Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Мари довършваше намръщено последните шевове по новата рокля на Мег под звъна на църковните камбани, които известяваха хората по полето, че е време да похапнат. Гласовете в двора притихнаха — слугите бяха спрели за миг работата си, за да се полюбуват на мелодичната песен на камбаните.

Звънът отекна отново, напомняйки на Мег за онази утрин преди пет дни, когато Доминик я бе извел от крепостта, за да я отведе в обветия в студена мъгла църковен двор за погребението на Джон от Къмбърланд. Церемонията беше кратка.

Няма да има траур, спокойно бе заявил Доминик. Джон от Къмбърланд не беше твой баща.

С тези думи той бе обърнал гръб на прясно запълнения с пръст гроб още преди да е заглъхнал камбанният звън, отбелязващ кончината на Джон. И се бе отдалечил заедно с Мег през гъстата мъгла, която цял ден щеше да забулва небето, без да допусне нито да завали, нито да грейне слънце.

Мег не се бе възпротивила на липсата на церемония. Погребването на Джон я изпълваше единствено с облекчение. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че с него настъпва краят на старата, пълна с жестоки битки епоха, и идват нови, мирни времена.

Надяваше се, но и се страхуваше. Изминала бе цяла седмица, откакто Доминик се бе възстановил от отравянето, а Мег продължаваше да сънува кошмари и да се събужда с вик, вледенена от ужас.

Сега нямаше кой да я прегръща и утешава. След пълното си оздравяване Доминик вече не спеше в нейното легло. Нямаше и да го стори, докато не преминеше месечният й цикъл. Беше я освободил от пленничеството, но в замяна на това почти не го виждаше.

Не бе отварял повече дума за любов, мир и синове, освен в деня, когато й подари топче коприна. Платът беше зелен като очите й, лъскав, гладък и хладен. Беше красив като тъканта на ритуалната друидска рокля, която Мег бе носила на сватбата си, и която старата Гуин бе прибрала още след първата й брачна нощ.

Но зелената коприна Гуин нямаше да прибере. Защото тя бе подарък от Доминик, което я правеше още по-ценна. Сякаш изкусен майстор бе изпрел нишка от самата пролет и от нея бе изтъкал вълшебно платно специално за Мег.

Доминик бе видял удоволствието, изписано на лицето й, и се бе усмихнал. Но погледът му бе останал хладен, решителен, сериозен, също като гласа му, когато й заговори.

Мисли за онова, за което говорихме. Обикни ме, Мег. Всичко би било възможно, ако имам любовта ти.

Дори мирът.

Не бе споменал нищо за надеждата си да има синове, но тя бе там — в изпитателния му поглед, в подрезгавелия му глас, в напрежението на мускулестото му тяло.

Синове.

Обичай ме, Мег.

Самият той обаче не я обичаше и Мег знаеше това, както знаеше, че очите й са зелени. Съмняваше се дали изобщо някога ще я обикне. Защото който обича, рискува. А суровата практичност и самодисциплина на Доминик никога нямаше да допуснат подобен риск. Обичта му към неговите рицари едва не му бе струвала живота в Йерусалим и със сигурност му бе струвала душата и мекотата в нея, доколкото я е имало. Под внимателното и гальовно съблазняване на съпругата му прозираше по-скоро хладна пресметливост, отколкото истински нежни чувства.

Мег не можеше да го вини, както не можеше да вини орела със счупено крило за това, че не лети. Можеше само да съжалява, че Доминик не е дошъл при нея без тази болка, за която нямаше лек.

Мег затвори тъжно очи и прокара длан по великолепната зелена коприна. При това движение златните звънчета на китката и трепнаха и зашепнаха тихичко.

— Толкова е нежна — промълви тя.

— Вашата кожа е по-нежна — каза Мари, без да вдига очи от ситните бодове.

Мег сведе поглед към дребната, сръчна жена, която бе седнала по турски на земята и привършваше подгъва на ушитата от нея рокля. Норманката бе истинска загадка за нея. Намираше нейната смесица от откровена похотливост и буден, циничен ум, за доста интригуваща — стига само Доминик да не беше някъде наблизо. Пищните форми на Мари и екзотичните й парфюми караха всички рицари в крепостта да тичат подире й като разгонени псета.

Единствено Доминик и Саймън изглеждаха неподатливи на нейните прелести. Но от друга страна, ако някой от тях я пожелаеше, бе достатъчно само да й кимне, а тя щеше да дотича начаса. Защото много добре знаеше кой е господарят на крепостта и кой — неговата дясна ръка.

— Няма нужда да ме ласкаеш — каза Мег.

— Това не е ласкателство — спокойно отвърна Мари. — Кожата ви е нежна като най-скъпоценните султански перли. Не е ласкателство, милейди, а самата истина. Завъртете се наляво, ако обичате.

Мег се подчини и звънчетата отново пропяха.

— Жалко, че господарят ви пази вашата красота толкова ревниво — продължи Мари.

— Моля?

Норманката вдигна очи към изненаданото изражение на Мег и се усмихна на това ново доказателство за пълното невежество на друидската вещица по въпросите на плътската любов.

— Доминик ми нареди да ушия роклята така, че раменете, китките, гърдите и глезените ви да бъдат скрити — обясни Мари.

— Но това се разбира от само себе си.

Норманката поклати глава.

— Не, милейди. Не се разбира. Султанските жени, например, знаят как да се облекат, за да привлекат вниманието на своя господар.

— Как?

— Техните дрехи са направени от тъкан, която е много по-лека от тази, нежна като дъх и почти толкова прозрачна. Носят ги на много пластове, така че когато вървят, гърдите и хълбоците им се показват и скриват, преди мъжът да е разбрал какво точно е зърнал.

— Шегуваш ли се? — слисано попита Мег.

— Не, милейди. Стойте изправена, ако обичате, иначе подгъвът ще стане крив.

— И можеш да виждаш през дрехите им? Наистина?

Мари се усмихна.

— Наистина.

— Изумително!

— За англичаните — навярно да. Турците обаче го приемат за нормално. И — добави лукаво норманката — доста приятно за мъжкото око.

— Ти носила ли си такива дрехи?

— Разбира се. Съпругът ви много ги хареса.

Мег трепна.

Мари измърмори нещо на турски и отново се зае с подгъва.

— Що за хора сте вие, саксонците? — каза тя след малко, клатейки глава. — Мъжката ревност мога да разбера — мъжът иска да е сигурен, че децата, които отглежда, са собствените му, а не чужди деца. Но ревнивата съпруга… — Норманката сви рамене, вдяна нов дълъг конец и продължи да шие. — Християнството не допуска развода, затова не виждам място за ревност. Закрилата на Доминик, титлата и богатствата му са ваши до края на дните ви. Какво друго ви трябва?

— Вниманието му. Неговото уважение. Неговата… любов.

— Златото и скъпоценните камъни траят по-дълго — каза Мари. — Можеш да ги продадеш и да си набавиш храна и дрехи, когато има война и настъпи глад. В началото е забавно да ти обръщат внимание, но бързо омръзва. Колкото до любовта, тя е само илюзия, нищо повече.

С тези думи норманката завърза конеца на възел и го скъса със зъби.

— Готово — каза тя със задоволство. — Сега вече пада както трябва.

Сетне се изправи с грацията на жена, свикнала да седи по-скоро на пръснати по пода възглавници, отколкото на столове, и започна сръчно да развързва силно вталената рокля.

— Мари…

— Да, милейди?

— Запази си женските хитрини за войниците — рязко каза Мег. — Не ги използвай пред съпруга ми. Иначе ще съжаляваш, все едно дали опитът ти е бил успешен или не.

За миг Мари онемя от изненада, сетне избухна в смях.

— Сега разбирам защо той ви нарича „моята малка соколица“ — каза тя. — Съблечете роклята, милейди.

Мег се подчини, сетне зачака, вперила в норманката поглед, в който искреше неприкрит хищен блясък. Мари внимателно прибра роклята в гардероба.

— Мари?

— Както искате — спокойно каза норманката. — Но трябва да знаете, че вашите желания имат значение само доколкото съвпадат с желанията на господаря ви.

— Какво искаш да кажеш?

В погледа, който й отправи Мари, имаше нещо много близко до съчувствие.

— Как може да сте на деветнадесет години и все още да сте толкова невинна… — въздъхна тя и обясни: — Доминик си е поставил за цел да ви съблазни. Докато е зает с това, той няма даже да ме погледне. Но когато това се промени — а то ще се промени, защото и Доминик е мъж като всички останали, — аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди. — Мари взе кошничката с конците. — Ще желаете ли още нещо?

— Не.

Норманката кимна лекичко и излезе от стаята. При всяка стъпка хълбоците й се люлееха като пламък на свещ, оставена на течение.

От устните на Мег се отрони сподавена въздишка и няколко слова, които биха накарали добрия свещеник да я изгледа ужасено. Най-лошото от всичко бе, че Мари беше права. Ако Доминик предпочетеше своята наложница пред съпругата си, Мег не можеше да стори нищо.

Тя не може да му роди законни наследници. Само аз бих могла да го направя.

Но съвсем не беше убедена в това. В крайна сметка всичко показваше, че твърде малко друидки са плодовити.

Сбърчила вежди, тя се наметна с една пелерина и се отправи към банята. Странните островърхи чехли, които й бе подарил Доминик, се плъзгаха с тих шепот по пода и светеха с металически блясък. Ароматното масло в газените лампи разпръскваше влажния, студен мирис на каменните стени. Откакто Доминик бе пристигнал, крепостта сияеше като току-що излязла от пашкула пеперуда.

— Ето къде сте била — каза Едит. — Вече бях решила, че пак сте ядосала с нещо господаря и той ви е затворил отново в покоите ви.

Мег се усмихна някак мрачно.

— Бях затворена в зелената коприна на новата си рокля, докато Мари се занимаваше с подгъва й.

— А, да, норманката. Доминик й обеща, че ако роклята му хареса, ще подари коприна и на нея.

Радостта, обзела Мег при спомена за красивата зелена тъкан, се стопи. Като обърна гръб на своята компаньонка, тя свали пелерината си и се зае да развързва панделките на копринените долни дрехи, които Доминик й бе подарил заедно с бродираните със злато чехли.

Едит топна пръст във ваната, за да провери дали водата е достатъчно гореща, кимна доволно и отиде да помогне на господарката си.

— Колко фино платно — измърмори тя, като свали долната й риза. — И каква изящна украса, досущ като в библията на свещеника.

Мег не каза нищо. Мисълта, че Мари получава подаръци от Доминик я изпълваше едновременно с обида и гняв.

…аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди.

Едит стрелна с поглед намръщената си господарка и се зае да приготвя сапуна, парфюма, кремовете и мехлемите, които съставляваха неразделна част от друидския ритуал на къпането.

Самата Едит намираше всичко това за чиста загуба на време. Беше разбрала обаче, че рицарите на Доминик предпочитат възприелата сарацинските обичаи норманка, затова бе започнала да се къпе почти толкова често, колкото и Мег. Явно бе, че банята е нещо повече от таен друидски или пък сарацински обред.

Под звучния съпровод на златните звънчета Едит зави дългите плитки на Мег на венец на тила й и ги закрепи с два гребена от злато и смарагди — също подарък от Доминик.

— Гребените са много красиви — каза тя.

— Да — измърмори Мег, но в гласа й нямаше и следа от задоволство.

— Стоят много добре на косата ви.

— Благодаря.

— Томас ми подари сребърни гребени. Каза, че отиват на косата ми.

— Харесва ли ти Томас? — попита Мег. — Напоследък доста често говориш за него.

Едит сви рамене.

— Доста е мил за размерите си.

— Да помоля ли Доминик да му каже да ти предложи брак?

— Не — отвърна вдовицата. — Томас няма достатъчно средства дори за втори валет, камо ли за съпруга. Виж, ако Доминик е решил да даде на своите рицари земи…

— Нямам представа.

— Хм, съмнявам се — каза Едит, като сложи в косите на Мег още един блестящ гребен. — Дори когато пристигнат и останалите рицари, хората му едва ще стигат за отбрана на крепостта и на останалите му владения. Ако рицарите са заети да отбраняват собствените си земи, няма да могат да бранят неговите.