Мег изстена от удоволствие. Тогава Доминик прокара още веднъж пръст по цялата дължина на гръбнака й, но този път не устоя на изкушението да проследи линията на тялото й докрай, се спусне бавно по топлата бразда, разделяща хълбоците й.

От гърдите на Мег се изтръгна изненадана, трепереща въздишка. Кърпата се отви от хълбоците й и падна на земята. Хладният дух в стаята погали тялото й, пламнало в огън, който се разливаше на нови и нови вълни всеки път, щом Доминик засмучеше отново възбудената й гръд, щом плъзнеше ръка по гърба й към горящата, нажежена като въглен пролука към нейната женственост. Сетне дългите му пръсти се провряха вътре, за да потърсят, да разтворят, да се потопят в копринената й топлина, самите те леки като огън. Обзета от неземна наслада, Мег се вкопчи в него, за да не загуби равновесие. Цялата стая се въртеше пред очите й в ослепителен вихър от невидими пламъци.

— Господарю мой — прошепна тя, — какво правиш с мен?

Доминик неохотно пусна гръдта й, но не и скритата, огнена коприна, до която едва се бе докоснал.

— Откривам те — отвърна той с приглушен глас.

Докато го казваше, пръстите му я погалиха отново и отново бяха възнаградени със сподавен стон от устните й и с изблик на топла влага, която нямаше нищо общо с взетата преди малко от нея вана.

— Не мога да се държа на краката си — прошепна Мег.

— Тогава се дръж за мен.

— Държа се.

Доминик се усмихна, въпреки пулсиращото в кръвта му яростно желание, което разтърсваше цялото му тяло и спираше дъха му, както спираше нейния.

— Вярно — каза той. — Усещам нежните ти нокти.

Едва сега Мег осъзна, че наистина е впила нокти в раменете му.

— Прощавай. Не исках да ти причиня болка.

Дълбокият му мъжки смях я накара да потръпне от сладостна възбуда.

— Болка? — възкликна Доминик — Не. Харесва ми да усещам как се разпалва жаждата ти да полетиш заедно с мен. Хайде, малка соколице. Изпитай силата си върху мен. А аз…

Ръката му се плъзна от заобления й хълбок към ямката на шията й. Сетне, без да откъсва от нея премрежените си сиви очи, Доминик прокара бавно пръст през средата на тялото й — от гърдите през пъпа чак до облака от червеникави косми, скриващи същата онази топла пролука, до която се беше добрал преда миг от обратната страна.

— А аз ще изпитам твоята мекота — прошепна той. Пръстът му се провря през пищния гъсталак, откри скритата в него цветна пъпка и бавно я обходи, преди да се плъзне по гладки венчелистчета, които бяха започнали да набъбват от желание.

Доминик внимателно пъхна пръст между тях и подири път през портата, която обаче все още бе твърде добре охранявана.

— Отвори я — дрезгаво промълви той.

— К-какво?

— Дай ми свободата на своята топла крепост.

Преди разумът й да разбере молбата му, тялото й я разбра. Краката й се разтвориха лекичко, за да го допуснат по-навътре и в отговор Мег бе възнаградена с изумително нежна милувка, която разтърси тялото й като огнен взрив.

В този момент тя разбра, че е копняла за това още от първата им брачна нощ, когато за пръв път бе почувствала как топлата, корава длан на Доминик се плъзга по кожата й.

— Още — прошепна той, без да откъсва очи от нея. — Вратата ти все още е затворена за мен.

Мег разтвори още малко краката си и изстена, усетила бавното проникване на пръста му в себе си. Тя понечи да стисне отново бедра, но това се оказа невъзможно, защото между тях вече беше бедрото на Доминик, което им пречеше да се съберат. Очите й се разтвориха слисано.

Доминик я съзерцаваше с поглед от сребърен огън.

— Не би трябвало да правя това — дрезгаво каза той.

— Кое? — прошепна Мег.

— Това.

Пръстът му обходи отвора на ножницата й. Треперещият вик, който се изтръгна от гърдите й, завъртя главата на Доминик.

— Толкова упорито се отбраняваш — задъхано промълви той, — а в същото време желанието лъха от теб като парфюм.

— Това е просто… сапунът ми.

— Това е страстта у теб, Мег. Няма друг такъв парфюм.

Тя понечи да каже нещо, но ръката му отново се провря между бедрата й и Мег остана без дъх, омагьосана от вълните на наслада, които се разливаха по тялото й, прогонвайки всичко друго, освен приятната, пулсираща в него топлина.

— Доминик, боя се, че не мога да издържа повече.

Без да каже и дума, той я вдигна и я сложи да седне на масата. Допирът до хладната, гладка дървена повърхност също беше като ласка — ласка, която разгаряше още по-силно огъня в телата на Мег и на мъжа, застанал пред нея с изопнато от страст лице. Под прикритието на наметалото Доминик се зае да развързва припряно вървите на дрехите си. После с едно рязко движение разпери полите на плаща си и загърна с него и Мег.

— Обвий крака около кръста ми — нареди той с дрезгав, напрегнат глас, и без да дочака отговор сам придърпа краката и около тялото си. — Да, точно така. Сега ела по-близо до мен. По-близо, Мег. По-близо… да, още мъничко…

Дъхът замря в гърдите на Мег. Онова, което я галеше между бедрата, не бе вече ръката на Доминик. Беше нещо огромно, кораво и гладко. Пръстите й се вкопчиха в раменете му.

— Доминик!

Мощна тръпка разтърси тялото на Доминик при допира до топлата й, мека женственост и при влажния й отклик. Сега тя трябваше да го прегърне силно, огнено, страстно. Сега.

— Прегърни ме, малка соколице. Скоро ще полетим.

— Върви по дяволите, младежо — долетя откъм коридора сърдитият глас на Едит. — Ако искам да говоря с моята господарка, ще говоря!

Завесата се разтвори рязко и вдовицата връхлетя в банята.

— Готвачката иска да знае дали… О!

Макар че наметалото на Доминик покриваше и него, и Мег, нямаше начин да не разбере какво е прекъснала. Шокът, който се изписа на лицето й, при други обстоятелства навярно би развеселил Доминик. В момента обаче му идеше да я удуши на място.

— Извинете ме, лорд Доминик, милейди — измърмори Едит и бързо се изниза обратно през вратата.

Доминик я изпроводи с поток свирепи ругатни на турски. Междувременно Мег се задърпа в опит да се откъсне от него. Първата му реакция бе да я задържи. Накрая обаче изруга за последен път и я пусна.

— Така е по-добре — изръмжа яростно той. — И без това не исках да стигам толкова далеч, преди да е дошъл месечният ти цикъл.

Мощен гръм разтърси крепостта. Заглъхващото му ехо бе удавено от проливния дъжд, който се заизлива от небето.

За щастие, дъждът удави и думите на Мег, отправени към съпруга й. Макар и внимателно подбрани, те далеч не бяха думи, предназначени за нежните устни на една дама.

21

Студеният вятър и дъждът бяха последвани от ситен, леден ръмеж, който пък бе последван от нова свирепа буря. Минаха цели два дни, преди слънцето да се покаже отново.

Мег бе не по-малко мрачна от времето навън. Оказваше се, че дълбоко се е заблуждавала, като е мислела, че познава добре тялото си. Сърцето й започваше да тупти трескаво всеки път, щом чуеше отнейде гласа на Доминик. Дъхът й спираше всеки път, щом го видеше да влиза в стаята. Кожата й настръхваше и при най-лекия допир на ръката му. Споменът за нежните му ласки в банята разпалваше в тялото й буйни огньове.

Единственото, което й носеше удоволствие, колкото и незначително да бе то, беше мисълта, че и самият Доминик не е останал незасегнат от случилото се. Подозираше, че той вече е загубил доверието си в своята изключителна способност да се контролира.

Дойде ли ти вече?

Не.

Кажи ми, когато това стане, малка соколице. Тогава ще полетим заедно. Не по-рано.

Решителността в думите му я вбесяваше. Не понасяше мисълта, че Доминик не й вярва и смята, че носи дете от Дънкан. Още по-малко можеше да понесе мисълта, че я иска само заради утробата й, а не заради смеха и добротата й, заради топлотата и ума й, заради болките и надеждите в душата й. Бленуваният от него наследник далеч не бе единственото, което можеше да му дари.

Но колкото и да мечтаеше да съблазни Доминик и да го накара да наруши желязната си самодисциплина, Мег се страхуваше от цената, която щеше да плати, ако се случеше да забременее и да не успее да го убеди, че детето е негово.

Той не я обичаше.

А и мълвата съвсем не го предразполагаше към доверие. По всички селца и къщи в околността се разнасяха легенди за Дънкан и лейди Маргарет — двамата влюбени, предопределени от съдбата един за друг, но разделени от суровия нормански рицар. Колкото и упорито Мег да отричаше всякаква връзка с Дънкан, колкото и да възхваляваше норманския си съпруг, мълвата не секваше и не секваше.

Молеше се поне Доминик да не я е чул, но това едва ли бе възможно. Нищо в и около Блакторн не убягваше от неговото внимание. Слугите най-добре знаеха колко е зорко окото му. Откакто бе дошъл, крепостта блестеше от чистота. От всеки под се носеше аромат на прясно посипани с билки рогозки. Уханието на подправките, които бе донесъл от изтока, насищаше въздуха около кухнята и придаваше на ястията от последните остатъци от зимните хранителни запаси мирис на вкусни деликатеси.

Но онова, което най-силно привличаше вниманието на всички, бе съдържанието на сандъците със скъпоценности. При всяко появяване на Мег с нейните пеещи златни звънчета и с блестящите в косите й скъпоценни камъни, мало и голямо зарязваше своите занимания и се зазяпваше в нея.

В момента Мег разглеждаше последния подарък на Доминик със смесени чувства на възхита и отчаяние. Беше катарама от злато и смарагди с необичайна форма, която наподобяваше реещ се по вятъра сокол. По-голяма от ръката й и инкрустирана с безброй прекрасни смарагди, катарамата служеше за закопчаване на алена вълнена пелерина на цветя, богато извезани със скъпи златни нишки. Сред цветята бяха пришити миниатюрни златни звънчета, които съпровождаха с нежна песен всяко движение на Мег.

Малка соколице със смарагдови очи и златна каишка, носи тази пелерина и мисли за мен и за изцеляването на земята. За нашите синове.

— Господарке? — извика Едит. — Къде сте?

Мег се извърна стреснато. Звънчетата трепнаха, изненадани от внезапното й движение.

— В параклиса — каза тя и се изправи, за да посрещне Едит, която в този момент прекрачваше прага на малкото помещение на третия етаж на една от ъгловите кули. — Какво има?

— Господарят пита дали не бихте пожелала да отидете на лов?

— Да! Кога?

— След обяда.

Мег погледна слънчевия откос, прорязващ сумрака на параклиса. Беше почти обед. Нямаше много време за преобличане.

— Бързо тогава — каза тя.

Сетне се втурна презглава по извитата стълба към покоите си, следвана от мърморещата Едит. Колкото и да се оплакваше обаче, вдовицата имаше сръчни пръсти. Преди още да са ударили обедните камбани, Мег вече седеше в залата, заобиколена от рицарите, чиито соколи чакаха нетърпеливо на прътовете, наредени край стената зад столовете на техните господари. Прътът зад стола на Доминик беше празен.

— Да не би моят господар да е решил, че е по-добре да не води своята соколица на масата? — обърна се тя към Саймън, който седеше вляво от все още незаетия стол на Доминик.

— Не. Просто отиде да смени каишката й. Би трябвало да се появи всеки момент.

— Тя спокойна ли е? — попита Мег.

— Да — отвърна Саймън с видимо задоволство. — Фатима стои на китката на господаря си напълно спокойно и уверено. Тя е истинска кралица сред соколите. До края на лятото ще е донесла много тлъсти патици в чиниите ни.

Изпод масата долетя ръмжене, последвано от шум от сборичкване.

— Барон! — каза спокойно Мег, без дори да сведе поглед. — Престани да измъчваш Скокла.

До бедрото й се показа главата на едра хрътка, чиито очи я гледаха разкаяно. Мег разсеяно я погали по ушите. Саймън зяпна.

— Ако аз му се бях скарал така, щеше да ми отхапе ръката.

— Барон? Не, той е много мило животно, стига да не е на лов.

Вместо отговор Саймън просто се засмя и поклати глава.

Мег усети тръпка на безпокойство, което й подсказа, че съпругът й е наблизо. Тя се извърна към вратата на залата. Миг след това Доминик се появи на прага.

Въпреки че денят обещаваше да бъде слънчев, той носеше тежкото си черно наметало. На китката му бе кацнал едър сокол. Когато пристъпи в огряната от слънцето част от салона, нежните сиви и бели пера на Фатима заблестяха като стомана и перли.

Соколът определено съзнаваше своята царственост. Всяка част от тялото му издаваше неговата увереност в собствената му мощ. Ясният му, пронизващ черен поглед обходи бавно и пренебрежително царящия в залата весел хаос. С вроденото спокойствие на изключително търпелив хищник Фатима чакаше сигнала за началото на лова.

Когато Доминик премина покрай своите рицари с гордо кацналия на китката му сокол, от редиците им се надигнаха възбуден шепот и възхитени възклицания. Повечето останали птици, въпреки че бяха много добре обучени, стояха на прътовете си закачулени. Фатима обаче — не. Спокойните й очи бяха очи на мъдрец, знаещ всичко за живота и смъртта.