Мег нежно долепи устни до дланта на Доминик.

— Сега у него има някаква влудяваща студенина — продължи Саймън. — Към мъдрите, колкото и да го предизвикват, той проявява милост, защото разумът му подсказва, че така е редно. А глупаците неизменно опитват остротата на меча му, дори при най-малкото провинение.

Мег отново целуна мълчаливо дланта на съпруга си, питайки се дали е постъпила мъдро или глупаво, нарушавайки обещанието си да не напуска своите покои.

— Когато Доминик си тръгваше от пустинята, в която бяхме превърнали султанските владения — каза Саймън, — той се закле, че ще един ден ще има своя земя в най-затънтеното кътче на цивилизования свят, далеч от амбициите на крале, папи и султани. Че ще се грижи всеотдайно за тази земя и не ще допусне в нея глад и мизерия. Закле се още, че ще си намери благородна съпруга и ще отгледа силни синове, които на свой ред ще отгледат силни синове.

— За да може постигнатото от него да пребъде? — попита Мег.

Саймън поклати глава.

— Доминик е разбрал едно: мирът е възможен само за силните. За слабите мирът не е нищо повече от жесток сън, а на него му е дошло до гуша от жестоки сънища.

Земя, благородна съпруга, синове… и мир. Преди всичко мир.

Вперила поглед в бръчките, които болката бе вдълбала в лицето на съпруга й, Мег несъзнателно си повтаряше наум тези четири най-съкровени негови желания. И проклинаше жестокостта на съдбата и хората, които се бяха подиграли с него, давайки му за съпруга тъкмо нея — една безплодна друидка.

Ти спечели мир, земя, благородна съпруга… Защо от всички жени на света бог те изпрати точно при мен?

— Ще му родиш ли синове? — попита Саймън.

Единственият й отговор бяха сълзите, които се стичаха безмълвно по лицето й. Скоро Доминик започна отново да бълнува — беше се върнал в жестокия ад на султанския затвор.

Мег остана дълго време така — притиснала дланта му към бузата си, заслушана в трескавите кошмари на своя съпруг и в също толкова трескавия му копнеж за мир. Болезнените викове, които, ако не беше в несвяст, щяха да останат завинаги затворени в гърдите му, се забиваха като кинжали в сърцето й.

Докато го съзерцаваше и чуваше ехото на преживяната от него агония, Мег си даде сметка, че норманският рицар, който се бе появил от мъглата, за да стане неин съпруг, не е онази студена, непобедима зла сила, за каквато го бе смятала. Напротив, беше човек, понесъл десетки жестоки удари от живота. Скърбеше за него и проклинаше съдбата, която го бе свързала с жена, неспособна да го дари с най-лелеяната му мечта.

Най-после гласът на Доминик секна. Дишането му постепенно стана дълбоко и равномерно, а тялото му се отпусна.

— Добре ли е? — попита Саймън.

— Да. Сега вече наистина заспа.

Саймън видя как напрежението се отдръпва от лицето й така, както се бе отдръпнало от лицето на брат му. Нашепвайки благодарствена молитва, той приглади нежно назад гъстия черен перчем, паднал върху челото на Доминик. Жестът бе безмълвно свидетелство за обичта между двамата братя, за здравата връзка между тях, която съвсем не бе плод просто на случайността или на общите родители.

— Колко странно — прошепна Мег.

— Кое?

— Дънкан галеше Джон по същия начин — отвърна тя, без да се замисли.

Нежността на Саймън се стопи.

— Дънкан! — изръмжа яростно той. — Ще му изтръгна сърцето заради това, което стори!

Мег си пое рязко дъх.

— Камо е сторил?

— Отрови брат ми.

— Дънкан е доста далеч от тук.

— Но хората му са тук.

— Рийвърите също си заминаха.

— В пъкъла да се продънят дано! — изсумтя Саймън. — Имам предвид шпионите на Дънкан в крепостта. Някой от тях е отровил Доминик. Когато го открия, ще го обеся със собствените си ръце.

Мег го погледна слисано.

— Никой в крепостта не би отровил…

Гласът й секна. Едва сега си даваше сметка, че някой го бе сторил. Тя затвори очи и несъзнателно разтърка ръцете си, сякаш за да се предпази от студен порив на вятъра. Мисълта, че в собствения й дом има човек, хранещ толкова силна омраза към Доминик, способен да го убие по такъв подъл начин, наистина я вледеняваше.

— Преди да видя как се бориш да спасиш живота му — каза Саймън. — бях убеден, че отровителката си ти.

Очите и се разшириха — зелени и блестящи като смарагда, който й бе подарил Доминик.

— Аз съм лечителка — промълви тя.

— Да. — Той се усмихна почти нежно. — Ако не беше ти, Доминик щеше да е мъртъв. Затова е логично да се предположи, че не ти си го отровила.

— Може би никой не е искал да го отрови. Може би човекът, който е сипал лекарството в ейла, е капнал повече в една от чашите и Доминик е имал нещастието да попадне тъкмо на тази чаша.

Саймън наклони замислено глава на една страна.

— Може би — каза той след известен размисъл, но гласът му не звучеше никак убедено. — Но не е много вероятно.

— Какво е станало според теб? — попита Мег.

— Мисля, че някой е отровил бурето с ейл, а после за по-сигурно е сложил още отрова в чашата на Доминик.

— Кой? И кога?

— Бурето може да е било отровено по всяко време.

— Не. Било е след деня, предшестващ сватбата.

— Защо мислиш така?

— Тогава открих, че отварата липсва.

— Каза ли на Доминик? — попита Саймън.

— Не.

— По дяволите, защо?

— Нямах представа що за човек е — отговори Мег и го погледна право в очите. — Освен това лекарството може да е било откраднато и от някой от вашите хора.

Саймън отхвърли идеята е едно махване на ръката.

— Не. Рицарите са напълно предани на Доминик. Той продаде душата си, за да ги откупи от султана.

— Ами останалите ви хора? Колко от тях познаваш достатъчно добре, та да можеш да се закълнеш в честността им?

— Забрави за това, сестро — раздразнено каза Саймън. — Нима някой от моите хора знае за билкарника и за лекарствата, които държиш в него?

— Никой от хората в Блакторн не използва моя билкарник, освен старата Гуин.

Той присви очи.

— Къде е тя?

— В едно селце на един ден път пеша южно оттук, за да обмени опит с една тамошна лечителка.

— Може тя да е отровила ела.

— Ако беше тя, всички рицари щяха да са мъртви.

Саймън я стрелна с черния си поглед.

— Защо?

— Старата Гуин знае необходимите дози — обясни Мег. — Количеството отвара в изчезналото шише не беше достатъчно за цяло буре с ейл, освен ако трима, най-много четирима мъже не го изпият цялото.

Той се усмихна лекичко.

— Тогава ейлът и сам би ги убил. Значи… старата Гуин.

— Не. Гуин не е способна да убие. Тя е като мен — друидка, лечителка.

— А Едит знае ли дозите? — попита Саймън.

— Не. Защо?

— Тя разнасяше чашите с ейл. А Едит мрази норманците.

— Нима? — сухо възкликна Мег. — Затова ли прекарва повече време в леглото на Томас Силния, отколкото в собственото си легло?

— Тя носеше чашите — настоя той.

— Онази уличница също раздаваше ейл — парира го тя. — В нея не се ли съмняваш?

— В Мари? Разбира се, че не. Тя дължи всичко на Доминик.

— А Едит дължи всичко на мен. Може да е досадна клюкарка, но това не е достатъчно основание да я подозираш в такова грозно деяние.

— Тя е амбициозна.

— Да. Иска да има съпруг и собствен дом. Същото иска и уличницата с начервените устни.

Саймън махна отчаяно с ръка и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да е бил някой от рицарите на Джон — каза той. Мег тутакси отвори уста да запротестира, но Саймън я прекъсна нетърпеливо. — Някой е отровил ейла и едва не уби Доминик — каза той с леден глас. — Никой в тази крепост няма да бъде в безопасност, докато не открием червея, който ни яде отвътре.

Мег погледна към леглото, където Доминик продължаваше да спи непробудно. Колкото и да ни й се нравеше заключението на Саймън, тя знаеше, че той е прав. Жив ли бе Доминик льо Сабр, Блакторн също щеше да живее.

А Доминик едва не беше умрял.

19

Доминик се събуди посред нощ с Мег, която лежеше до него топла и мека, и с главоболие, което заплашваше да разцепи черепа му. Когато отвори клепачи, светлината от огъня, колкото и да бе бледа и приглушена допълнително от балдахина на леглото, преряза очите му като нож. Той изпъшка и притисна длани към слепоочията си, питайки се какво ли може да му се е случило.

Мег тутакси се разбуди и посегна към кошницата с лекарства, която държеше неизменно до леглото още откакто Доминик бе потънал в сън. Сетне бързо изсипа едно пакетче стрита на прах кора в чашата с вода, която Саймън беше извадил от кладенеца и бе донесъл лично в стаята на брат си.

— Ето — каза тя, като му я подаде. — Изпий това, то ще облекчи главоболието ти.

Доминик поднесе чашата към устните си без капчица колебание. Въпреки че отварата беше горчива, той я изпи до дъно, и то на един дъх.

От гърдите на Мег се изтръгна въздишка на облекчение.

— Да не би да си смятала, че може да откажа да я изпия? — сухо попита Доминик.

— Смятах, че може и ти да се усъмниш в мен, както стори Саймън в началото.

Черната му вежда се вдигна в ням въпрос.

— Брат ти мислеше, че аз съм тази, която ти е дала отровата — обясни Мег.

— Отрова.

Той се надигна рязко, трепна от болка и измърмори нещо на турски. Мег седна до него и притисна ръце до гърдите му, за да го накара да легне отново.

— Недей да ставаш още — каза тя. — Предполагам, че се чувстваш така, сякаш в главата ти е забита брадва.

— Да — изпъшка Доминик. — По дяволите, точно така се чувствам.

— Шшш — промълви Мег. — Затвори очи. Това ще ти помогне. Сигурно дори бледата светлина на огъня ти се струва ярка.

И тя се наведе и започна да разтрива нежно слепоочията му. Златните звънчета, вплетени в косите й, запяха тихичко.

— Значи все още носиш звънчетата — каза той.

Паметта му се възстановяваше с всеки изминал миг.

— Нали обещах, че ще ги нося, докато сам не ми ги свалиш — отвърна Мег.

— Но вече наруши едно друго свое обещание.

Ръцете й замряха. Слава богу, че очите на Доминик бяха затворени, защото макар и все още полусляп заради отровата, той несъмнено щеше да види страха, изписан на лицето й.

Мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж. Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен, малка соколице.

А тя го бе сторила.

— Жената на Хари… — поде Мег, като отново се зае да разтрива слепоочията му.

— Спомням си — прекъсна я Доминик. — Дълго и трудно раждане. Как е тя?

— Не знам. Саймън нареди никой да не влиза или излиза от тази стая, освен самият той. Дори в момента спи пред вратата.

— Дали жената има нужда от теб? — попита той.

Накъде ли бие, запита се Мег. Гласът му не издаваше нищо. Тялото му — също. Отново се владееше напълно.

— Мисля, че не — отвърна тя. — Старата Гуин се е върнала вчера по залез слънце. Ако се бе случило нещо с Адела, Гуин щеше веднага да дойде да ми каже.

— А заповедите на Саймън да вървят по дяволите — каза с равен глас Доминик. — Както и моите.

Мег се зачуди как да обясни на съпруга си, че носи отговорност за хората от крепостта, и то отговорност, която надхвърляше обичайните задължения на една господарка.

— Щом знам, че хората страдат, а аз мога да им помогна — започна неуверено тя, — че боледуват, а аз мога да ги излекувам, че умират, а аз бих могла да им дам живот…

Имаше чувството, че в гърлото й е заседнала буца. Взря се отново в лицето на Доминик, за да открие в него поне някакъв намек за мислите му, но не откри нищо. И изражението, и гласът му бяха еднакви: невероятно овладени, лишени от емоции, почти нечовешки.

— Каквото и наказание да ми наложиш, задето наруших обещанието си — прошепна Мег, — то няма как да е по-тежко от това да знам, че една жена е умряла, когато аз съм можела да я спася.

Доминик улови ръцете й и спря нежните им, успокояващи кръгове по слепоочията му.

— Ти наруши обещанието, което ми беше дала — каза той.

— Да — промълви Мег и затвори очи.

— И пак ще го нарушиш, ако хората ти се нуждаят от теб.

— Да — прошепна тя. — Съжалявам, съпруже. Бих изпълнявала смирено много други твои желания, но не и това.

— И си готова да понесеш всякакво наказание.

Мег си пое дълбоко дъх.

— Да. Само недей наистина да ме държиш под ключ. Не бих могла да го понеса.

— Хората също — каза Доминик. — Това ли имаш предвид?

Тя се поколеба за миг.

— Д-да.

— Ти наистина си нож с две остриета, съпруго моя.

— Не искам да съм такава. Аз съм просто… това, което съм.

— Друидка.

— Да.

Той замълча за миг, после попита:

— Как се измъкна от крепостта?

Мег не отговори. Нито пък отвори очи. Не искаше да се сблъсква със студения му гняв.