— И никое не е останало при Адела?

Акушерката сви рамене.

— Момичетата са твърде малки. А момчетата трябва да помагат да се изорат и засадят нивите на господаря и земята на баща им. Затова няма кой да се погрижи за къщата. Инак веднага щом свърши работата на къра, някой ще изгребе всичките тези боклуци и ще сложи нови рогозки.

— Това трябва да се направи веднага.

Акушерката сви устни, но не се и опита да спори. Просто отиде на двора да потърси гребло.

Когато Мег коленичи до леглото, Адела отвори очи.

— Ах, милейди — прошепна тревожно тя, — казах им да не ви викат. Господарят страшно ще ви се ядоса.

— Това е без значение, щом съм нужна тук. Кажи ми как си?

Адела започна да обяснява с пресекващ глас. В това време Мег се наведе над нея, пъхна ръце под завивката и се зае да опипва издутия й корем с нежните си ръце.



— Добре се биеш, братко — каза Саймън, като се облегна на каменната стена на крепостта, дишайки тежко.

— Не толкова, колкото ти — усмихна се печално Доминик. — Главата ми кънти като камбана.

— А моите ребра квичат като прасенца — отвърна Саймън.

Доминик се засмя, свали шлема си и го протегна към своя валет. Джеймсън тутакси скочи да го поеме от ръката му. От другия край на двора Томас Силния подвикна на Едит да отвори още едно буренце ейл. По заповед на Доминик рицарите отново се разделиха на двойки и скоро крепостта пак се огласи от звъна на мечовете и щитовете и от ликуващите викове на мъжете при всеки успешно нанесен или избягнат удар.

Доминик се протегна и разтърси рамене, за да намести тежката ризница на мускулестото си тяло. Сетне вдигна поглед към горния етаж на крепостта. Всички прозорци бяха с отворени кепенци, с изключение на два. Дебело дърво пречеше на топлите пръсти на слънцето да влязат в покоите на Мег.

— Дори не ги е открехнала, за да погледа как се бием — обади се Саймън, който бе проследил погледа му. — Колко още ще я държиш затворена? Докато й дойде течението?

На устните на Доминик се появи особена усмивка.

— Още не съм решил. Всъщност много ми харесва да държа съпругата си затворена като ханъма в харем. Оказа се, че ми е дяволски приятно да я храня от ръката си. И още по-приятно — да се храня от нейната ръка.

В отговор Саймън му хвърли пронизващ поглед, сетне се обърна към него.

— Мари е права — каза той. В гласа му имаше неприкрито безпокойство. — Тази вещица те е омагьосала. Още не си имал плътска близост със съпругата си и при все това не търсиш такава с никоя друга жена.

— Прекалено съм зает с опитомяването на моята малка соколица.

Чисто мъжкото задоволство — а и копнеж — в гласа му накараха Саймън да вдигне отчаяно ръце.

— Не очаквам да ме разбереш — каза Доминик, — затова ще ти кажа нещо, което можеш да разбереш.

— Да, за бога, направи го!

— Докато съм уединен със съпругата си, както и докато тя е уединена сама в своите покои, не ми се налага да се боя да не би да бъде съблазнена от някой саксонец с лешникови очи и захаросан език, който само се чуди как да ме убие и да ми вземе и жената, и крепостта.

Саймън изсумтя.

— Може и да ти харесва да я „уединяваш“, но хората от крепостта започват да роптаят — каза той. — И да си шушукат как Дънкан от Максуел щял да спаси тяхната господарка.

— По дяволите! — възмутено възкликна Доминик. — Не съм откъснал и косъм от огнената й коса. Грижа се за нея като за най-скъпоценния от всички соколи в птичарника ми.

— Тогава им я покажи, за да се уверят, че е добре. И то колкото се може по-скоро.

Доминик изгледа брат си с присвити очи. Саймън отвърна на погледа му с увереността на човек, който знае, че мнението му се приема с уважение дори когато е нелицеприятно.

— Дънкан навърта ли се наоколо? — попита Доминик след кратка пауза, решил, че това е причината за резкия тон на брат му.

— Някой се навърта — отговори Саймън. — Хрътките откриха в далечния парк убит елен. Само главата и копитата му бяха останали.

— Бракониери бродят навсякъде.

— На бойни коне? — саркастично попита Саймън. — Освен това…

Доминик му направи знак да замълчи, защото до тях се бе приближила Едит с две чаши ейл. Когато Саймън понечи да вземе едната, вдовицата я дръпна назад.

— Не, сър. Нека първо се напие господарят — каза дръзко тя. — Сигурна съм, че не е пил достатъчно по време на обяда със съпругата си.

Сетне се усмихна на Доминик и му подаде едната чаша.

— Благодаря ти — кимна той, защото не можеше да не отвърне на любезността й, колкото и да не харесваше бледите й, похотливи очи.

После отпи малко, намръщи се и изгълта останалия ейл на един дъх. Саймън изпразни своята чаша със същата скорост.

— Рядко съм пил по-лош ейл — измърмори Доминик, като върна чашата на Едит. — Пфу! Навярно дори жлъчта има по-добър вкус.

— Явно бурето не е било затворено добре — съгласи се Саймън и се изплю. — Горчи като отрова.

— Да отида ли да налея от друго буре? — попита услужливо Едит.

— За мен не — отвърна Доминик.

Саймън поклати глава. И той бе пил предостатъчно от горчивия блакторнски ейл.

Едит взе чашите им и се спусна през двора, защото другите рицари искаха още ейл. Бяха прежаднели след уморителните упражнения с мечовете и броните, чиято тежест достигаше почти половината от собственото им тегло.

— Има признаци — продължи Саймън така, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — че Дънкан и неговите рийвъри строят тайно укрепление на по-малко от половин ден път оттук. Говори се, че вече били издигнали оградата му.

Доминик вдигна поглед към облаците, които се носеха над тъмната каменна крепост.

— Доминик? — погледна го въпросително Саймън.

— Не мога да направя нищо, докато не пристигнат и останалите ми рицари — каза брат му. — Мъжете, с които разполагам в момента, ще ми стигнат да отбранявам крепостта срещу нападение, но не и за нещо повече. Ако се оставя няколко убити елена или някакви си слухове за тайни укрепления да ме подлъжат да изляза извън стените на Блакторн, ще изгубя както земите, така и живота си.

Саймън понечи да се възпротиви, но се въздържа. Когато ставаше въпрос за тактика, той неизменно се съобразяваше с опита и уменията на своя брат.

— Горчиво признание.

— Да — съгласи се Доминик и тръгна през двора.

— Къде отиваш? — попита го Саймън.

— При моята малка соколица. Тя ще прогони горчивината.



Укрепващото лекарство, което Мег даде на Адела, бе силно, дори опасно силно, но нямаше друг изход. Ако бебето не се родеше скоро, нито то, нито майка му щяха да доживеят до сутринта.

— Съжалявам — тъжно каза Мег. — Не бива да пиеш нищо друго. Мога да облекча болките ти единствено с мехлем, който надали ще помогне много.

— Няма значение — изпъшка Адела. — Искам… само… сили. — Между накъсаното й дишане и болезнените й стенания Мег дочу далечен тропот на галопиращи коне и мъжки викове. После контракциите на Адела изведнъж се усилиха и приковаха цялото й внимание. Вече не виждаше и не чуваше нищо друго, освен отчаяните напъни на изтощената до смърт родилка.

— Браво! — възкликна изведнъж тя. Гласът й бе пълен с радостна възбуда. — Главичката на бебето се показа! Още мъничко, храбра жено. Още мъничко и ще можеш да си отдъхнеш.

В този момент вратата зад гърба й се разтвори с трясък. Пренебрегвайки уплашените протести на акушерката, Доминик връхлетя в къщата с изваден меч, чието насочено напред острие блестеше зловещо в мрака.

Сребърните му очи обходиха единствената стая с бързината и бдителността на орел, дирещ плячка, но слухът му бе този, който откри Мег в полумрака. Издаде я приглушеният звън на златните й звънчета. Беше коленичила до някакво легло, облечена в странна риза.

Обзе го дива ярост. Значи слуховете бяха верни! Мег бе избягала от своята златна клетка, за да се отдаде на Дънкан от Максуел — мъж, който нямаше нито благородно потекло, нито земи.

— За бога, жено, ще се разкайваш горчиво за…

Първият неуверен писък на новородено бебе прекъсна мълчаливата му закана. Доминик застина като омагьосан. Гневът му се замени с облекчение, от което за малко не му се зави свят. И едва сега усети горчивия вкус в устата си.

Той преглътна, после преглътна още веднъж, но устата му бе твърде пресъхнала, за да може да отмие вкуса на вкиснатия ейл. После Доминик прибра меча в ножницата, но го стори толкова несръчно, че ако Саймън го беше видял, щеше да остане крайно изненадан.

— Ти роди на Хари още един прекрасен син — каза Мег на Адела, когато почисти устата и нослето на новороденото. — Сложи го до гръдта си, макар че той едва ли ще поиска да суче. В момента е не по-малко изтощен от теб.

— Благодаря ви — задъхано промълви Адела. — А сега си вървете… преди съпругът ви… да ви е открил.

— Съпругът й вече я откри — обади се Доминик.

Стреснатото възклицание на Мег бе заглушено от вика на Саймън, долетял откъм двора.

— Доминик? Наред ли е всичко?

— Намерих я! — извика през рамо Доминик.

Преди обаче да успее да каже още нещо, Саймън влетя в стаята с изваден меч.

— Свали оръжието — спокойно каза Доминик. — Всичко е наред. Соколицата не е кацнала на китката на Дънкан.

— Тогава защо е нарушила обещанието си? Защо е… Треперливият плач на бебето отговори и на двата му въпроса — и на изречения, и на недоизречения.

— За бога! — възкликна Саймън, като прибра меча си. — Това е новородено бебе.

В този момент акушерката го избута и влезе в стаята с пълно пренебрежение към неговата сила, положение и въоръжение.

— Не — гневно заяви тя. — Това е чудо. Горката жена се мъчи напразно цели два дни. И чак когато й казах, че до вечерта бебето й ще умре — и тя заедно с него! — ми позволи да повикам господарката.

Доминик присви очи и се извърна към Мег.

— Вярно ли е? Наистина ли се е мъчила толкова?

Адела изпъшка тихо.

— Да — отвърна Мег и се обърна отново към родилката. — А сега си върви, съпруже, и вземи и своя брат със себе си. Работата на тази бедна жена още не е свършила. А това е женска работа.

Доминик и Саймън излязоха навън, сподирени от враждебния поглед на акушерката. Светлината на деня блъсна Доминик като юмрук.

— По дяволите — измърмори той, като заслони очите си с ръка. — От Йерусалим насам не съм виждал толкова ослепително слънце.

Саймън го изгледа смръщено.

— Сигурно си изпил прекалено много ейл. Слънцето свети така, както е светило винаги при облачно време в Къмбърланд.

Доминик стисна очи, за да се предпази от болезнената светлина, и почувства как главата му се замайва и как тялото му отмалява. Силите му го напускаха с всеки изминал миг. Вече му беше трудно да направи дори една крачка.

Той залитна и едва успя да се изправи.

— Доминик? — слисано възкликна Саймън.

Доминик залитна отново и този път за малко не падна.

— По дяволите, човече — извика ужасено Саймън. — Зле ли ти е?

— Не — дрезгаво отвърна Доминик.

В опит да преодолее влудяващата мудност на мислите си и сковаността на езика си, той тръсна глава. Но вместо да му помогне, това движение го замая още повече.

— Саймън, аз…

Този път само силните ръце на брат му му попречиха да падне на колене.

— Главата ли те боли? — разтревожено попита Саймън. — Наистина ли те ударих толкова силно?

Доминик поклати глава. Това бе грешка. От гърдите му се изтръгна гърлен стон и той се отпусна върху брат си.

— Можеш ли да вървиш? — попита Саймън.

— Да… — каза Доминик прегракнало.

— Тогава върви — заповяда му Саймън. — Тръгвай.

Доминик тръгна с огромни усилия към бойните жребци, които ги очакваха на тридесетина метра от къщата. Беше му невъзможно да се качи сам на седлото на Крузейдър, но в крайна сметка успя с помощта на брат си.

Качи се, но се олюля така, сякаш се намираше на палубата на кораб в бурно море, а не на гърба на неподвижен кои. Пред уплашения поглед на Саймън левият му крак се изхлузи от стремето.

Доминик губеше съзнание. Нямаше да може да измине дори късото разстояние до крепостта.

— Чакай, Крузейдър — извика Саймън и сграбчи юздата на жребеца.

Сетне, без да губи време, той се метна зад гърба на брат си. Двойният товар накара животното да наклони недоволно уши назад, но това бе единственият му протест. Всички бойни коне бяха научени да носят по двама, дори по трима ездачи, защото при битка оцелелите винаги качваха ранените си другари на своите коне. Веднъж Доминик бе спасил брат си по този начин именно на гърба на Крузейдър.

— Дръж се — каза Саймън.

— Чакай… — промълви Доминик. — Мег.

Думите бяха произнесени толкова завалено, че на Саймън му трябваха няколко мига, за да ги разбере. И когато ги разбра, устните му се свиха яростно.

— Ще се погрижа за вещицата после — каза той.