— Не и преди да стигнем до стаята ти.

— Не! — прегракнало рече тя. — Трябва да си довърша работата!

Внезапно Доминик я вдигна от земята и Мег отчаяно размаха крака и ръце във въздуха, безпомощна като уловена в мрежа птичка. Обладана от една-единствена мисъл — че ако не приготви веднага скъпоценните листенца, те ще станат безполезни и не ще има с какво да ги замени, — тя отново се хвърли в яростна съпротива, която изуми Доминик не само защото бе толкова силна, а и защото беше напълно мълчалива.

При опита му да я усмири с една ръка пламъкът на факлата заподскача и запращя страховито, приближавайки се на милиметри от очите й, от косата й, от лицето й. Мег обаче изобщо не му обръщаше внимание. Кърпата за глава и диадемата й паднаха на земята и косата й се разпиля във всички посоки.

— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Ще се подпалиш!

Мег, изглежда, въобще не го чу. Когато видя как пламъкът облизва китката й при отчаяния опит да забие нокти в лицето му, той изруга яростно, пусна факлата на земята и я угаси с ботушите си.

Сега, когато и двете му ръце бяха свободни, Доминик бързо сложи край на схватката. Преди да разбере какво става, Мег се озова прилепена към стената. Едната му ръка приковаваше китките й високо над главата, другата стискаше брадичката й, а краката му бяха стегнали нейните като клещи. Колкото и да се мъчеше, най-многото, което успяваше да стори, бе да диша.

Доминик се взря в почервенялото от гняв лице на своята съпруга, питайки се какво я е накарало да го нападне толкова ожесточено. Очаквал бе при настояването му да се подчини на неговата заповед Мег да спори или да моли, или пък да се мръщи и да се сърди цял ден. Но не и да се нахвърли върху него като дива котка.

Постепенно Мег притихна. Без да откъсва святкащите си зелени очи от него, тя отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, притисната от мощното му тяло.

— Свърши ли? — попита Доминик с иронична вежливост. Мег кимна.

— Значи сега отиваме в твоята стая и… — Той млъкна, усетил как тялото й отново се изопва. — Ако те пусна, пак ще се опиташ да избягаш, нали?

Тя не отвърна нищо. Нямаше нужда. Напрежението в тялото й бе по-красноречиво от всякакви думи.

Доминик объркано впери поглед в своята съпруга, окъпана от светлината на ароматизираните свещи в билкарника. Мег беше победена в схватката помежду им и го знаеше не по-зле от самия него. И въпреки това щеше да продължи да се съпротивлява, ако я пуснеше.

Настъпи продължително, напрегнато мълчание. Доминик продължаваше да се взира в тревожните й очи. Изведнъж си припомни повода, от който бе започнало всичко.

— Да не би случайно да се занимаваш с ония листа, които събра сутринта? — полюбопитства той.

— Да — прошепна Мег. Сетне продължи припряно, с умолителен тон: — Моля те, остави ме да довърша работата си. Нямаш представа колко е важно. Трябва да ги приготвя, преди да са загубили силата си.

— Защо?

— Не зная — призна тя. — Знам само, че трябва да го направя, иначе с Блакторн ще се случи нещо ужасно.

Доминик вдигна глава, сякаш се опитваше да чуе вътрешния си глас. Но единственото, което чуваше, бе звукът на падащи водни капки нейде наблизо. Той се обърна и видя сребърна купа, окачена над друга купа от абанос. От първата към втората в равномерен ритъм се процеждаше вода.

— Това нещо друидско ли е? — попита Доминик, като се обърна отново към съпругата си, която с всеки изминал миг се превръщаше във все по-голяма загадка за него.

— Да.

— Старата Гуин ми спомена за някаква опасност тази сутрин. Каза, че усещала опасност. Каза, че ти навярно също си я усетила.

Мег кимна енергично.

— Опасност от какво? — попита той.

— Не зная.

Доминик изсумтя.

— Май знаеш твърде малко неща, друидска вещице. Или просто не искаш да ми кажеш?

— Аз… аз сънувах сън — каза тихо Мег. — Опасността беше там, макар че не можах да я определя. После видях листата на това растение и разбрах, че трябва да ги открия, за да предотвратя тази опасност. Моля те, лорд Доминик. Позволи ми да довърша това, което започнах. Откъснах всички листа, които намерих на могилата. Ако не ги приготвя сега, няма да мога да набера други поне още три-четири седмици. Моля те.

В погледа й се четеше искрено отчаяние и болка. Защото Мег знаеше, че и собствената й съдба, и бъдещето на Блакторн зависят от това дали суровият воин срещу нея ще прояви здрав разум, след като беше поставила търпението му на изпитание, каквото малцина мъже биха могли да понесат.

Усети неговия отговор още преди да го е произнесъл. Усети го по едва доловимото отпускане на мускулите му, по здравата му хватка, която без да се разхлаби ни най-малко, изведнъж стана по-скоро чувствена, отколкото яростна. По това, че внезапно започна да усеща мъжествените очертания на тялото му, притиснато към нейното.

— Тогава да направим сделка — предложи с приглушен глас Доминик. — Какво ще ми дадеш, ако те оставя да приготвиш друидската си отвара?

— Единственото, което искаш от мен, е син — отговори Мег, като се стараеше да прикрие горчивината в тона си. — А не е в моята власт да ти го дам.

Очите му се присвиха полугневно, полуразвеселено.

— Има и други неща, който един мъж може да иска от една жена — промълви той.

— Нима? Не си ми споменавал за тях.

— Не съм — бавно отвърна Доминик. — Там ми беше грешката.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — попита учудено Мег.

— Името ми е Доминик — каза той, като допря лекичко устни до нейните. — Искам да чуя как го казваш.

— Доминик…

Шепнещата топлина на дъха й обля лицето му.

— Казваш го много хубаво, сладка вещице — промълви Доминик.

После бавно, с неохота отдръпна тялото си от нейното.

— Добре, ще ми дадеш каквото поискам и когато го поискам — каза той с подрезгавял глас. — Съгласна ли си?

— Да.

— Да? Не се ли опасяваш от това какво мога да поискам?

— Не — отвърна Мег и погледна тревожно към масата, където водата се процеждаше неумолимо в абаносовата купа. — Опасявам се единствено за листата. Ако не ги приготвя скоро, всичко ще бъде напразно.

— Тогава да скрепим сделката с целувка.

— Сега?

— Защо не?

— Защото когато свършим — заобяснява припряно тя, защото не знаеше колко време й остава, — ще бъде вече твърде късно, главата ми ще бъде замаяна, а пръстите ми ще са станали вдървени и несръчни. Ти целуваш по много смущаващ начин.

Когато смисълът на тези набързо избърборени думи достигна до съзнанието му, Доминик се усмихна лекичко и прокара палец по треперещата й долна устна.

— А Дънкан? — измърмори той.

— Дънкан? — Мег преметна объркано. — Какво общо има той, за бога, с целувките? Никога и с нищо не е успявал да ми замае главата.

— А аз?

— Ти — да — каза раздразнено тя. — Току-що ти го казах. И ако не престанеш да си играеш с устната ми ще те ухапя!

— Къде? Тук ли? — попита Доминик, като придърпа едната й ръка до устните си, захапа нежно палеца й и усети как дъхът й секва.

— О, стига — примоли се Мег. — Ръцете ми не трябва да треперят.

Доминик се опита да прикрие задоволството си от този отговор, но това се оказа невъзможно. Той се разсмя толкова гръмко, че каменните стени сякаш се разтърсиха, и я пусна.

— Довърши работата си, сладка вещице. После ще се качим в стаята ти, за да обсъдим условията на твоето пленничество.

Още не беше произнесъл тези думи, когато Саймън прекрачи приведен прага на билкарника и пристъпи вътре.

— Намери ли я? — попита той.

— Да — отговори Доминик. Смехът все още звънтеше в гласа му. — Ела, ще я изчакаме отвън, факлата, която носиш, замърсява въздуха в нейния билкарник.

Когато излязоха, Саймън изгледа брат си с любопитство.

— Явно тази жена наистина е вещица.

Доминик измърка доволно и го погледна въпросително.

— Когато те оставих, ти беше толкова ядосан, че се страхувах да не я одереш жива — обясни Саймън. — А сега се смееш като дете.

Усмивката на брат му го смути.

— Проблемът е сериозен — каза той.

— Защо? Нямам ли право да се смея като другите хора?

— Тя ти е направила магия — ужасено промълви Саймън. — Едит беше права.

— Да, сладка магия — измърмори усмихнато Доминик.

— Дявол да го вземе, ти наистина си омагьосан. Пази душата си, братко, или скоро Дънкан от Максуел ще получи чрез предателство онова, което не може да вземе със сила!

15

Стиснала здраво запечатаното шишенце, Мег внимателно изкачи стъпалата към своята стая. Обикновено оставяше приготвените от нея отвари да отлежават на тъмно в билкарника, но тази специално не искаше да изпуска от погледа си нито за миг.

Доминик проследи с полураздразнен, полуразвеселен поглед как съпругата му отваря една скрита вратичка в дървената преграда, разделяща покоите й на спалня и дневна, как поставя шишенцето в тайната ниша и с въздишка на облекчение затваря обратно вратичката.

— Нали няма да кажеш на никого къде е? — попита угрижено тя, като се обърна към мъжа, който я бе последвал по петите от билкарника до тук.

Доминик сви рамене и затвори вратата зад гърба си.

— Нима има чак толкова голямо значение?

— Ако с това шише се случи нещо, няма да мога да приготвя ново лекарство още поне две седмици. А дотогава може да е твърде късно.

— Защо? За какво служи то?

Мег започна да мисли трескаво как да му отговори, без да наруши обещанието, което бе дала на старата Гуин. След кратко колебание тя обясни, подбирайки внимателно думите си, защото мразеше да лъже:

— Някои от моите лекарства са много силни. Ако се приемат в по-големи количества, те могат да бъдат смъртоносни. Това — Мег махна с ръка към скритото шишенце — е противоотровата за едно от най-силните ми лекарства против болка. След смъртта на Джон приготвих нова доза от лекарството, затова счетох, че е най-благоразумно да приготвя и противоотровата.

— За кого?

— Не разбирам.

— Джон е мъртъв. За кого приготвяш такива опасни лекарства?

Резкият му тон накара Мег да потръпне и отново да започне предпазливо да подбира думите си.

— Твоите рицари всекидневно правят усърдни упражнения. Рано или късно някой от тях ще бъде наранен. Сега вече съм готова да им помогна.

Доминик се взря в друидските й очи, които го гледаха със зле прикрита тревога. Подозираше, че не му казва цялата истина, но знаеше, че няма как да бъде сигурен.

— Няма да кажа на никого, освен на Саймън — каза накрая той. — Той и без това видя, че отнасяш шишенцето в стаята си.

— Моля те, погрижи се той да не казва на никого.

Доминик кимна. Сетне се усмихна лукаво.

— Добре, но това означава, че си ми двойно задължена.

Мег се изчерви, доловила смесицата между чувственост и ликуване в гласа и усмивката му.

— Да — промълви тя и се обърна припряно, за да разбърка жаравата в огнището.

Доминик я гледаше как се навежда над разпалените въглени, неспособен да откъсне очи от нея. Колкото повече време прекарваше със съпругата си, толкова повече се засилваше нетърпението му да хвърли семената на своето поколение в топлата й утроба. Изяществото на нейните движения го възбуждаше до болка.

А сръчността, с която се справяше с огъня, показваше, че е свикнала да върши подобна работа.

— Едит очевидно не си заслужава храната и подслона, които й се дават — каза той възмутено.

— Моля?

— Твоята компаньонка изглежда не отделя много време за изпълнение на задълженията си.

— Има неща, които е по-лесно да свършиш сам, вместо да викаш някой от слугите. Пък и Едит не би била компаньонка, ако баща й или съпругът й бяха живи. Щеше да бъде дама със своя прислуга. Старая се, доколкото мога, да зачитам достойнството й.

— Какво е станало със земите на семейството й? — поинтересува се Доминик.

— Това, което става в цяла Англия — Хенри или синовете му отнемат земята и я разпределят между своите нормански рицари.

Доминик слушаше внимателно, но не успя да открие в и следа от омразата, която бе доловил в гласа на Едит при споменаването на норманците — омраза, която таяха мнозина от жителите на Блакторн, въпреки любовта им към Мег. Не откри и онази непримиримост с това ново положение, която бе почувствал в гласа на Дънкан. Мег говореше с напълно спокоен тон, сякаш броеше овце в кошара. Дори не вдигна глава от очукания месингов кош, пълен с дърва за горене, из който ровеше.

— Не мразиш ли норманците, както ги мразят повечето хора от крепостта? — заинтригувано попита Доминик.

— Някои от тях са груби, жадни за кръв и жестоки — отвърна Мег, като измъкна от коша една дълга дъбова цепеница.

— Същото може да се каже и за някои мъже от Шотландия или от Светите зами — изтъкна той.

— Да — съгласи се тя и впери замислено поглед в малките пламъчета, които впиваха зъбите си в току-що поставеното от нея в огъня дърво. — Жестокостта не знае граници.