— Върху продължението на рода си.

— Не повече, отколкото който и да било друг мъж.

— Не — поклати глава тя. — Има мъже, които искат много неща. Някои съумяват да ги искат едно след друго. Повечето искат всичко наведнъж.

— И затова не получават нищо.

Сега бе ред на Гуин да се изненада.

— Да — каза тя. — Така е. Но вие не сте като тези мъже. Обладан сте от една-едничка мисъл, преследвате една-едничка цел. Син.

Очите на Доминик заприличаха на остри ледени кристали.

— Все едно — сви рамене той. — Оказа се, че съм се оженил за ялова жена.

— Не е вярно!

В гласа на старицата нямаше и капчица съмнение.

— Тогава защо Мег е толкова сигурна, че ще умра без наследници? — попита заплашително Доминик.

Очите на Гуин се разшириха, сетне се присвиха замислено, без да се отделят от снажния воин, който стоеше пред нея. За пръв път си даваше сметка колко силна ярост се крие зад неговата привидно спокойна външност.

— Това ли ви каза? — попита предпазливо тя.

— Да.

— Точно това? Бихте ли повторил думите й, милорд? Трябва да съм сигурна.

В първия момент Доминик мислеше да откаже. Но в очите на старата жена имаше нещо, което го убеди да не го прави.

— Тя каза: „За да се роди друидски син, трябва любов. В теб няма любов, Доминик льо Сабр.“

Звукът, който се изтръгна от гърдите на Гуин, бе нещо средно между въздишка и тихо възклицание на болка, заглушено от пращенето на огъня. Тя разтърка очи, сякаш я бе налегнала внезапно огромно изтощение. Сетне вдигна поглед към мъжа, който искаше от живота едно-единствено нещо.

— Не е вярно, че Мег е ялова, лорд Доминик. Работата е там, че друидски син не може да се роди, ако между родителите не съществува любов.

— Защо, за бога?

— Не знам — простичко отвърна Гуин. — Знам само, че това е така още от времето, когато се е загубил друидският вълк.

— И кога е станало това?

— Много, много отдавна, господарю. Толкова отдавна, че само бог си спомня, само че не казва на никого.

— Стига, мадам — каза Доминик с натежал от сарказъм глас. — Да не искаш да повярвам, че за толкова много време нито един мъж не е успял да заблуди някоя друидка, че я обича?

Гуин сви рамене.

— Няма значение с какви лъжи си служат мъжете, за да вкарат една друидка в постелята си. В крайна сметка обаче проклятието тегне над женската, а не над мъжката любов. Много друидки са копнели да имат синове, за да донесат мир на своето племе и на земите си. Но нито една не е намерила любовта, която е нужна за да се роди мъжка рожба.

Доминик присви очи. Думите на старицата не му се нравеха. Никога не му бе ставало приятно, когато се изправеше пред капаните и укрепленията на градовете, които трябваше да превземе.

— Значи онова, което каза Джон, е истина — измърмори той. — Тези вещици са студени като планински гроб. У тях няма страст.

Гуин се усмихна накриво.

— На Джон ли вярвате или на недокосното друидско цвете, откликнало на зова ви, както соколът откликва на зова на своя господар?

Цялото тяло на Доминик пламна при спомена за желанието, което бе съумял да събуди у Мег. И за това как гневно се беше отдръпнала, щом бе станало въпрос за наследници.

— Тогава защо никоя от тези вещици не е обичала? Може би са неспособни да обичат? — рязко попита той.

— Някои наистина не са. Способността да обичаш се среща рядко, и то не само при друидите. Но Мег не е такава. В нея има много любов. Питайте когото щете от хората в крепостта.

— Ами другите вещици, които са можели да обичат? — настоя Доминик. — Да не би всичките да са се омъжвали за чудовища, които са били недостойни за тях?

— Чудовища? Не. Омъжвали са се за мъже, господарю. Просто за мъже.

— Въртиш се в кръг — раздразнено каза той.

— Не. Вие просто не искате да ме разберете. Бихте ли дал любовта си, душата си, на някоя жена, ако сте напълно сигурен, че тя иска само да ви използва, за да получи земи, богатства и синове?

— По дяволите, що за глупост е…

— Бихте ли могъл — продължи неумолимо старицата — да си позволите да обичате някоя жена? Бихте ли могъл да споделите своята строго охранявана душа с нея?

Доминик я изгледа изумен.

— На глупак ли ви приличам, мадам? Подобна власт над моята съдба не мога да дам на никого — нито на мъж, нито на жена!

Очите на старата жена се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да се търкулнат от там. Беше живяла твърде дълго на този свят, за да не знае, че сълзите не могат да променят нищо.

— Тогава вие няма да имате синове, а аз съм обречена да видя как още едно цяло поколение се моли богу да бъде освободено от древното проклятие.

— Не ти вярвам — изръмжа Доминик.

— Тогава повярвайте поне в това: друидите виждат отвъд измамната хубост на лицето или тялото. Те виждат душата на мъжа. Тази проницателност прави любовта неимоверно трудно постижима за тях, защото и те са хора. Да познаваш скритата същност на някого и въпреки това да го обичаш, е способност, която се среща по-често при ангелите, отколкото при хората. Мег е жена, не ангел.

Доминик я слушаше с присвити ледени очи — отражение на леда, който бавно сковаваше душата му, докато увереността и скръбта на старата жена го заливаха като тъмна вълна. Внезапно юмрукът му се стовари върху масата. Звънчетата подскочиха и иззвъняха нестройно. След това настъпи тишина.

Никой не дръзна да я наруши.

Саймън отмести поглед от Гуин към брат си. Доминик беше свъсил чело. Имаше вид на човек, който разсъждава трескаво.

Напрежението, обзело Саймън, постепенно се стопи. Съсредоточеше ли се върху целта си, брат му можеше да превземе всяка крепост, град или жена — било то със сила или хитрост.

Или с предателство, ако няма друг начин.

Измина много време. Най-после Доминик отново сведе очи към старата друидка. Погледът му беше като лед — твърд и много студен. Гласът му също.

— Благодаря, мадам. Проблемът с наследниците вече е напълно изяснен.

Това означаваше, че повече не му е нужна и Гуин го разбра. Тя кимна лекичко и се оттегли безшумно като дим. Доминик се обърна към брат си.

— Вярваш ли на старата вещица?

— Усещам, че тя си вярва.

— Да — горчиво каза Доминик. — Видял съм предостатъчно по време на кръстоносния поход и знам, че този вид вяра може да стори чудеса.

— Или да осъществява проклятия.

Юмрукът на Доминик се стовари още веднъж върху масата и това изтръгна от звънчетата вик на протест срещу мъжа, чийто железен самоконтрол не позволяваше на самия него дори въздишка на протест.

— Какво ще правиш? — попита Саймън. — Ще анулираш брака си заради безплодието на жена си?

— Не — заяви решително Доминик. — Никога.

Категоричността на този отговор изненада и двама им.

— Защо не? Можем да задържим крепостта дори ако тановете и васалите се разбунтуват — изтъкна Саймън. — Ако хората откажат да обработват земите ти, баща ни има повече крепостни селяни, отколкото са му нужни за именията в Нормандия. Много селяни с радост биха дошли тук, където всеки от тях ще има по едно прасе и собствена градина.

— Да.

Доминик не каза нищо повече. Разрешението, което предлагаше Саймън, беше разумно, но и през ум не му минаваше да го приеме. Не можеше да каже защо. Знаеше само, че инстинктите му се бунтуват срещу всяко разрешение на проблема, изключващо от живота му друидската вещица, която бе негова съпруга.

Той се намръщи и сведе поглед към малките златни звънчета, които затрептяваха тъй сладкозвучно и при най-лекото докосване.

Ако цветята можеха да пеят…

Ако друидските вещици можеха да обичат…

— Да! — възкликна той. — Това е!

— Какво?

— Разрешението, братко мой, е много просто. Трябва да науча тази вещица да ме обича.

14

Доминик и Саймън прекосиха салона и се отправиха към извитата стълба, водеща към една от четирите ъглови кули на крепостта. Тихият звън на златните камбанки в лявата ръка на Доминик се изгуби сред шума на слугите, които рендосваха и лъскаха дървения под на салона.

Над вече оголените греди се трудеха други слуги с кофи с вода, сапун и груби четки. Покрай едната стена бяха струпани овехтели рогозки в очакване да бъдат изгорени. Пламъците на огъня в голямата камина подскачаха буйно, поглъщайки лакомо поредната купчина вехтории.

Стюардът сновеше непрекъснато между слугите и ги подканяше да работят по-бързо и по-усърдно, за да задоволят новия стопанин на Блакторн.

— Поне стюардът знае кой е новият господар тук — измърмори Доминик.

— Всички знаят кой е новият им господар. Просто на някои им е по-трудно да го преглътнат.

— Бих ги посъветвал да не губят много време в дъвчене — каза Доминик, като се заизкачва бързешком по стълбата. — Има неща, които просто не понасям. Леността е едно от тях.

Смехът на Саймън отекна сред каменните стени на кулата.

— Твоите рицари знаят това твърде добре, Доминик. Не се съмнявам, че и жена ти ще го научи доста бързо.

— В това отношение лейди Маргарет няма какво да учи. Дъхът и тялото й са уханни и свежи като самата пролет. Чистотата в стаята й ме навежда на мисълта, че не тя, а Джон е виновен за състоянието на останалата част от крепостта.

Двамата продължиха по тясната стълба, тропайки ритмично с кожените си ботуши по каменните стъпала. Докато се изкачваха, Доминик не пропусна да отбележи, че ако някой решеше да превземе крепостта с щурм, щеше да бъде сериозно затруднен от факта, че всички рицари се обучаваха да държат меча в дясната си ръка. В резултат бе много по-лесно да браниш кулата, отколкото да я превземеш, защото при отбраната на стълбата каменната стена щеше да пречи на нападателите да размахват мечовете си. А за обърнатите с гръб към стъпалата защитници подобен проблем не съществуваше. Остриетата на техните мечове щяха да се движат свободно и да посичат и пронизват врага, вместо каменните стени на кулата.

Доминик превзе с един скок последните три стъпала и тръгна по коридора, който водеше към покоите на съпругата му. В коридора имаше още две врати, но той ги отмина бързо. Това бяха стаите, предназначени за компаньонките на господарката. И тъй като Едит заемаше само едната от тях, в другата бяха настанили Мари.

Никак не го блазнеше идеята да срещне която и да било от двете жени. Вече беше разбрал, че Едит е само една алчна кокетка, в която единственото хубаво нещо са чистите й ръце. Компанията на Мари също не беше кой знае колко приятна.

Това, че от Йерусалим насам бе престанал да й подарява злато и скъпоценни камъни, я караше непрекъснато да се цупи.

Сега си даваше сметка, че едно от нещата, които харесваше у Мег, бе пълната й незаинтересованост към съдържанието на ковчежетата, донесени от него в крепостта. Всъщност тя като че ли не се интересуваше от нищо, свързано с него.

Вълнуваха я само нейните проклети билки.

Спомни си как яростно ги бе дръпнала от ръцете му. Все още му беше трудно да повярва, че е вървяла пеша през блата и хълмове — и е рискувала да си навлече недоволството на своя съпруг — просто за да събере няколко странни зелени стръкчета. Но изглежда друго обяснение на случката от сутринта просто нямаше.

Любопитно му бе да види дали след няколкото часа, прекарани в мълчание, Мег ще е по-склонна да разговаря с него. Освен това се питаше дали златният накит в ръката му ще накара очите й да заблестят доволно, въпреки раздразнението й от факта, че не се бе оставил да го омагьоса, за разлика от останалите обитатели на Блакторн.

Вратата й беше затворена. Доминик потропа нетърпеливо.

— Отвори, Мег — подвикна той. — Аз съм, твоят съпруг.

Отговор не последва.

Доминик почука по-лекичко.

— Лейди Маргарет! Отвори вратата.

Отвътре отново не се чу нищо.

Този път юмруците му разтресоха страховито вратата.

— Отвори проклетата врата или ще я откача от пантите й!

Вратата се разтвори с трясък.

— Жено моя, ще трябва да се разберем по въпроса за някои основни прояви на любезност, които очаквам от…

В този момент Доминик млъкна, осъзнал, че вратата се е отворила от силата на неговите собствени удари, а не от нежните ръце на съпругата му, и пристъпи в стаята.

Тя беше празна.

— По дяволите! — изръмжа той, като захвърли звънчетата на леглото на Мег. — Вещицата не е тук!

Сетне прекоси стаята и влезе в съседната, която някога навярно бе служила за детска стая. Съдейки по вида й, Доминик реши, че тук съпругата му обича да сяда до прозореца и да бродира, заслушана в шетнята на слугите из двора.

— Празна е — каза той, преди Саймън да успее да попита. Обиколиха бързо и останалите женски стаи в крепостта, както и банята и клозета. Всички те бяха празни.

Без дори да се спогледат, двамата хукнаха като един обратно по стъпалата към входа на крепостта. Дежурният пазач изглеждаше — а и несъмнено беше — налегнат от скука.