За миг на Мег й се стори, че нищо не се е променило, че все още е дете и чува гласа на майка си, припяващ тихичко песни за изгубена любов, докато старата Гуин бродира руни на долната й туника, където човек може да ги почувства, без да ги вижда, че никакъв надменен нормански рицар не е пристигал в кулата да дири съпруга, земи и наследници, устремен към бъдещето, в което никой не можеше да прозре.

Мег си пое дълбоко дъх, изпълни дробовете си с чистия мразовит въздух, наслаждавайки се на свежия му пролетен аромат. Силен порив на вятъра грабна полите й и шибна безмилостно голите й глезени, сякаш я предупреждаваше, че идва една тревожна пролет, разтърсвана от предсмъртните гърчове на отминаващата тежка зима.

Писък на ястреб отекна над ланшното стърнище, където бяха започнали да никнат нови зелени кълнове. Друг ястреб-врабчар се рееше над ливадата в търсене на първата за деня плячка. Преди няколко дни соколът на свещеника се носеше точно като него, преди да се спусне стремглаво към жертвата си. Но жертвата, макар и вече омаломощена от друг, по-голям сокол, бе три пъти по-едра от младата соколица. Преди свещеникът да успее да се намеси, храбрата птица бе получила тежка рана.

Мег рязко се завъртя и тръгна обратно към вратарската къщичка. Разсадите можеха да почакат. Соколът — не.

Сякаш очаквал, че ще се върне толкова бързо, Хари разтвори вратата още преди да бе изкачила стъпалата и я пропусна обратно във вътрешния двор. Вътре Мег пусна Черньо на влажните обли камъни, което накара котарака да я изгледа изненадано със зелените си очи.

— Сега не можеш да дойдеш с мен. Отивам при соколите.

Котаракът премигна, сетне се зае спокойно да ближе козината си, сякаш и за миг не се бе надяват да го заведат да палува из тревите в билкарника на Мег.

Още щом Мег се запъти към дървената постройка, която приютяваше многобройната армия от ловни птици на Блакторн, соколарят се спусна към нея. На лицето му беше изписано облекчение.

— Благодаря ви, господарке — каза Уилям, като докосна челото си за поздрав. — Страх ме беше, че ще сте твърде заета с приготовленията за сватбата и няма да имате време за соколчето.

— За нищо на света — тихо отвърна Мег. — Животът би бил несравнимо по-беден без тези свирепи малки създания. Носиш ли ръкавицата ми?

Уилям й подаде специалната кожена ръкавица, която бе измайсторил преди години за майка й. Ръкавицата прилягаше съвсем точно и на дъщерята. Изпъстрена с белези и резки от дългогодишната употреба, кожата бе мълчаливо свидетелство за острите като бръснач нокти на ловните птици.

Мег отиде до отделението, в което се намираше ранената птица. Трябваше да се наведе лекичко, за да влезе, но вътре отново можеше да стои изправена. След миг очите й привикнаха към полумрака и тя веднага съзря женския сокол-врабчар. Беше кацнал на един прът в най-тъмната част на помещението.

Приближи се до нея и й протегна ръка, но тя отказа да кацне на нея. Тогава Мег подсвирна лекичко. Соколицата пристъпи нерешително от крак на крак. Накрая със сковани, бавни движения, влачейки раненото си крило, се премести на ръката й.

Мег отиде до вратата на птичарника и огледа соколчето на дневна светлина. Вместо да блестят, очите на птицата бяха замъглени. Вместо лъскави и преливащи от сивосиньо до жълтеникавокафяво, перата й изглеждаха бледи и опърпани. Ноктите й дращеха неуверено по кожената ръкавица.

— Ах, малка моя — натъжено прошепна Мег. — Скоро ти ще летиш в небеса, които никой смъртен още не е виждал. Дано бог облекчи по-скоро болката ти.

Постави соколчето обратно на пръчката и дълго остана до него, говорейки му с тих, напевен глас. Постепенно замъглените му очи се затвориха. Мег почака още малко, за да е сигурна, че няма да обезпокои птицата с движенията си, сетне се запъти към изхода.

Когато излезе навън, зад гърба на соколаря стоеше Доминик льо Сабр.

Без да иска, Мег забави крачка, щом вдигна поглед към мрачните му сиви очи и към изсеченото му ъгловато лице. Докато останалите мъже бяха или с дълги бради, или въобще без бради, този воин имаше късо подрязана черна брада и мустаци. А и нямаше дълги, развети коси, които да смекчават резките черти на лицето му, гъстата му черна коса бе подстригана късо, за да се скрива напълно под бойния шлем.

Висок, силен, застинал неподвижно, Доминик льо Сабр омагьоса Мег за миг… два, три. Сетне със същата непоколебимост, с която бе почувствала повея на смъртта над соколчето, тя почувства необикновената способност на Доминик да се владее, желязното му самообладание, непозволяващо никакви чувства, никаква нежност — нищо, освен хладната пресметливост и стремежа към власт и продължение на рода.

Първоначално й се стори, че това негово самообладание е твърдо като скала и ледено като мразовита зима. Но после усети как нейде дълбоко под хладната сдържаност на суровия воин се долавя отзвук от силно, болезнено страдание. Това откритие бе за нея напълно неочаквано и изненадващо — все едно посред нощ да чуеш песен на чучулига.

Божичко, какво ли е преживял този мъж, та да си забрани каквито и да е човешки чувства?

Тази мисъл бе последвана от друга, по-обезпокоителна. Въпреки всичко Доминик излъчваше сурова, огнена мъжественост, която събуждаше вълнение в някакви неподозирани, скрити кътчета от душата на Мег.

И нещо в нея тръпнеше, разцъфваше, откликваше.

Това я уплаши. Нея, която не знаеше страх от нищо, дори от най-свирепите зверове в гората.

— Госпо… — поде Уилям, объркан от мълчанието й. Мег побърза да го прекъсне, преди да е издал коя е.

— Добър ден, господарю — каза тя на Доминик.

И пред слисания поглед на Уилям докосна чело с пръст, поздравявай рицаря като проста ратайкиня, а не като господарка на крепостта. После се обърна към соколаря и добави тихо:

— Соколицата на свещеника скоро ще бъде свободна.

— Ах! — възкликна той. — Добрият отец много ще се нажали. Толкова обичаше да ловува с нея. Казваше, че повдигала духа му така, както само една хубава литургия можела да го стори.

— Да не би някоя от птиците да е зле? — попита Доминик.

— Соколът на отец Милърсън — отвърна Уилям.

— Болен ли е? — рязко попита Доминик.

Уилям погледна към Мег.

— Не — каза тя с приглушен глас. — Ранен е в битка с един ястреб, не го е поразил мор, който да заплашва останалите птици.

С това Мег докосна отново чело и се обърна с намерение да си отиде. Но гласът на Доминик я спря:

— Чакай.

Беше крайно заинтригуван от младата жена, която бе изникнала от птичарника като пламък сред тъмата, с очи, зелени като озарени от слънцето смарагди. Тези великолепни очи отразяваха като огледала мислите и чувствата й: тъга по умиращата птица, която бе оставила зад себе си, изненада от появата на Доминик в птичарника и… страх? Да, страх.

Страхуваше се от него.

Под втренчения поглед на Доминик очите на момичето постепенно се промениха, тъй както морето сменя цвета си, щом нощта измести деня. Сега вече нищо не издаваше мислите й.

Каква необикновена жена.

Доминик поглади късите си мустаци и брада, без да престава да я изучава с очи.

Тази коса — златна, червена, огнена. На нейния фон кожата й изглежда като прясно разбита сметана. На кого ли трябва да платя, за да я имам в леглото си? Баща, брат, чичо?

Или съпруг…

Доминик се намръщи. Мисълта, че може да е омъжена, никак не му допадаше. Последното, което му се щеше, бе да дава повод на изпълнените с омраза към норманците васали на Блакторн да отхвърлят сделката, наложена им от крал Хенри. Шотландските танове и дребните саксонски благородници можеха безпрепятствено да имат всяка местна хубавица, омъжена или не, но не дай боже някой норманец само да докосне жена без съгласието на съпруга й веднага се надигаше ропот, който се чуваше чак в Лондон.

Омъжена ли е? Това е въпросът.

Но вместо да го зададе гласно, Доминик попита за своя сокол- скитник — подарък от крал Хенри за най-новия му велик барон.

— Пристигна ли вече моята соколица?

— Да, господарю — побърза да отговори Уилям.

— Как е тя? — попита Доминик.

Но говореше не на соколаря, а на момичето.

— Свирепа — каза Мег.

Сетне се усмихна — Доминик явно се бе подвел по външния й вид и я смяташе за жена от простолюдието. Обзета от облекчение, развеселена и изпълнена с любопитство към мрачния рицар, Мег реши да остане още малко, вместо да побегне, както бе възнамерявала първоначално.

— Кипи от живот, сякаш във вените й тече огън — добави тя. — Ще се отплати щедро на оня, който я опитоми.

По тялото на Доминик пробягна тръпка на силно желание и това го сепна. Не беше момче, та да се възбужда от усмивката на едно момиче или от двусмислените му думи. И все пак се бе случило тъкмо това. Ако не беше наметалото, незабавният отклик на тялото му щеше да бъде повече от очевиден.

— Ела с мен да я видим — нареди той.

Тонът му не изразяваше молба, а заповед. Мег едва съумя да потисне раздразнението си и смущението, което ставаше все по-силно с всеки миг, прекаран във властното присъствие на Доминик.

Доминик усети смесената и реакция и отново бе заинтригуван. Повечето момичета с нейното положение биха били щастливи от подобна проява на внимание от страна на господаря си. А у нея съвсем ясно се долавяше желание да побегне час по-скоро.

— Първите мигове, прекарани с нов сокол, винаги са критични — каза той. — Искам тя да ме приеме, без да се нарани, опитвайки се да избяга, след като е ненужно да бяга от мен.

— И невъзможно — измърмори полугласно Мег.

— Точно така.

Доминик забеляза как устните на Мег едва доловимо се свиват и как очите и лекичко се разширяват от изненада, че я е чул. Умееше да чете мислите на хората с лекотата, с която селянинът чете знаците на природата, а свещеникът — библията. Затова я дари с усмивка, която повечето хора биха сметнати за окуражителна.

Но Мег съзря хладната пресметливост, скрита зад тази нежна усмивка.

— Не се бойте — рязко каза тя. — Соколът е с качулка. А сокол, който не вижда нищо, не лети. Просто чака да бъде опитомен.

— Ще ми помогнеш ли, соколарке?

— Аз съм… Мег.

— Лорд Доминик льо Сабр — представи се той.

— Вече се досетих.

Доминик отново се усмихна лекичко, развеселен от киселата нотка в гласа й.

Мег се опита да не отвърне на усмивката му, но не успя. Невъзможно беше да не омекне, защото този негов изблик на веселие вече бе истински, не пресметнат.

Прочел нейния отговор по едва доловимото отпускане на тялото й, Доминик се усмихна още по-широко. Сега вече нямаше опасност да му избяга.

— Тогава ела с мен, Мег. Уилям ще бди над честта ти. Или имаш съпруг, който да се грижи за теб?

Соколарят се закашля тъй силно, че се задави. Мег го потупа здраво между лопатките, молейки се да не издаде играта й. Подозираше, че бъдещият й съпруг ще се държи по-свободно с една проста ратайкиня, отколкото с непокорната си саксонска невяста.

— Готово, Уилям. По-добре ли си или да те потупам още малко? — Тя се наведе отзивчиво към соколаря и му прошепна: — Стига, Уилям! Ако не можеш да запазиш тайната, ще отида при сокола без теб!

Уилям усърдно прочисти гърло и стисна устни тъй силно, сякаш никога повече нямаше да се усмихне. Тутакси обаче избухна в смях. В отчаян опит да спре, той затули устата си с длан и от нея заизлизаха задавени звуци.

— Мисля, че е по-добре да оставим горкия човек — спокойно каза Доминик. — Остани тук, соколарю. Кашлицата ти може да уплаши дори камък, камо ли един сокол, докаран току-що в птичарника ти.

Мег погледна крадешком към Доминик и видя, че я наблюдава. Сърцето й трепна. В очите му имаше нещо съвсем различно от предишната притвореност. Не лед, а пламък.

Искаше да остане насаме с нея.

— Накъде? — попита той.

— Ъъъ… натам — посочи тя.

— Заведи ме.

Разумът й подсказваше да откаже. Любопитството я караше да приеме. Можеше да научи много за един непознат от начина, по който се отнася с неопитомен, пленен сокол.

Мег предпазливо поведе Доминик към помещението, където бяха настанили новия сокол. Стаята бе три пъти по-голяма от онази, в която беше соколът на свещеника. През един отвор високо на стената нахлуваха свеж въздух и светлина. Но соколът можеше да се порадва само на въздуха, защото главата му бе покрита с качулка. Така предпазваха птицата от опасността да се блъска напразно в стените, дирейки свобода, или да изцеди силите си, дърпайки каишката, на която бе завързана.

Усетил близостта на хората, соколът се размърда тревожно и камбанките, вързани на краката му, звъннаха тихичко. Когато Доминик и Мег влязоха през прага, птицата разпери мощните си криле и започна да върти глава наляво-надясно, напрягайки слух. Качулката ни най-малко не й пречеше да чува добре.

Мег изсвири с уста сложната мелодия от пет ноти, която използваше специално при тази птица. Разпознал мелодията, соколът се успокои и прибра крилете си. Тихият звън на камбанките заглъхна.