Доминик отиде до леглото и взе дългите златни верижки с окачените на тях сладкопойни звънчета. Мег тутакси се обърна, омагьосана от нежния им звън.

— Какво е това? — попита тя.

— Сватбен подарък за моята невяста.

Мег се изправи и се приближи до него, привлечена от златните гласчета на звънчетата.

— Наистина ли? — възкликна изумено тя.

— Ще ги носиш ли или трябва да го поискам като една от услугите, които ми дължиш?

— Какво говориш?! Те са красиви. Разбира се, че ще ги нося.

— Но не си сложи брошката, която ти подарих — каза той.

— Преди да се омъжат, друидските девойки носят само сребро.

Доминик огледа дългата й туника. По нея нямаше никакви украшения.

— Сега си омъжена.

Мег разхлаби леко туниката си, за да му покаже, че брошката е закачена на ризата й, точно под ямката на шията.

— Аха — кимна Доминик. — Виждам.

И наистина виждаше. Виждаше източената й, изящна шия и гордата извивка на гърдите й.

— Завиждам на своя подарък — промълви той.

Мег погледна объркано непознатия мъж, който бе неин съпруг.

— Какво искаш да кажеш, госпо… ъъъ, Доминик?

— Завиждам му за това, че може да лежи между гърдите ти.

По скулите й разцъфнаха алени цветя. С някак странно несръчни пръсти тя побърза да пристегне отново вървите на горната си туника.

Доминик я наблюдаваше с усмивка, която накара дъха й да спре. Мег прочисти гърло и посочи дългите вериги в ръката му.

— Как трябва да ги нося?

— Аз ще ти покажа — каза той и коленичи пред нея с мускулеста грациозност, която не убягна от погледа й. — Вдигни крака си на бедрото ми.

След известно колебание тя се подчини. Силните му, топли пръсти се пъхнаха под туниката й и нежно се сключиха около глезена й. От устните й се отрони стреснато възклицание. Преди обаче да успее да дръпне крака си, ръката на Доминик я стисна по-здраво.

— Отпусни се — каза той. — Няма от какво да се боиш.

— Доста е смущаващо — промълви Мег.

— Това, че те докосвам?

— Не. Мисълта, че един мъж, когото познавам едва от няколко дни, има правото да ме докосва както и когато пожелае.

— Смущаващо — повтори замислено Доминик. — Страх ли те е от мен? Затова ли избяга в гората?

— Знам, че ще ме боли, когато съм в постелята с теб, но не за това отидох в гората.

— А заради малките листенца за твоята отвара.

— Да.

Под тихия звън на звънчетата Доминик уви едната верига около глезена й. Сетне провери дали закопчалката е добре закопчана и плъзна длан нагоре по прасеца на Мег. Тя си пое рязко дъх. Лекото трепване на тялото й накара звънчетата да зашепнат сладкогласно.

— Защо мислиш, че ще те боли? — попита Доминик, като я погали нежно. — Толкова ли ти е трудно да приемеш един мъж?

— Как така — да го приема?

— В тялото си.

Мег отново си пое дъх.

— Не знам. Едит ми е казвала, че не е приятно.

Ръката му спря за миг, после поднови бавните си, нежни ласки.

— И въпреки това не спира да флиртува наляво и надясно — изтъкна той.

— Това е работа, не удоволствие. Прави всичко възможно, за да си намери съпруг. Точно както ти правиш всичко възможно, за да си осигуриш наследник.

Доминик беше твърде добър тактик, за да отрича истината. По-умно бе просто да смени посоката, за да обърка противника, да го извади от равновесие.

— Харесва ли ти да те докосвам? — попита той, като стисна лекичко прасеца й.

— Ами… — Дъхът й секна, защото ръката му отново бе започнала да я гали. — Мисля, че да. Чувствам се странно.

— Защо?

— Ръката ти е толкова голяма и силна, че ме кара да се чувствам съвсем крехка. А в действителност изобщо не се смятам за такава.

— Това плаши ли те? — попита Доминик.

— Би трябвало.

— Защо? Значи все пак мислиш, че съм жесток грубиян?

— Мисля, че съм много доволна, задето не посягаш на соколи.

Той се засмя, но не престана да гали бавно с длан прасеца й от глезена до коляното и обратно.

— Беше много ядосан, когато дойде в билкарника — каза тя, опитвайки се да не обръща внимание на огнените тръпки, които пробягваха по тялото й.

— Да.

— Освен това си много силен.

— Да — кимна Доминик, като зарови лице в туниката й, за да скрие усмивката си. — Но ти въпреки това реши да се бориш с мен, малка соколице.

Ръката му бавно обходи чувствителната сгъвка на коляното й и усети как в отговор тялото й неволно трепва. Сетне внимателно свали крака й на земята.

— Сега другия крак — каза той.

Мег се подчини и при движението звънчетата под туниката й запяха. Тя застина в напрегнато очакване Доминик да сложи и втората верига на другия й глезен и да започне отново да я гали. Колкото и смущаващи да бяха тези негови милувки, усещанията, които събуждаха у нея, й харесваха. Те я караха да иска да забрави онова, което знаеше твърде добре — че под прелъстителната нежност на нейния съпруг се крие не гореща страст, а студена амбиция.

Доминик се изправи с грация, която й напомни за Черньо, и застана толкова близо до нея, че при всеки дъх гърдите й почти го докосваха.

— Сега китките — промълви той.

Въздействието на приглушения му глас върху Мег бе не по-слабо от това на допира му. Тя пристъпи нервно от крак на крак, карайки звънчетата под полите й да зазвънят, сетне протегна нерешително ръце напред.

В пълно мълчание, нарушавано единствено от тихите златни гласове на звънчетата, Доминик се зае да закопчава гривните на тънките й китки. Когато приключи, той поднесе ръцете й към устните си и нежно целуна всяка от дланите й. После лекичко опита вкуса им с върха на езика си.

Възклицанието, което се откъсна от устните на Мег, изразяваше едновременно изненада и удоволствие. Звукът замая главата на Доминик като вино. Прииска му се тозчас да я сграбчи в прегръдките си и да впие устни в нейните. Но огнената възбуда, обхванала тялото му толкова бързо, не вещаеше добър край на предпазливото и все още недовършено съблазняване, което трябваше да осъществи, ако искаше да спечели първата схватка във войната си за спечелването на любовта на друидската вещица.

Който проявява припряност при обучението на своя сокол, ще го загуби още щом отвърже каишката му за пръв път, напомни си той. А аз дори не съм сигурен дали съм успял въобще да я завържа, да не говорим, че още не съм и започнал да я уча да лети по моя заповед и за мое удоволствие.

Да я направя своя сега би означавало да загубя войната, за да спечеля победа в една-едничка, макар и сладка, битка. Не, само глупакът се оставя да го ръководи страстта.

И Доминик побърза да потуши с хладна решителност кипящото у него огнено желание да овладее отново себе си и битката на съблазняване, която бе повел.

Той пусна ръцете на Мег и я завъртя с гръб към себе си. Сетне свали кърпата и диадемата, които тя припряно бе сложила на главата си след схватката в билкарника, и косата й блесна като слънце в полутъмната стая. Изкушението да зарови ръце в този копринен разкош бе толкова силно, че Доминик за малко не му се поддаде. В крайна сметка обаче успя бързо да сплете косите й в две плитки и да втъкне във всяка от тях по една златна верижка, оставяйки краищата й да падат свободно надолу.

След като стори това, в ръцете му бе останала само една дълга верижка. Той обгърна с нея гънката талия на Мег, уви я около заоблените й хълбоци и я завърза отпред като пояс, като и тук остави дългите й краища да се спускат почти до земята.

Сега вече Мег беше обвита изцяло в изящни накити и приглушен звън. При всеки неин дъх, при всяко движение звънчетата запяваха тихата си песен.

— Приличаш на огнен сокол — каза Доминик, загледан в игривите отблясъци на пламъците в косите й. — И каишката ти е златна, точно както се полага на такава вълшебна птица.

После той я завъртя към себе си, хвана лицето й в шепи и се взря в нея със своите бистри и студени като изворна вода очи.

— Гладна ли си, жено моя?

— Да — отвърна тихичко Мег. — От сутринта не съм хапвала нищо, освен малко хляб и сирене.

Доминик се обърна усмихнат, отиде до вратата и щом я отвори, на прага го чакаше студената вечеря, която бе поръчал на Саймън.

— Питки, сирена, птиче месо, горчица, ейл… — започна да изрежда той, като вдигна подноса, внесе го в стаята и затвори небрежно вратата с крак — …смокини, стафиди, орехи, захаросани бадеми. И купчина сурови зеленчуци, чието предназначение ми убягва. Да не би Саймън да е очаквал някой заек да се присъедини към вечерята ни? Мег се усмихна.

— Вината е на Марта, готвачката. Тя знае колко обичам да ям пресни зеленчуци през пролетта.

— Наистина? — Едната му черна вежда се вдигна скептично. — Това пак ли е някакъв друидски ритуал?

— Не — каза през смях Мег и посегна към едно листо хрупкава зелена салата. — Дори Гуин ми се присмива, че съм пасяла из градината като овца.

Доминик се извърна и попречи с тяло на ръката й да поднесе листото към устата й.

— Търпение, малка соколице. Трябва да свършим някои неща, преди да започнеш да ядеш.

И пред изненадания поглед на Мег той остави подноса на масата до големия й стол, сетне спокойно се зае да изгася една по една свещите и газените лампи в стаята. Отне му доста време, защото те съвсем не бяха малко — към светлината Мег изпитваше същата инстинктивна обич и копнеж, каквито изпитваше към бистрата вода и растенията.

— Какво… — тревожно възкликна тя.

— В птичарниците винаги цари тъмнина. Или предпочиташ да ти сложа качулка?

— Не може да говориш сериозно.

— Напротив, говоря напълно сериозно. Тъмна клетка или копринена качулка за моята малка соколица. Изборът оставям на теб.

Студената стоманена нотка в инак нормалния му тон показа на Мег, че с поведението си е прекрачила границата на неговото търпение. Думите, произнесени от него в църквата, отекнаха злокобно в съзнанието и. Веднъж вече бе престъпила волята му пред васалите и хората от крепостта. Щеше да е неразумно да го прави повторно.

— Тъмна клетка — мрачно каза тя.

Доминик спусна кепенците, сякаш се боеше да не би някой студен зимен вятър да надзърне през тях. Мег с мъка се сдържа да не запротестира. Дори при най-страховитите бури тя винаги оставяше кепенците леко отворени. Обичаше сияйната, сребристосива дневна светлина да облива стаята й със своята красота.

Сега същата тази стая, осветена само от малкия огън в камината, й се струваше като… да, като клетка.

Когато обаче Доминик отиде до огъня, сякаш се канеше да угаси дори този слаб източник на светлина, Мег не успя да се въздържи и възкликна ужасено. Той се извърна, изгледа я замислено и сложи в огъня още дърва. От гърдите й се изтръгна дълга, почти беззвучна въздишка на облекчение.

Доминик я чу и се усмихна на себе си, защото това бе знак, че е прочел правилно мислите й. Първата битка беше спечелена — тя бе приела своето пленничество. Сега предстоеше да преговарят за условията на това пленничество.

Той се настани на големия стол и кимна към скута си.

— Седни. Аз ще ти прислужвам.

Мег пристъпи нерешително напред. Безброй мънички звънчета се разлюляха и запяха.

— О! — възкликна тя, спря за миг, после направи още една крачка, заслушана в звъна им. — Много е хубаво.

— Като песен на цветя?

— Да — промълви Мег и въпреки уплахата си се усмихна. — Или като смях на пеперуди.

— Радвам се, че моят подарък ти харесва.

— Наистина ми харесва, госпо… ъъъ, Доминик. Много мило от твоя страна.

— Радвам се, че ме смяташ за мил — каза той със загадъчна усмивка.

Тя приседна свенливо на коленете му. Доминик обаче я хвана и я намести в скута си така, че да е полуоблегната на лявото му рамо. Сребърният блясък в очите му порази Мег. В почти тъмната стая те блестяха като бистри кристали.

С дясната си ръка Доминик откъсна една пилешка кълка от подноса пред себе си. Мег се пресегна да я вземе, но той я вдигна високо, за да не може да я стигне.

— Не. Аз ще те храня, малка соколице.

Тя го погледна слисано. Доминик се усмихна и откъсна парче месо от кълката със зъбите си, бели и чисти като зъби на млада хрътка. После пое късчето между пръстите си и й го поднесе. Но когато Мег понечи да го вземе, той отново вдигна високо ръка и каза меко:

— Не така. Соколите нямат пръсти.

Тя зяпна от изненада. Доминик се възползва от това и бързо пъхна късчето месо в устата й.

— Точно така — измърмори той така, сякаш говореше на своя сокол в птичарника. — Не беше толкова трудно, нали?

Мег поклати глава, дъвчейки бавно. Звънчетата, закачени за плитките й, звъняха като тези по краката на сокола.

— Още? — попита Доминик.

Тя кимна.

Той се усмихна.

— Някои соколи — имам предвид специалните, вълшебните соколи — могат да говорят.

— За какво? — попита Мег, докато Доминик късаше второ парче месо от кълката.