— Минавала ли е оттук лейди Маргарет? — попита Доминик.
— Не — изненадано отвърна рицарят. — Нали ми казахте да не я пускам да излиза от крепостта, освен ако не е с вас?
Доминик изпъшка.
— А нейната компаньонка? — намеси се Саймън. — Тя минавала ли е оттук?
— Не. Минават само слугини, но и тях оглеждам най-внимателно.
— Не се и съмнявам — каза Доминик.
И двамата знаеха, че на рицарите още им държи влага от сутринта, когато ги бе смъмрил доста остро, задето са пуснали една от „слугините“ да излезе необезпокоявано от крепостта, без изобщо да забележат, че това всъщност е самата лейди Маргарет.
— Сега какво? — попита Саймън. — Може би трябва да потърсим Едит?
Доминик се намръщи. Колкото и да не харесваше тази жена с алчен поглед, тя беше най-вероятният човек, който можеше да знае къде е Мег.
— Откъде ще започнем? — попита той със скръбно изражение. — От крепостните стени или от гарнизона?
— Навън вали.
— Значи от гарнизона — заключи Доминик. — Колкото и да обича да флиртува с рицарите, Едит не би го правила под студения дъжд.
— Коя жена би? — попита Саймън.
В отговор брат му само изсумтя.
Двамата се отправиха в мълчание, натежало от кипящата у Доминик ярост, към рицарските помещения. Откакто Дънкан и рийвърите бяха заминали, Едит прекарваше по-голямата част от времето си на крепостната стена, където флиртуваше с поставените на стража рицари. При лошо време пък отиваше край кладенеца и се преструваше, че следи дали слугите внимават при ваденето на вода, докато всъщност просто се навърташе покрай казармените помещения, които бяха на същото ниво на крепостта.
Целият втори етаж се огласяваше от гръмките разговори на рицарите и техните валети и от монотонното припяване на слугите, които вадеха от кладенеца с голямо дървено ведро водата, необходима за нуждите на крепостта. Не беше трудно сред плътните мъжки гласове да се долови пронизителният женски смях.
Когато Доминик и Саймън се появиха откъм стълбата на кулата, първото, което видяха, бе Едит, която се беше залепила плътно до Томас Силния. От другата му страна бе застанала Мари. И двете жени очевидно се стремяха да привлекат шарещия поглед на рицаря… както и шарещите му пръсти.
— Може би трябваше да си спестиш парите, които даде за Мари и за другите като нея — каза Саймън.
— От този момент нататък Мари ще си изкарва сама прехраната като шивачка.
— А Едит?
— Някои жени са родени да бъдат уличници.
Томас чу приближаването на Доминик преди двете жени, обърна се, видя изражението му и разбра, че го очакват неприятности.
— Сър Томас — каза без всякакви предисловия Доминик, — оръжейната е пълна с ръждясали вехтории. Когато не сте зает да обучавате хората ми да се мятат на седлото и да си служат с меча с една ръка, ще се погрижите тя да бъде разчистена напълно.
— Да, господарю — кимна Томас, като неохотно отмести огромната си, месеста ръка от хълбока на Едит. — Кога ще наредите да започна?
— Веднага. Направете списък на това, от което ще се нуждаете, и ми го представете утре сутринта.
— Разбрано, господарю.
Томас завърза наметалото си, развързано от сръчните пръсти на Мари, намигна на двете жени и се отдалечи.
— Мари — обърна се Доминик към тъмнокосата жена, която го гледаше с очи, черни като очите на Саймън. Тя пристъпи грациозно към него. На лицето й бе изписана нескрита надежда.
— Да, господарю? Може би най-после желаете нещо от своята вярна Мари?
— Ти си доста сръчна с иглата. От днес нататък ще се грижиш за гардероба на моята съпруга. Всички коприни, които донесох от Йерусалим, са на твое разположение. Можеш да използваш и платовете от Нормандия и Лондон. Ако нещо ти липсва, незабавно ме уведоми.
Плътните устни на Мари се свиха недоволно, но единственото, което каза, бе:
— Да, господарю.
— Няма да имаш много работа — обади се Едит, когато норманката понечи да се оттегли. — Лейди Маргарет не се интересува от нищо друго, освен от своите градини и билки.
— Мари — повика я отново Доминик.
Не беше повишил глас, но Мари начаса се закова на място и се обърна към него.
— Вложи цялата си сръчност в шиенето и аз ще те възнаградя с прекрасни коприни — каза той.
Мари се усмихна доволно.
— Няма по-прекрасна коприна от устните на милорд върху моето тяло.
Доминик се засмя.
— Изчезвай, жено.
Погледът, с който го обгърна Мари, бе пълен със спомени. Тя наклони глава към него и заговори тихо, но не толкова, че да не бъде чута от останалите:
— Когато се отегчиш от своята градинарка, ела при мен. Моето тяло ще те посрещне с дъх на страст, не на пръст. А ако не харесваш мириса му, можеш да го окъпеш в своя.
— Върви — каза Доминик, но не грубо.
Сетне се загледа полуусмихнат след отдалечаващата се Мари. Фината й вълнена туника прилепваше плътно към тялото й, очертавайки пищните й женствени форми. При всяка нейна стъпка хълбоците й се извиваха в мълчалива, но недвусмислена покана.
— Ти — каза накрая той, като се обърна към Едит. — Къде е твоята господарка?
— Не знам, господарю — безгрижно отвърна Едит. — Нима успяхте пак да я изгубите? Толкова бързо?
Саймън трепна, поразен от глупостта на това момиче. Доминик наистина се отнасяше добре с хората си, но това съвсем не означаваше, че може да бъде вземан на подбив.
— Имаш ли някакви близки? — поинтересува се Доминик.
— В Блакторн?
— Да.
Едит поклати глава.
— А влече ли те църквата?
— Не — отвърна изненадано тя.
— Тогава предполагам, че ще трябва да продължа да плащам издръжката ти като акт на християнско милосърдие. От сега нататък ти, жено, ще надзираваш килерите и кухнята.
Лицето на Едит придоби шокирано изражение.
— Това ли иска Мег от мен?
— Откъде да знам? — небрежно сви рамене Доминик. — Нали постоянно я губя, както любезно изтъкна преди малко. От друга страна обаче няма никакво значение какво иска или не иска Мег. Щом става въпрос за крепостта, господарят съм аз.
Лицето на вдовицата пребледня като платно. В очите й се появиха сълзи.
— Прекалих, милорд. Простете ми. Последните дни бяха доста тежки — припряно заобяснява тя. — Смъртта на лорд Джон, сватбата, пропъждането на сър Дънкан, това, че норманците взеха да се разпореждат необезпокоявано тук, където…
Едит рязко млъкна, осъзнала какво казва.
— Трудно ти е да се примириш с мисълта, че имаш господар норманец — каза с равен глас Доминик, — защото баща ти е бил убит от норманците.
— Да, господарю — прошепна тя. — Съпругът и братята ми също. — Пръстите й играеха нервно със златната брошка, подарена й от Доминик.
— Войната свърши — заяви спокойно той. — Ако искаш да продължаваш да я водиш, ще трябва да си потърсиш друга крепост.
Едит изписка ужасено, свлече се на колене и сграбчи ръката му.
— Не, умолявам ви. Позволете ми да остана тук, докато… — Гласът й се прекърши.
— Докато?
— Аз нямам друг дом. Не искам друг дом. Моля ви, господарю. Нека остана тук. Ще ви докажа, че го заслужавам, каквото и да поискате от мен.
Първоначалният порив на Доминик бе да отдръпне ръката си от целувките, с които я обсипваше Едит, защото те бяха по-скоро сладострастни, отколкото смирени и умоляващи. Но се въздържа. Беше се научил, че поривите са твърде лош съветник.
— Каквото и да поискам? — тихо повтори той.
— Да — отговори тя, без да го поглежда.
— Тогава стани и ми кажи кои са любимите места на моята съпруга.
Едит остана на колене, притискайки ръката му до заоблената си гръд.
— Градината — започна тя, — птичарникът…
— Вътре в крепостта — прекъсна я Доминик, като отдръпна ръката си със зле прикрито отвращение.
— Билкарникът, параклисът и банята — каза Едит. Сетне добави: — Двамата с Дънкан особено много обичаха банята. Тя е много усамотено място, а и сапуните на господарката са меки като лебедов пух.
Изражението на лицето на Доминик бързо й показа, че с тези думи съвсем не печели симпатиите на новия си господар.
— Извинете, милорд — припряно каза тя. — Всичко е било съвсем невинно, сигурна съм.
— Върви в параклиса — изръмжа през зъби Доминик на брат си. — Вземи и Едит със себе си.
Преди който и да било от двамата да успее да се възпротиви на нареждането му, той се завъртя на пети и се отдалечи. Стълбата към билкарника беше тъмна и студена, защото той се намираше в задната част на крепостта, където постройката се сливаше с каменистия склон. Доминик грабна една факла и я поднесе към свещта, която гореше постоянно при входа към долните нива на крепостта. Факлата се запали и се разгоря с блед оранжев пламък, което свидетелстваше за немарливата й направа.
Въздухът беше студен, влажен и напоен с мириса на храна и билки. Доминик закрачи решително по тесния коридор, като се опитваше да овладее гнева, кипнал във вените му при мисълта за Мег и Дънкан и за сладострастните им игри в банята. Не ме интересува, каза си той, какво е правила, преди да стане моя съпруга. И в същия миг се сепна. Не можеше да повярва!
Шокът от тази мисъл пропъди гнева му. Мег е била сгодена за Дънкан. Кралят се бе противопоставил на брака им, както и на всички други женихи, предложени от Джон. При това положение беше напълно естествено тя да подири удоволствие в прегръдките на мъжа, с когото винаги са били толкова „привързани един към друг“.
Самият Доминик не беше чак такъв светец, та да обвинява съпругата си за това, че се е поддала на чувствената си природа. Ала всеки път, когато си представеше как Мег лежи в обятията на Дънкан и как шотландецът граби с пълни шепи от щедро разтворените пред него богатства на нейната женственост, в кръвта му закипяваше убийствена ярост.
За да я смири, той се насили да съсредоточи вниманието си върху помещенията от двете страни на коридора. За разлика от останалите стаи в крепостта те бяха чисти и подредени, и очевидно се поддържаха такива далеч отпреди да издаде своята заповед за привеждане на крепостта в ред.
Това е работа на Мег, обзалагам се. Тя е чиста като котка. Жалко само, че е и толкова независима. Неспособна е да се подчини и на най-простата заповед.
Доминик наведе глава, за да мине под ниския праг на билкарника. В мига, в който се изправи отново, до слуха му достигна гласът на Мег. Беше застанала с гръб към него и счукваше нещо в едно хаванче върху дълга каменна маса, която изглеждаше като поникнала направо от земята под краката й.
— Който и да си ти — каза тя без да се обръща, — остави факлата навън, защото вреди на въздуха в билкарника. Колко пъти трябва да го повтарям на всички в тази крепост?
— Навярно толкова, колкото аз трябва да ти повтарям да си стоиш в стаята — отвърна Доминик.
Мег се завъртя рязко. Очите й, осветени от трепкащия пламък на факлата, бяха огромни, стреснати. На светлината кожата й изглеждаше златна като камбанките, които Доминик бе захвърлил ядосано на леглото в стаята й.
— Ти! — възкликна тя. — Какво търсиш тук? Това е моето място!
— Не, мадам. Крепостта е моя, както и всичко в нея — остро каза той. — Добре ще е да го запомниш.
Мег му обърна гръб и отново се залови за работа. След миг хвърли поглед към водния часовник и започна да удря още по-бързо с чукалото.
— На теб говоря — каза Доминик, сдържайки гнева си с огромно усилие, свило устните му.
— Слушам те.
— Чу ли ме, когато ти казах, че не бива да напускаш покоите си, ако не съм с теб?
Мълчание.
— Отговори — изсъска той.
— Да, чух те.
— Тогава защо си тук?
— Билкарникът е част от моите покои — отговори тя.
— Не си играй с търпението ми.
— Как бих могла? — промърмори тя. — Ти нямаш такова.
Доминик, който винаги се бе гордял със своето търпение, внезапно установи, че е напълно изваден от него. С три широки крачки той прекоси помещението и сграбчи Мег за лакътя с една ръка.
— Стига с тези глупости. Ти се закле пред бога да се подчиняваш на своя съпруг. И в името на бога ще му се подчиняваш. Обратно в стаята, мадам.
— След малко — каза тя. — Трябва да се занимая още известно време с тези листенца.
Доминик не се опита да спори. Той просто се обърна и тръгна към изхода, влачейки Мег след себе си.
Тя също не се опита да спори. Дори не помисли. Страхът, който ръководеше всичките й действия откакто се бе събудила, я накара да се замята и да се задърпа като обезумяла в опит да се освободи от хватката на Доминик.
— Какво, за бога… — промърмори той.
Мег пусна хаванчето и заби ожесточено нокти в ръката му. Пръстите му обаче изобщо не се отпуснаха, затова тя се помъчи да ги отлепи от ръката си един по един.
Напразно. Доминик беше много по-силен от нея.
— Престани да се дърпаш, преди да си се наранила — строго каза той.
— Пусни ме!
"Най-силната магия" отзывы
Отзывы читателей о книге "Най-силната магия". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Най-силната магия" друзьям в соцсетях.