За миг й се стори, че вижда у Доминик някаква реакция, но движението бе твърде леко, за да е сигурна. С обляно в сълзи лице тя вдигна ръка и за пореден път го удари с все сила.

— Господарю! Брат ти е ранен! Крепостта е обсадена. Събуди се или никога няма да имаш син!

Ръката на Доминик се сви, сякаш се опитваше да стисне меча му, но след това едничко безсмислено помръдване той застина напълно неподвижно. Мег зачака със затаен дъх да зърне някакъв друг знак, че я е чул.

Но нямаше никакъв друг знак.

— Безполезно е — прошепна тя. — Думите не достигат до съзнанието му.

Саймън изруга страховито.

— Бързо — нареди Мег, без да откъсва очи от Доминик. — Вдигни го така, че да може да пие.

Саймън се подчини. Мег поднесе купата към устните на съпруга си и я надигна. Течността потече встрани от устата му. Главата му се килна на една страна, разпилявайки още от скъпоценното лекарство. Отчаяна, Мег направи втори опит, който се оказа също толкова неуспешен. Металната купа се удари със звън в зъбите на Доминик.

— Стига толкова — дрезгаво каза Саймън и положи отново брат си на леглото. — Той е отпуснат и неподвижен като умряла змиорка.

Мег не си направи труда да му отговаря. Вместо това пъхна пръст между устните му, плъзна го по зъбите до ъгъла на устата и оттам — между кътниците му, сякаш бе кон, на който се канеше да сложи юзда.

Устата на Доминик се разтвори лекичко. Тогава Мег му наля малко от отварата, само че по-голямата част от нея отново потече по брадичката му.

— Той преглътна! — обнадеждено извика Саймън.

— Да, но твърде много отива нахалост. Ако всеки път губим по толкова, лекарството изобщо няма да е достатъчно, за да подейства.

— Колко време ще ти отнеме да приготвиш още?

— Две седмици. Билката трябва да израсте. Оставих само няколко листенца, колкото да не изсъхнат корените.

— По дяволите! — изръмжа Саймън. — Сигурна ли си?

Единственият отговор на Мег бяха сълзите, които продължаваха да се стичат бавно но бузите й. Зад привидно спокойната й външност мисълта, че съдбата на Блакторн е свързана неразривно със съдбата на Доминик, разкъсваше душата й от болка.

Отново война. Но нали бог обещава на човеците, че за всяко нещо под слънцето си има време. Вече сме виждали времена на омраза, на изтръгване на всичко засято, на битки, болести и смърт.

Все трябва да дойде и времето за жътва, за бебета, за любов и обновление. За мир.

Още малко от лекарството влезе в устата на Доминик… и веднага изтече обратно навън.

Саймън изруга отново, захвърли железните си ръкавици на пода и започна да обикаля напред-назад като вълк в клетка.

— Мисли! — яростно каза той. — Трябва да има начин да го вкараме в гърлото му. Лъжица?

— Прати да донесат една — отвърна Мег.

Но в гласа й нямаше кой знае каква надежда. Доминик се нуждаеше от повече лекарство, отколкото можеха да капнат в устата му с помощта на лъжица.

Изведнъж тя си припомни, че има и друг начин да се дават… и да се поемат течности.

Малка соколице, пий от моите устни.

Тръпка разтърси тялото на Мег. Кехлибареното лекарство беше много силно. Твърде опасно бе дори само да го държи в устата си. Ако преглътнеше, най-вероятно щеше да умре.

Но Доминик със сигурност щеше да умре, ако не направеше нещо. И то бързо.

— Стой тук, Саймън — нареди тя.

Той се обърна стреснато.

— Помогни ми да го изправя леко.

С помощта на Саймън Мег провря ръка под главата на Доминик. Хладната му коса се плъзна по китката й, а главата му се отпусна тежко върху свивката на лакътя и.

— Дръж главата му наклонена назад — каза тя. — Не, не чак толкова. Все едно, че е вдигнал поглед към хоризонта. Да! Задръж така.

Саймън я гледаше удивено. Дори да бе хранил някакви подозрения и съмнения в лекарството, което Мег искаше да даде на брат му, всички те се изпариха в мига, в който тя сама отпи от течността. Не я преглътна. Вместо това отвори отново устата на Доминик и наля лекарството между устните му от собствените си устни, като капна няколко капчици върху езика му, за да го накара да преглътне или поне да се задави.

Доминик преглътна.

— Да! — възбудени възкликна Саймън. — Браво!

Мег бързо капна на Доминик с устни още няколко капки от лекарството. Капките отново се търкулнаха по езика му, предизвиквайки го да преглътне, което той стори веднага.

Събрала кураж, Мег долепи устни до полуразтворените устни на съпруга си, сви ги като фуния и започна да прелива лекарството на тънка струйка в устата му. Доминик преглътна, после още веднъж и още веднъж. Когато устата й се изпразни, тя отпи отново от течността и продължи да я вкарва в гърлото му по същия начин, докато накрая в купата не остана нито капка.

Поразен от нейната нежност и всеотдайност, Саймън призна пред себе си, че е бил твърде несправедлив към нея. Подобно на сълзите, които не спираха да извират от очите на Мег, действията й доказваха, че независимо от слуховете тя съвсем не изпитва омраза към своя съпруг.

Нещо повече, ако не беше сигурен, че бракът им не е консумиран, Саймън би могъл да се закълне, че между брат му и друидската вещица съществува истинска обич. Тя се отнасяше с Доминик с нежността на майка към нейната рожба.

— Дишането му — каза тревожно Мег. — Не ти ли се струва по-бавно отпреди?

Надеждата, покълнала в сърцето на Саймън, се сгърчи като попарена. Тя беше права. Дишането на Доминик определено се забавяше.

— Закъснях! — извика Мег. — Божичко, закъснях!

Сетне захвърли яростно купата на пода, сграбчи съпруга си за раменете и го разтърси.

— Трябва да дишаш! Просто трябва! — После се наведе отново над него. — Поеми от мен дъха на живота — прошепна тя. — Поеми го. Долепила устни до устните на Доминик, Мег започна да диша дълбоко и да му прелива дъха си така, както до преди малко бе преливала лекарството. Саймън държеше брат си полуизправен и с изумление наблюдаваше как съпругата му се бори отчаяно за всеки негов дъх. Решимостта й да спаси Доминик на всяка цена бе почти осезаема.

Тогава Саймън трепна, осъзнал внезапно, че е изправен пред една воля, не по-малко силна и самодисциплинирана от волята на самия Доминик. У никого, освен у брат си, не бе виждал толкова решителна целеустременост. Дори не бе вярвал, че друг такъв човек въобще съществува.

Саймън долови помръдването на Доминик почти в мига, в който го долови и Мег. Тя му вля една последна глътка дъх и се свлече на колене, притиснала буза до неговата буза, разтреперана от усилията, които бе вложила — усилия както физически, така и психически.

— Ди… диша ли?

— Да. Бавно, но не колкото преди. И по-дълбоко.

Мег си пое дъх, който прозвуча почти като ридание. После вдигна глава. Доминик вече не беше толкова блед. Пръстите й докоснаха бузата му. Кожата му, до преди малко хладна, бе започнала да се затопля. Но дишането му все още беше мъчително бавно.

Тревогата не я напускаше. Знаеше, че противоотровата би трябвало да му подейства по-бързо. Направената от млади листа отвара бе два пъти по-силна от тази, приготвена през лятото.

— Сър — долетя иззад вратата гласът на валета Джеймсън. — Някои от рицарите са леко замаяни, но никой не оплаква. Просто смятат, че ейлът е бил необичайно силен.

Саймън погледна въпросително Мег.

— Ако бяха изпили достатъчно отрова, досега щяха вече да са в несвяст — каза тя, без да откъсва очи от Доминик.

— Връщай се на поста си — нареди Саймън на младежа. — Ще те повикаме, ако се нуждаем от нещо друго.

Валетът се поколеба.

— Сър?

— Доминик се възстановява с всеки изминал миг — каза Саймън с престорена усмивка. — Кажи на хората от крепостта, че до сутринта техният господар ще бъде на крака.

— Благодаря ви, сър — въздъхна с радостно облекчение Джеймсън.

Сетне се запъти към мястото си в коридора, но внезапно се спря и се обърна отново.

— Щях да забравя. Томас Силния иска да знае дали на сутринта трябва отново да спусне подвижния мост.

— Не — отвърна без колебание Саймън. — Не искам никой да влиза, нито да излиза от крепостта.

— Да, сър!

Сподирен от мрачния поглед на рицаря, младежът се отдалечи припряно. Когато Саймън се обърна отново към леглото, видя, че лицето на Мег е пребледняло от страх. Поставила бе ръка на сърцето му, но онова, което я плашеше, бе неговото дишане.

— Не е достатъчно — прошепна тя. — Ще умре, без да се свести. Трябва да рискувам.

— Какво? Не те разбирам.

Мег се изправи на крака, сякаш не бе чула нищо, взе малкото шишенце и вдигна от земята металната купа, която бе захвърлила в безпомощния си гняв. Сетне напълни купата наполовина с вода и изля вътре цялото останало съдържание на шишенцето.

Саймън се отдръпна от леглото, за да не й пречи. Мег пъхна пръст в устата на Доминик, която този път се разтвори по-лесно. После отпи от силното лекарство, наведе се към устните му и изля скъпоценната течност върху езика му.

След първата доза нещата тръгнаха по-бързо, защото с всяка следваща глътка властта на отровата над Доминик отслабваше все повече и повече. Когато Мег се наведе над него за последен път, той пое сам лекарството от устните й, сякаш беше бебе, което суче от гръдта на майка си.

Купата вече беше изпразнена до дъно, но Мег не бързаше да вдигне глава. Доминик я беше научил да се наслаждава до последно на топлата нежност на дъха и устните му.

След като погали още веднъж езика му със своя, давайки му едновременно ласка и последната капка лекарство, Мег се изправи. В този миг забеляза, че Саймън я наблюдава със смесица от съчувствие и изненада, и се изчерви. Без да каже и дума, тя отиде до ведрото с вода и изми купата, след което изплакна добре устата си.

Колкото и да се стараеше обаче, немалка част от лекарството бе успяла да проникне в тялото й. Невъзможно й бе да стои на едно място, затова закрачи трескаво напред-назад из стаята. При всяка нейна стъпка златните звънчета пееха възбудено. Но и това не съумя да я успокои, затова Мег грабна шишенцето и го разтърка между дланите си, сякаш беше хладно, гладко речно камъче.

Саймън местеше поглед ту към нея, ту към брат си.

— Какво следва? — попита той.

— Ще чакаме.

— Докога?

— Докато едно от лекарствата надделее — простичко отвърна Мег.

Саймън погледна шишенцето в ръцете й. От небрежния начин, по който го държеше, се виждаше, че в него не е останала и капчица от скъпоценната течност. Нямаше повече лекарство.

— Кога ще разберем?

— Нямам представа — прошепна Мег. — На негово място всеки друг по-слаб мъж досега щеше вече два пъти да е умрял.

— Два пъти ли?

— Да — отвърна тя. — Веднъж от отровата и веднъж от противоотровата. Тя е толкова силна, че може да накара прасе да прескочи най-високата стена на крепостта.

— Затова ли кръстосваш из стаята като валет пред първата си битка?

Мег кимна.

— Има ли опасност за самата теб? — тревожно попита Саймън.

— Не знам. Ако Доминик се свести, а аз — не… — Тя млъкна, сетне продължи припряно: — Дай му да пие вода, много вода, колкото може да погълне. Тя ще отмие от тялото му остатъците от отровата.

Саймън пусна брат си и бързо отиде до нея.

— Няма ли да ти помогне, ако пийнеш малко от другото лекарство?

— Не. Аз не притежавам силата на Доминик. Тялото ми няма да понесе битката между двете най-силни лекарства, познати на друидите.

Когато видя загрижеността в погледа на Саймън, тя се усмихна, въпреки че едва успяваше да диша. Сърцето й биеше като обезумяло.

— Не се безпокой. Стимулантът… изчерпва действието си… бързо.

Накъсаните й думи и накъсаното й дишане съвсем не успокоиха Саймън.

— Трябваше да ми кажеш аз да дам лекарството на Доминик — каза той. — Или това е таен друидски метод?

Мег се засмя нервно и ускори още повече крачка. Звънчетата зазвъняха като подплашени.

— Друидски ли? — възкликна тя. — Не. Доминик ме научи на него.

Саймън я изгледа слисано.

— Съпругът ми иска да има син повече от всичко на света. Затова „провежда“ съблазняването ми по-внимателно и от най-тежката битка.

Звънчетата нададоха тревожен вик, когато Мег се завъртя рязко, за да продължи неуморните си обиколки из стаята. Както стъпките, така и думите й бяха трескави, почти налудничави.

— Но аз не разполагам със син, за да му го дам или да откажа да му го дам. Когато Доминик разбере това, ще ме намрази до смърт.

Звънчетата продължаваха да крещят с тънките си златни гласчета, които караха косата на Саймън да настръхва.

— Друидка! — задъхано промълви Мег. — Проклятие и надежда, слети в едно. Поколения друидски момичета са носили тежестта на проклятието. Но нито едно не е съумяло да осъществи надеждата.

Преди Саймън да успее да каже нещо, Мег задиша тежко като жребец след изнурително състезание или битка. Стъпките й започнаха да стават все по-ситни и по-ситни, докато накрая тя вече бягаше почти на място под треперливия, отблъскващ звън на звънчетата. Задъхана, раздирана от конвулсии, Мег полагаше неистови усилия да се задържи изправена. Но лекарството разтърсваше тялото й както гръмотевицата разтърсва земята.