Високо в небето един орел диреше плячка. Пронизителният му писък звучеше като ликуващ химн на свободата. Мег заслони очите си с длан и проследи с поглед волния полет на птицата. И за кой ли път се запита какво ли е да се рееш така свободно из окъпаните в слънце сияйни небеса.

— Саймън! — каза Доминик, като дръпна юздите на коня си. — Това ли е мястото, където видя следата от елена?

Саймън огледа земята пред себе си, набраздена от множество ручейчета, които се стичаха от зъберите към река Блакторн. Дървета нямаше, защото почвата бе твърде мочурлива. Десетки тънки вадички лъкатушеха между кафявите туфи острица и ги свързваха в гъста водна мрежа, която в зависимост от това по кое време на деня я гледаше човек, изглеждаше сребриста, синя или черна.

— Прилича на него — отвърна Саймън. — Точно така, тогава дойдох от ей там. Езическата могила трябва да е в онази посока, на запад.

Той посочи встрани от каруцарския път, водещ към Карлайл — най-северното от шестте имения, които Доминик бе придобил заедно с единствената дъщеря и наследница на Джон от Къмбърланд. От другата страна на мочурището се извисяваха стръмни зъбери. По много от ридовете имаше сняг, навалял при последната буря. Камъните също носеха искрящи бели корони, които щяха да се разтопят чак в разгара на лятото.

— Мег — обърна се Доминик към съпругата си, — има ли през мочурището път до онзи дол?

Мег погледна долчинката, която се врязваше в зъберите. През лятото тя щеше да се превърне в мозайка от зелен гъсталак и слънчеви, обрасли с тучна трева полянки. Но в момента представляваше само една призрачна гора от бледи дънери и тъмни клони. Единствено храсталакът под тях бе започнал полека-лека да се раззеленява под ласкавите лъчи на слънцето. Малко поточе подскачаше весело през полянките, където младата трева си пробиваше път през сивокафявите останки от миналогодишната растителност.

— Вляво има брод — посочи Мег. — Прекосяването на мочурището ще ни позабави, но след това пътят е лек.

Доминик обходи с поглед цялата околност, запаметявайки разположението на зъберите и долчинката, на гората и поляните. Сетне погледна кучкаря, който кимна ентусиазирано. Хрътките също нямаха търпение ловът да започне. Откакто бяха отпътували от Нормандия, твърде рядко им се бе удавала възможност да половуват.

Доминик кимна на кучкаря и мъжът тутакси се спусна напред с хрътките. Когато лъкатушещият през мочурището брод беше открит, той изсвири с рога си, за да призове кучетата да се съберат и да чакат сигнал.

— Ти ще водиш — обърна се Доминик към брат си.

Саймън го задмина, като го изгледа изненадано. Доминик пусна пред себе си и другите рицари, които бяха не по-малко изненадани, и изостана последен, чак зад коня на Мег. Тя се извърна и го погледна въпросително.

— Не искам да бъдеш стъпкана от бойните коне в разгара на лова — обясни той. — Твоята кобила не е лоша, но е малко старичка за лов, още повече в такава местност.

— Ами ти? — попита Мег. — Ако изостана, ще изпуснеш плячката.

— Е, това няма да е последният ни лов.

— Моята кобила обаче ще си остане стара.

— Да, но ти няма да яздиш нея. Когато пристигнат моите рицари, ще получиш сарацинска кобила с козина, червена като косата ти.

— Наистина ли? — възкликна възбудено Мег.

— Наистина. От нея и Крузейдър трябва да се родят прекрасни жребчета.

— Пак размножаване — измърмори под носа си тя. — Това ли е единственото, за което служи една женска, според теб?

Доминик навярно не я чу, защото не каза нищо.

Твърдението на Мег, че първата част от пътя ще бъде доста трудна, се оказа напълно вярно. Докато търсеше предпазливо правилния път през туфите в мочурището, кобилата й се запъхтя и изостана на повече от тридесет метра зад рицарите. За разлика от нея бойните жребци, въпреки че носеха много по-голям товар, не бяха затруднени от тежкия преход, защото Доминик обучаваше конете си със същото старание, с което обучаваше и своите рицари. Ако останеше без въздух или без сили по време на битка, конят не просто ставаше безполезен, а и пречеше на ездача си.

Когато кобилата на Мег най-после се измъкна от заблатената местност, Доминик изравни коня си с нея и махна с ръка на валетите да ги задминават. Рицарите, които вече ги бяха изпреварили с повече от петдесет метра, следваха пътя на поточето през тревите и разпръснатите дървета, и скоро навлязоха в гората. Макар все още без листа, дърветата и храсталакът под тях бяха достатъчно гъсти, за да погълнат рицарите и последвалите ги валети без следа.

Мег и Доминик вече бяха изминали половината от разстоянието, което ги делеше от гората, когато във въздуха отекна звук на ловджийски рог. Те се спряха и се заслушаха. Рогът изсвири още веднъж, после още веднъж, отбелязвайки пътя на ловджиите.

— Завиха към един страничен поток — каза Мег, напрегнала слух.

Рогът изсвири отново, този път по-рязко.

— Открили са елена! — възкликна Доминик.

Затаили дъх, двамата продължиха да слушат сигналите на рога, които все повече заглъхваха. Еленът увличаше хрътките все по-далеч сред хълмовете и долчинките. Доминик се бе оказал прав: скоростта, с която препускаха ловджиите, беше главоломна и кобилата на Мег със сигурност щеше да изостане много след тях.

Съвсем ненадейно по гръбнака й плъзна тръпка на ледена тревога. Тя се огледа трескаво, сякаш диреше път за бягство.

— Какво има? — попита Доминик.

— Не знам. Изведнъж се почувствах като елена. Преследвана.

— Често ли ти се случва да се чувстваш така по време на лов? — заинтригувано попита той.

— Никога не ми се е случвало. Аз… — Гласът й секна като прерязан с нож.

На изток, точно между мястото, където стояха Доминик и Мег, и мястото, където рицарите преследваха елена, изсвири рог. И това не беше рогът на кучкаря на Блакторн.

— Познаваш ли този рог? — попита Доминик.

— Не може да бъде — промълви Мег. — Той не би сторил това.

— Кой?

— Дънкан. Това е бойният рог на рийвърите.

Рогът се чу отново, този път по-отблизо. Рийвърите преследваха не рицарите и валетите, а двамината, които бяха изостанали твърде неразумно назад.

— Мътните да го вземат! — процеди през зъби Доминик. — Има ли някъде наблизо място, където сам човек може да се брани срещу много нападатели?

— Има едно място, където не може да ни стигне никой.

— Къде?

— Натам — посочи Мег. — Но моята кобила не може… Преди да успее да довърши, Доминик я грабна от седлото, метна я на собствения си жребец и заби шпори в хълбоците му.

Зад гърба им се чуха ликуващи мъжки викове — викове на ловджии, съзрели набелязаната жертва.

22

Мег се приведе рязко вдясно от шията на жребеца, за да се предпази от най-ниския клон на един огромен дъб, който заплашваше да я събори от седлото. Зад нея Доминик се наведе наляво. Успяха да избегнат клона на косъм, ризницата на Доминик дори одраска кората му.

Зад тях се чуха мъжки викове. Ако това бяха рийвърите, значи бяха тръгнали да ги преследват нагоре по хълма.

Изведнъж долетя кучешки лай. Беше дрезгав и свиреп — лай на животно, в което още можеше да се различи вълкът.

— Преследват ни с кучета! — извика Мег, като се помъчи да погледне през рамо.

— Не се обръщай назад — рязко изкомандва Доминик. — Ще загубиш равновесие.

Без да отговори, Мег зарови отново лице в мощната шия на жребеца и се вкопчи в него с такава сила, че мускулите я заболяха. Въпреки това ако яката ръка на Доминик не я държеше здраво през кръста, тя със сигурност нямаше да може да се задържи на седлото. Не беше свикнала да препуска стремглаво на гърба на кон с размерите и мощта на Крузейдър.

Пулсът бучеше в ушите й и се смесваше с тътена на копитата на жребеца, с дълбокото му дишане и с тревожния звън на златните звънчета. Черната грива на Крузейдър шибаше лицето й и изтръгваше от очите й сълзи, които тутакси отлитаха по вятъра, причинен от яростното препускане на коня.

Скоро Крузейдър стигна върха на скалистия хълм и се спусна надолу. Навлязоха отново в гората, която ги скри от техните преследвачи. На няколкостотин метра от подножието на хълма се възправяше гора от огромни дъбове, израснали толкова нагъсто, че беше невъзможно да се мине през тях в галоп. Всъщност Крузейдър отказа, изобщо да продължи напред, независимо с каква скорост.

— По дяволите! — изруга Доминик, като пришпори жребеца. — Какво ти става, Крузейдър?

Крузейдър изпъна уши и изпръхтя, но не помръдна.

— Слизай! — каза Мег и се спусна на земята. — Бързо!

Доминик скочи от седлото и се приземи на два крака, с ръка върху дръжката на меча и с изопнато тяло, готов за бой. Мег дръпна кърпата от главата си и му я подаде.

— Завържи очите на Крузейдър — каза тя — и ме следвай. — Ако се запъне отново, остави го. Бързо! Ще ни настигнат!

Доминик грабна кърпата, върза я пред очите на коня и дръпна поводите. Крузейдър запръхтя и се задърпа яростно, готов да тръгне навсякъде другаде, но не и напред.

Макар да се налагаше да бързат, Доминик му зашепна гальовно, като същевременно продължаваше да дърпа здраво поводите.

— Побързай! — извика Мег, която вече бе тръгнала към гората. — Кучето е ей там!

Крузейдър изпръхтя отново, потръпна и най-после се предаде и последва стопанина си, както го бе следвал навсякъде, даже в тъмната, влажна утроба на кораба. Доминик го поведе тичешком през дъбовите стволове, които във вътрешността на гората ставаха все по-стари и по-величествени.

Изведнъж сред дърветата се появи кръг от побити камъни, по-високи и по-дебели от самия него. Очевидно бяха поставени тук много отдавна, защото целите бяха покрити с мъх и лишеи, наподобяващи малки градинки, засадени от нечия ръка в невидими, дълбоки не повече от един пръст каменни лехи.

Стотина метра по-нататък имаше втори пръстен от камъни. Тези бяха високи около половин човешки бой и бяха побити толкова нагъсто, че между тях нямаше никакви дървета. Зад тях се виждаше голям кръг от трева, широк около седемдесет стъпки. А в средата на кръга се издигаше висока могила от пръст и скали.

Доминик усети, че настръхва, обладан от някакъв първичен, инстинктивен страх. Сега вече разбираше защо Крузейдър бе отказал да навлезе в дъбовата гора. Сред концентричните кръгове от побити камъни имаше светилище, където не се влизаше току така.

Друидско светилище.

Доминик поведе своя боен жребец към това място на святост и покой, като се оглеждаше предпазливо и в същото време заинтригувано. Между все по-редките дъбове имаше полянки, окъпани в слънчева светлина и обрасли с гъста зелена трева, из която пееха своите мълчаливи, пъстри песни хиляди цветя. Дърветата тук бяха по-разлистени, сякаш точно на това място слънцето изгряваше по-рано и залязваше по-късно от обикновено.

Откъм първия кръг от камъни долетя яростният лай на хрътка, изпуснала своята жертва. Странно, но не се чуваха гласове на други кучета. Доминик погледна въпросително Мег.

— Дънкан винаги ли ловува само с една хрътка?

— Само когато търси бракониери. Но не можем да сме сигурни, че това е Дънкан.

— Престани да защитаваш това копеле — рязко каза Доминик. — Кой друг би могъл да бъде?

Мег не отвърна нищо. Нямаше как да обори логиката на думите му, но логиката на нейните чувства бе съвсем различна.

— Трябваше да оставя Саймън да го изкорми в църквата — измърмори Доминик. Сетне огледа слънчевата поляна и древната могила в средата й. Нямаше нито едно местенце, където сам човек би могъл да се брани срещу мнозина нападатели. — Продължаваме напред — каза той. — Още не сме намерили подходящо убежище.

— Няма по-добро убежище от това, с изключение на крепостта, а дотам можем да стигнем само по пътя, по който дойдохме.

Не добави, че този път в момента е зает от рийвърите. Нямаше нужда да казва очевидни неща. Свирепите ругатни на Доминик показваха, че съзнава положението не по-зле от нея.

— Значи сме хванати съвсем натясно — каза той. — Нужни са много рицари, за да се защитава това място.

— Не. Нито един от рийвърите няма да премине през първия пръстен от камъни.

— Дънкан е достатъчно умен, за да се сети да завърже очите на коня си и така да ни последва.

— Съмнявам се. Аз самата не бях сигурна, че ще стане.

Доминик я зяпна изненадано.

— Тогава защо го предложи?

— Знаех, че няма да изоставиш коня си, докато не видиш рийвърите пред себе си, а тогава щеше да е твърде късно. Те щяха да те убият още преди да успееш да стигнеш до външния кръг.

Той изсумтя.

— Все още могат да го направят.

— Не мисля. От хиляда години нито един мъж не е преминавал през побитите камъни. Даже баща ми.

— А опитвал ли е?

— Веднъж.

— Защо?

Мег сви рамене.

— Мислел, че ключът към раждането на син се крие между камъните, а не в сърцето му.