няма, незабавно ще се погрижа този пропуск да се запълни.

Доминик погледна отново високата каменна постройка, кацнала върху прясно раззеленения хълм. В полупостроената външна стена имаше висока порта. Подвижният мост над рова все още не беше спуснат.

— Къде е вратарят? — попита Саймън. — Да не искат да обсаждаме крепостта?

— Търпение, братко — язвително отвърна Доминик. — Джон заслужава по-скоро съжаление, отколкото гняв.

— Бих предпочел да хвърля ръкавицата си в саксонската му мутра.

— Може и да ти се удаде тази възможност.

— Давате ли ми дума, сеньор? — разпалено попита Саймън. Смехът на Доминик отекна стоманен и твърд като метала на шлема му.

— Горкият Джон от Къмбърланд — каза той. — Баща му и неговият баща не са смогнали да удържат норманската вълна. Той също не е успял. А сега умира, повален от смъртоносна болест, и има само една жена за наследник. Каква жалка участ! Ще рече човек, че е бил прокълнат.

— Прокълнат е.

— Какво?

Преди Саймън да успее да отговори, се чу звън на вериги и скърцане на зъбци и подвижният мост бавно се спусна.

— Ах — каза Доминик с нескрито задоволство, — нашият навъсен саксонец е решил да сведе глава пред равните нему норманци. Кажи на останалите ми рицари да пристигат по-бързо.

— С бойните си коне ли?

— Да. По добре да посплашим Джон сега, за да няма сетне кръвопролития.

Тази трезва тактическа преценка на ситуацията не изненада Саймън. Въпреки смелостта и бойните си умения Доминик, за разлика от много рицари, далеч не беше кръвожаден. Дори в битка той не се палеше, напротив — бе студен като норвежка зима. Това бе тайната на неговия успех и доста смущаваше онези рицари, които не бяха се сблъсквали с такава дисциплинираност.

Саймън тъкмо обръщаше коня си обратно към гората, Когато Доминик го повика отново.

— Какво означаваше това, че Джон нямало да оцелее след сватбеното пиршество?

— Че е много по-тежко болен, отколкото си мислехме.

За миг се възцари мълчание, нарушено от звъна на облечен в желязо юмрук по облечено в желязо бедро.

— Тогава бързай, братко — рязко каза Доминик. — Не искам женитбата ми да се отложи заради погребение.

— Чудя се дали и лейди Маргарет очаква сватбата си с такова нетърпение?

— Все ми е едно дали я очаква с нетърпение или ще се запъва като магаре на мост. До Великден аз ще имам наследник.

2

Останала сама в своята стая на четвъртия етаж на кулата, Мег развърза горната си туника и метна износената дреха от груба вълна на леглото. Дългата до земята долна туника бързо я последва. На светлината на свещите кръстът, който Мег носеше на шията си, сияеше като разтопено сребро. При всяка нейна стъпка под нозете й шумоляха сушени билки и цветя, набрани още миналото лято. Тя припряно надяна семпла туника и пелерина — такива, каквито носеха жените от простолюдието.

Откъм голямата зала на долния етаж долетя женски смях. Мег затаи дъх. Молеше се Едит да е твърде заета да флиртува с Дънкан, за да си прави труда да се интересува дали господарката й има нужда от нещо. Неспирното бърборене на компаньонката за грубата сила и студенината на лорд Доминик бяха започнали да я вбесяват.

Не искаше да чува нищо повече за това. Щеше да бъде представена на бъдещия си съпруг едва на самата сватба утре, защото баща й бе настоял, че е твърде слаб да стане от леглото. Мег не знаеше дали това е вярно. Знаеше само, че утре ще стане съпруга на мъж, когото бе зърнала за пръв път едва вчера.

Цялото това бързане със сватбата я изпълваше с безпокойство. Образът на Доминик льо Сабр, изникващ от мъглата върху страховития боен жребец, не й даваше мира дори насън. Нямаше желание да се мята от болка в постелята на този жесток воин, докато той хвърля семето си в безплодното й тяло.

А тя не се съмняваше нито за миг, че това ще бъде едно безплодно, болезнено единение. Но мисълта, че ще остави суровия рицар бездетен, бе твърде малка утеха пред мисълта за бъдещето, което я очакваше — да бъде нива, безспирно орана от грубия нормански плуг.

Кръвта й се смрази. Знаеше какво е подтикнало майка й, друидката, да тръгне към гората и да не се върне никога повече, изоставяйки дъщеря си в грубите ръце на Джон. Но предпочиташе да не го знае, защото в съдбата на майка си виждаше своето собствено бъдеще.

Може би легендите са верни. Може би има друг, по-добър свят тук долу, под нашия, и входът за него е скрит някъде в древната гробищна могила. Може би сега мама е там и подсвирва на сокола, кацнал на китката й, голямата раирана котка спи в скута й и отвсякъде я облива слънчева светлина…

Отдолу отново се чу женски смях, който прекъсна мислите на Мег. Тя се намръщи. Този смях й беше непознат. Беше богат и кръшен като летен вятър. Навярно принадлежеше на норманката, която бе зърнала от прозореца на стаята си и чиито черни коси и алени устни — това се виждаше и отдалеч — можеха да завъртят главата на всеки мъж.

Не ме интересува дали наложницата на лорд Доминик е красавица или не, ядосано си каза Мег. Важното сега е да се измъкна от кулата, преди Едит да е дотичала при мен с най-пресните истории за жестокостта на норманците. Верни или не — аз самата не знам какво да мисля, — приказките на Едит ме дразнят. С треперещи пръсти Мег дръпна бродираните панделки, вплетени в дългите й плитки. Сетне нетърпеливо сплете отново косите си и ги завърза с кожени върви. Накрая сложи на главата си проста кърпа с венче от усукана кожа, изскочи от стаята си и се спусна по извитата вътрешна стълба, водеща към втория етаж на кулата.

Докато стигне до долу, едната от плитките й вече се бе разплела. Подобно на огнен водопад ярката й златисточервена коса се спусна по семплата сива вълна на късата й пелерина.

Всички слуги припряно се покланяха на Мег по пътя й към страничната крепостна постройка, която бранеше входа към кулата. Никой не бе изненадан от простите й дрехи, защото бяха свикнали с приумиците на своята господарка. Мег бе оставена да расте на воля в Блакторн още от тринадесетгодишна, когато кралят се бе противопоставил на женитбата й с Дънкан от Максуел. Сега, на деветнадесет години — възраст, на която повечето жени с нейното положение вече имаха съпрузи и рояк деца — тя беше стара мома, чийто баща отдавна бе загубил надежда да се сдобие с наследници.

Мег кимна на слугата, който разтвори вратата пред нея, и пристъпи през прага, за да се озове на върха на стръмната каменна стълба, спускаща се към покрития с калдъръм двор на крепостта. Докато слизаше по обвитите в мъгла стъпала, меките й кожени пантофки не издадоха и звук. Лека и гъвкава като котка, тя се спусна в просторния двор, където вятърът фучеше из хамбарите и кухненските постройки и рошеше перушината на птиците, чакащи със завързани криле и крака да бъдат заклани за утрешното пиршество.

Сивото небе над нея беше набраздено с ясносини ивици. Бледият диск на слънцето прозираше едва-едва през воалите от мъгла. За Мег крехкото сребристо сияние на пролетта беше като дар от бога, повдигаше духа й. Вляво от нея се чуваше звънкия зов на птиците в гълъбарника. Отдясно долетя пронизителния, остър вик на млад исландски сокол, когото изваждаха от клетката му, за да го обучават на двора.

Мег тръгна към крепостната порта, но не бе направила и две крачки, когато една черна котка с три бели крачета и изумително зелени очи се спусна към нея с щастливо мяукане и навирена пухкава опашка. Мег се наведе, разпери ръце и животното скочи в скута й, уверено, че ще го уловят и прегърнат.

— Добро утро, Черньо — каза Мег с усмивка.

Котаракът измърка и потърка глава в рамото и брадичката й. Дългите му бели вежди и мустаци изпъкваха ярко на фона на черното му лице.

— Ах, каква мека козина имаш. Обзалагам се, че е по-мека и от кралското наметало от невестулки.

Черньо измърка в знак на съгласие и се взря в господарката си с немигащи зелени очи. Нашепвайки му гальовни слова, Мег го понесе към портата.

— Добро утро, милейди — поздрави я вратарят, като докосна почтително шапката си.

— Дал бог добро, Хари. По-добре ли е синът ти?

— Да, слава на бога и на вашето лекарство. Момчето ми пак припка като кученце и си вре носа навсякъде като коте.

Мег се усмихна.

— Това е чудесно.

— Ще се отбиете ли при соколицата на свещеника, след като се погрижите за билките си?

Смарагдовите й очи се взряха тревожно в лицето на Хари.

— Как е малката ми ловджийка? Все още ли отказва да се храни?

— Да.

— Ще отида да я видя.

Вратарят се отправи, накуцвайки, към огромната двукрила порта, от която започваше подвижният мост, водещ към външния двор на крепостта. В едното от масивните дървени крита се врязваше малка врата. Хари я отвори и на пода на тъмната вратарска къщичка се очерта правоъгълник от сивкава дневна светлина. Мег тръгна да излиза, но вратарят се приведе към нея и каза тихичко:

— Сър Дънкан питаше за вас.

Мег се извърна рязко към него.

— Да не би да е болен?

— Той ли? — изсумтя Хари. — Той е здрав като дъб. Не, чудеше се дали вие не сте болна. Тази сутрин ви е нямало на службата.

— Добрият ми Дънкан. Колко мило, че е забелязал.

Хари се покашля. Малко бяха хората, които биха нарекли Дънкан „мил“. Но господарката на Блакторн беше друидска вещица. И имаше дарбата да укротява и най-свирепите същества.

— Дочух, че не е бил единственият, дето е забелязал — вметна вратарят. — Норманският лорд здравата се бил разлютил, като не ви видял.

— Кажи на Дънкан, че съм добре — каза Мег, като забърза към вратата.

— Мисля, че вие ще го видите преди мен.

Мег поклати глава и разплетените й коси заблестяха като огнени вълни. Без да спира, тя отвърна през рамо:

— Баща ми нареди да не ходя при него след утринната служба. А тъй като Дънкан напоследък не се отделя от ложето на татко… — Тя сви рамене.

— Какво да кажа на лорд Доминик, ако ме пита за вас? — попита Хари, като хвърли лукав поглед към господарката си.

— Ако пита, макар че се съмнявам, кажи му истината. Не си виждал добре облечена жена да излиза от крепостта тази сутрин.

Вратарят погледна простите дрехи, в които беше облечена, и се разсмя. Но изведнъж смехът му секна и той тъжно поклати глава.

— Вие сте досущ като майка си — не ви свърта сред тия каменни стени. Тя беше като сокол — жадуваше за свобода.

— Е, сега е свободна.

— Моля се да сте права, господарке. Бог да дава мир на клетата й душа.

Мери отвърна поглед от мъдрите, избледнели от годините сини очи на Хари. Цялото му изражение издаваше съчувствието, което изпитваше към нея. Тя беше друидка, дъщеря на друидка, и също като майка си щеше да бъде свободна единствено в смъртта.

От другата страна на езерото едно синьо рибарче очакваше с надежда някоя рибка да раздвижи спокойната водна повърхност. Сред тръстиките, подобно на каменна статуя, бе застинала призрачносива чапла. Гарвани грачеха по назъбените стени на върха на кулата. В тон с техния грак един от градинарите сгълча помощника си, задето е стъпкал някакво младо, едва поникнало стръкче.