А на краката й беше завързана нова каишка, обсипана със смарагди и скъпоценни златни камбанки.

— За бога, истинска красавица! — възкликна Саймън.

Доминик се усмихна и вдигна ръка до пръта на Фатима зад стола си. Тя пристъпи грациозно върху дървото, после вирна гордо глава и огледа залата така, сякаш проверяваше дали в нея има нещо, достойно за хищническото й внимание.

— Тежко и горко на всяка мишка, която дръзне да се появи в залата в този момент — каза Саймън.

— Не. Фатима не би си направила труда да се занимава с толкова дребна плячка — отвърна Доминик.

— Хм, остави я гладна за ден-два и ще видиш — обади се Мег. — Ще лови мишки с такава скорост, че ще засрами даже Черньо.

Доминик хвърли кос поглед към своята съпруга. Откакто за малко не я бе обладал насред банята, се стараеше да не остава насаме с нея. А да стои настрана от Мег съвсем не се бе оказало лесно, дори само споменът за това как бе разтворил бедрата й и бе започнал да прониква в нея, докато тя седеше на масата, неизменно разпалваше кръвта му, възбуждаше го до полуда.

Доминик изруга наум и пропъди сладострастните си мисли. Преди да я докосне отново, трябваше да се е уверил, че не е бременна от друг. Защото съвсем не бе сигурен, че би могъл да овладее желанието си още веднъж.

— Изглеждаш красива както винаги — каза той.

Сетне улови ръката й и докосна с устни вътрешната страна на китката й. Рязкото, трескаво ускоряване на пулса й под устните му едва не го накара да изстене от триумфална радост, примесена с яростна жажда.

Никога ли няма да й дойде?

— От накитите и пелерината е — отвърна Мег. — Те са красиви, не аз.

— Ти си красива — повтори упорито той.

Тя не каза нищо, но Доминик прочете изумлението, изписано на лицето й.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — измърмори под носа си той, като отметна рязко наметалото си и седна между нея и брат си.

Мег не можа да повярва на ушите си.

— Моля? — прошепна тя.

— Дънкан трябва да е бил доста лош любовник — повтори услужливо Доминик.

Саймън се закашля и благоразумно извърна поглед встрани.

— Какви ги говориш? — възкликна шокирано Мег.

— Явно никога не му е хрумвало да ти каже колко си красива — отвърна сухо Доминик. — Следователно е бил доста лош любовник.

— Да, не е споменавал и дума по този въпрос и в това няма нищо изненадващо — тросна му се тя. — Аз не съм красива и той никога не е бил мой любовник!

Доминик си припомни голото й тяло, позлатено от водни капчици и огнена страст, припомни си как тихите гласове на звънчетата бяха откликвали на всеки неин дъх, и очите му заблестяха. Изпитваше отново тъй добре познатото усещане за кръв, нахлуваща в изопната до пръсване плът и му се искаше едновременно да се смее и да проклина. Явно щеше да прекара остатъка от времето до месечния цикъл на Мег превит надве от болката на постоянната си възбуденост.

— Грешиш — каза тихо той. — Никога не съм виждал по-красива жена от теб.

Чувственият блясък в погледа му и подрезгавелият му от желание глас показаха на Мег, че и съпругът й не е забравил за случилото се в банята.

— Дънкан никога не е съзирал у мен красота — промълви тя. — За разлика от теб.

Доминик мигновено си припомни колко много от красотата й бе съзрял и с мъка успя да прогони натрапчивото видение на разтворените й бедра от съзнанието си.

После решително се извърна настрана и даде знак на слугите да сервират обяда. Когато се обърна отново към нея, вече беше овладял ако не непокорното си тяло, то поне мислите си.

— Хората обаче говорят друго — хладно отбеляза той. — С всеки изминал ден се носят все повече слухове за това как любовникът ти те очаквал в стана си — там, където гората отстъпва място на северните мочурища.

— Не мога да вържа бъбривите езици — каза Мег, стиснала устни.

Доминик сви рамене и посегна към чашата ейл.

— Слуховете нямат значение, стига да са само слухове.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш в честта ми? — попита Мег.

Ръката му, стиснала чашата, застина във въздуха.

— Различните хора разбират различно думата „чест“ — каза той след миг мълчание. — В Йерусалим честта на нашия бог изискваше турците да бъдат избивани. На турците честта на техния бог налагаше да избиват неверниците. В Англия е чест да си предан на краля. В северните области честта изисква неподчинение към краля. Не знам какво изисква от теб твоята друидска чест, освен да не използваш лечителските си умения, за да убиваш.

— Изисква от мен да лекувам — кратко отвърна Мег. — Ако измамя доверието ти в моята преданост към теб, това няма да е лекуване.

— За мен — не. Но за Дънкан? А, това вече е друг въпрос, нали? Не! — рязко възкликна Доминик, когато видя, че тя се кани да каже нещо. — Не се опитвай да ме размекнеш със словата си. Не думите имат значение, а делата.

— Нима? Тогава защо слуховете те безпокоят? — попита Мег. — Те са само думи.

— Описващи дела…

— Които никога не били извършени — прекъсна го тя.

— Надявам се да си права. Но надежда също е само дума, нищо повече.

Пристигането на рибното блюдо сложи край на разговора им. Доминик мълчаливо се зае с варената змиорка и вкусния й бульон. После също толкова мълчаливо похапна от печените гълъби. Птиците бяха дребни, но сготвени с вкусни подправки и добре опърлени. Доминик изяде две от тях със старанието и сдържаността, с които вършеше всичко.

Мег го наблюдаваше с мрачно изражение и се питаше дали поне от време на време изпуска юздите на своята самодисциплина, или наистина е толкова студен, колкото изглеждаше. И тутакси си припомни лицето му в банята — изопнато от страстта, разтърсила тялото му в мига, когато набъбналият му, възбуден член бе докоснал пламналата й женственост.

Споменът я накара да се изчерви. Тя взе чашата си с ейл и отпи жадно от нея с надеждата да угаси невидимия огън, запламтял в тялото й.

Доминик, от своя страна, стовари тежко собствената си чаша на масата и се обърна към брат си.

— Какви са новините, Саймън?

— Все същите. Рийвърите обикалят из владенията ти като изгладнели вълци, каквито всъщност са си. Когато се натъкнем на тях, се изпаряват. Щом обърнем гръб, се появяват отново.

Въпреки че Саймън говореше тихо, Мег го чу и дъхът заседна болезнено в гърлото й.

Продължаваше да сънува лоши сънища и да се събужда вледенена и обляна в пот.

— По дяволите — промърмори Доминик. — Явно Дънкан не проумява, че щом ми създава грижи, ще го преследвам като вълк и ще го убия. Изглеждаше ми по-умен.

— Той е незаконен син — каза сухо Саймън. — Готов е на всичко, за да се сдобие със земя. Очевидно има шпиони тук и знае, че твоите рицари още не са пристигнали. Затова е толкова дързък.

— Да — мрачно отвърна Доминик. — Какви вести донесе Свен от юг?

— Ще минат още поне десет дни, преди рицарите и конете да стигнат до тук. Имало е невероятно силни бури.

— По дяволите! Ако знаех, че ще стане така, нямаше да бързам толкова със сватбата.

Саймън се подсмихна.

— Съмнявам се, братко. Все пак ти бързаше преди всичко заради слуховете за Дънкан.

Преди Доминик да успее да отговори, пред него се появи поднос с цял печен глиган. Беше доста изпосталял и стар, но хората от кухнята бяха вложили цялото си умение в приготвянето му. Ушите му бяха добре изпечени, но бяха запазили целостта си, а препечената до тъмнокафяво кожа обещаваше месото под нея да е сочно и вкусно, доколкото, разбира се, го позволяваха възрастта и състоянието на животното.

— Надявам се ловът да е успешен — каза Доминик. — Щом готвачите са се справили толкова добре с един дърт глиган, представи си какво биха сторили с млад елен.

— Замълчи, защото ми потичат лигите — възкликна Саймън. Хрътките под масата отново се сборичкаха и заръмжаха.

— Барон! — рязко подвикна Доминик. — Стига!

След още няколко тихи изръмжавания кучетата се укротиха.

Доминик измъкна ножа от пояса си и отряза по един къс месо за себе си и за Мег. Над подноса се издигна ароматна пара, а от месото, подобно на горещи извори, потекоха гъсти, уханни сокове и плънка от смокини, лук и розмарин. Миг след това на масата бяха донесени и горещи пити хляб.

Когато се появи и една купа със сготвени зеленчуци, Доминик погледна крадешком своята съпруга. Усмихната, Мег изсипа зеленчуците до месото в чинията си, отчупи залък хляб, за да топи соса, и започна да се храни с апетит.

Изпод масата долетя тихо скимтене.

Мег не му обърна внимание. Нямаше как обаче да не обърне внимание на внезапния допир на крака на съпруга й до нейния, когато Доминик се пресегна да вземе солницата. Топлината на тялото му се усещаше дори през дрехите. Ръката на Мег трепна и късчето месо, което бе набола на вилицата си, падна на пода.

Хрътките веднага се хвърлиха в краката й и острите им зъби изчаткаха, изтръгвайки Мег от моментния й унес. Стресната, тя се дръпна назад толкова рязко, че тежкият й стол се залюля застрашително.

Доминик скочи като светкавица. Едната му ръка задържа стола на Мег, докато другата се шмугна под масата, за да се появи само след миг, стиснала Скокливка за намордника. Злочестото животно бе засипано с порой от турски ругатни и разтърсено с все сила заради това, че беше уплашило Мег. В момента, в който бе освободена, хрътката побягна да подири по-безопасно място под нечии чужди крака.

— Ухапа ли те? — попита загрижено Доминик.

— Не, просто се стреснах. Бях се замислила за нещо, пък и Скокливка обикновено не е толкова дръзка, че да се опитва да краде храна от мъжките.

— Започнала е да се разгонва. — Той се усмихна леко. — Затова кокетничи с всички мъжкари.

— При това се измъква безнаказано — обади се Саймън.

— Колко е хубаво да видиш, че на всяка кучка й идва редът — дръзко каза Мег.

Доминик се приведе към нея и прошепна тихичко:

— Не си прави илюзии, жено. Мъжете са по-умни от кучетата.

— Впечатляваща мисъл. Всички знаем какво интелектуално бижу е това прекрасно животно с изплезен език.

— Кучката е по-умна от някои жени — каза Доминик.

— Защо мислиш така?

— Защото когато й дойде времето, тя знае какво й се полага и си го иска от мъжките.

Мег предпочете да не пита какво се „полага“ на една кучка. Бузите й поруменяха.

Усмивката на Доминик ясно показваше, че е прочел мислите й.

— Дойде ли ти вече? — прошепна той, като се наведе още по-близко до нея.

Лицето й се изчерви още по-силно.

— Още колко? — попита настойчиво Доминик.

Тя сведе глава и се зае с печения глиган, без да отговори. Премреженият поглед на съпруга й следеше всяка хапка, която се провираше между устните й.

— Ако бяхме сами, малка соколице — промълви той, — сега ти щеше да се храниш от моята ръка. А аз…

Мег вдигна поглед. Достатъчно бе да види огъня в очите му, за да знае, че ако бяха сами, сега ръцете му щяха да правят много повече от това да я хранят.

Доминик се изправи рязко от стола.

— Време е да започваме лова.

Към гората се отправиха общо четирима рицари, петима валети, една-единствена дама, глутница кучета и кучкарят. Противно на обичая, Доминик и хората му отиваха на лов с ризници, мечове и шлемове, яхнали бойни коне и следвани от валети с копия в ръка. Единствено присъствието на Мег показваше, че предстои лов, а не битка.

Нелепо беше да се ловува по този начин, но още по-нелепо бе да тръгнат невъоръжени към място, където бе много вероятно да се натъкнат на свърталището на рийвърите.

Пред групата ловджии, на фона на необикновено ясното небе, се издигаха стръмните къмбърландски зъбери — по-ниски от планините, които Доминик бе виждал по време на своите пътешествия, но и не чак толкова ниски, че да бъдат сметнати просто за хълмове, наметнати със сияйния зелен плащ на пролетта. В далечината, скрито зад скалите и камънаците, се намираше продълговатото, обрасло с треви езеро, от което водеше началото си река Блакторн. Саймън бе повел групата именно по реката с надеждата да открие пряк път към мястото, където бе попаднал на диря от едър елен, търсейки къде е ходила Мег на сутринта след сватбата си.

По закътаните части на склоновете се бяха захванали дървета, разперили многочислените си клони към небето. Обвиваше ги бледа, подобна на мъгла зеленина — безброй млади пъпки, които полека-лека се разтваряха под топлите слънчеви лъчи. Навсякъде цъфтяха ярки диви цветя — жълти и сини, пурпурни и златисти — и жадно попиваха слънчевата светлина, преди листата на дъбовете и брезите, на върбите и елшите да са разтворили напълно плътния си зелен покров над тях. Защото тогава слънцето трудно щеше да достига до земята и тя щеше да се покрие с мъхове, а на мястото на цветята щяха да разперят зелените си ветрила древните папрати.

Макар да бе обградена от тежковъоръжени рицари и да яздеше една застаряваща кобила, Мег се наслаждаваше искрено на ездата. Сладкият звън на звънчетата по веригите и по пелерината й предизвикваше птичките на надпяване и цялата околност се огласяваше от радостните им песни.