— Или в сърцето на съпругата му — вметна Доминик. Внезапно Крузейдър вдигна глава и рязко дръпна поводите. — Спокойно — тихо каза Доминик, като го погали по шията. — Тук няма от какво да се боиш.

— Подушил е водата — обясни Мег и посочи към една купчина обрасли с пищна зеленина скали в подножието на могилата.

— Свещен извор?

— Няма друидска традиция, която да не позволява на един жребец да утоли жаждата си. Това ли имаш предвид?

Без да каже и дума, Доминик свали превръзката от очите на коня. Крузейдър се огледа любопитно, но не прояви никакъв страх. Стопанинът му го заведе до извора и го остави да се напие до насита от бистрата като кристал вода. Не беше трудно да се разбере какво правят ловците. От различни точки на гората долитаха далечни мъжки викове и тъжен кучешки лай. Очевидно негодниците се опитваха безуспешно да навлязат в свещената територия на друидите.

Между самите камъни не помръдваше нищо, освен вятъра. Какво има на могилата? — полюбопитства Доминик.

— Древен храм под открито небе.

— Има ли в него място за кон?

Мег се поколеба.

— Няма значение — каза той, доловил колебанието й. — Ще държа Крузейдър тук отвън.

— Нищо няма да му се случи.

— Иди в този храм — каза Доминик. — Ако Дънкан е достатъчно смел или умен и успее да премине през камъните, там ще можем да се отбраняваме по-лесно, отколкото на това открито място.

— Ами ти?

— Аз ще дойда веднага, щом се погрижа за Крузейдър. Или ще ми трябват някакви специални заклинания или магически дарби, за да проникна вътре? — насмешливо попита той.

— Нищо повече от очите, които ти е дал бог — рязко отвърна Мег. — Ако това беше лошо място, кръстът ми щеше да пламне.

Доминик сви рамене.

— Няма значение. Бих се споразумял и със самия дявол, стига да ми предложи защита срещу Дънкан и неговите рийвъри.

— Не! — възкликна ужасено тя. — Никога не говори такива неща!

Той се засмя.

— Странна вещица си ти.

— Не съм вещица — каза Мег, като натъртваше на всяка дума. — Аз съм друидка. Това е нещо съвсем различно.

— На простите хорица им е трудно да направят разликата.

— Затова и са прости — тросна се тя.

— Отивай в храма, моя друидска съпруго. Аз ще се присъединя към теб след малко.

Мег заобиколи могилата и стигна до един процеп в скалите, от който тръгваше тесен, обграден от камъни и покрит с ланшни листа проход. Беше съвсем къс — само на няколко метра след процепа се откриваше обширно каменно помещение с кръгла форма. Дори някога да бе имало покрив, в момента нямаше и следа от такъв.

Подът му бе покрит с килим от гъста трева и диви цветя. В западната му част се извисяваха четири странни бели камъка. Може би някога бяха служили като подпора за изчезналия покрив, може да бяха обелиски, ограждащи вече несъществуващ олтар или пък бяха поставени там, за да бъдат огрявани по определен начин от слънчевата светлина и да отчитат смяната на сезоните — нямаше жив човек, който да знае със сигурност.

Ако някога друидите бяха знаели предназначението на могилата, на този храм и на четирите обелиска в нея, това знание беше погинало през вековете, изминали откакто брат бе вдигнал ръка срещу брата и Друидският вълк се беше изгубил безследно, а заедно с него — и мирът в друидските земи.

— Изглеждаш тъжна — каза Доминик иззад гърба на Мег. — Мястото ли те изпълва с меланхолия или си нещастна, защото Дънкан пропусна възможността да те отвлече?

— Това ли си мислиш?

Изкушението да й отвърне както подобава едва не надделя над здравия му разум. Доминик изруга тихо, но успя да се сдържи. Винаги ставаше много избухлив, когато кръвта му биваше разгорещена след някоя битка или опасност. Затова неговите воини се бяха научили да внимават и да не го предизвикват.

— Ще кажа само, че ми е писнало да слушам истории за теб и Дънкан от Максуел — каза горчиво той.

В тона на Мег имаше не по-малко горчивина.

— На мен също.

Доминик овладя гнева си, макар и с цената на много усилия.

— Стой тук — каза той. — Аз ще застана на пост отвън.

Мег мълчаливо проследи с поглед излизането му от каменния храм. Отне й съвсем малко време да намери подходящо местенце за отдих сред тревата и цветята. Тогава тя съблече пелерината си, обърна я наопаки, за да не накърни изящната тъкан и бродерията, и направи от нея възглавница. По време на лудешкото препускане плитките й се бяха разплели и разрошили. Мег свали златните звънчета, разтърси буйните си коси и се зае да ги разресва с инкрустирания със скъпоценни камъни гребен, който й бе подарил Доминик.

Като я гледаше от върха на могилата, където бе седнал, Доминик имаше чувството, че вижда пламък, разчесван от златни пръсти. Тихият напев на звънчетата по китките и около хълбоците на Мег подхождаше на чудесния ден така, както му подхождаха песните на птичките.

Колкото и строго да си повтаряше, че трябва да бди за евентуална поява на рийвърите, красотата и нежната музика на неговата съпруга непрекъснато привличаха погледа му. Накрая Доминик изруга наум, затвори очи и наостри уши, за да долови дали отнякъде не идват звуци, по-неприятни от звъна на малките звънчета и сладкопойните птичи гласове.

Но до слуха му не достигаше нищо, освен напевното жужене на насекомите и тихите въздишки на ветреца из нежните пролетни листа. Тогава той погледна Крузейдър. Знаеше, че може да разчита на неговия инстинкт при опасност.

Конят бе навел глава и лениво пасеше младите кълнове трева. От време на време вдигаше глава и с разширени ноздри и наострени уши душеше вятъра, дирейки някакъв знак за опасност. Очевидно обаче не долавяше никакъв мирис на непознати мъже, коне или кучета — както и на познати, впрочем, — защото след това продължаваше да подръпва тревните стръкчета с вид по-скоро на отегчен, отколкото на гладен кон.

Слънцето сипеше щедро топлата си благодат над земята и постепенно Доминик започна да се отпуска, да се освобождава от напрежението, което го бе обзело по време на бясната езда. Той погледна отново към Мег и видя, че е легнала на тревата с коса, разперена като великолепно копринено ветрило около главата й.

Изкушението да се присъедини към нея бе по-непреодолимо от всички изкушения, с които се бе сблъсквал в живота си.

Известно време Доминик успяваше да устои на чувството за мир и покой, което го съблазняваше като песен на сирени, но постепенно се увери, че бдителността му е напразна. Накрая той слезе от могилата, отведе Крузейдър до процепа в скалите и го завърза точно пред него, за да може жребецът да го предупреди, ако някой реши да мине оттам.

Вътре в храма Доминик свали бавно шлема си и го остави настрана. Тъмното му наметало се превърна в удобна постеля върху тревата и цветята. Щом го нагласи, той пренесе Мег върху него и легна до нея. Слънчевата светлина замайваше главата му като гъст ейл. Доминик свали ризницата и металните гривни от глезените си и се протегна, щастлив, че се е освободил от тежестта на бойните доспехи. Сетне въздъхна доволно и придърпа Мег в обятията си.

За пръв път от деня, в който бе разменил собствената си свобода срещу свободата на своите рицари в Йерусалим, Доминик льо Сабр заспа, без да сънува.

Когато се събуди, Мег първоначално не разбра къде се намира. Въпреки това не изпита никакъв страх. Горещата ласка на слънцето и сладките трели на горски птици я увериха, че е в безопасност, още преди да бе отворила очи. По-успокояваща и от птичите песни бе топлината на ръцете на Доминик, които я прегръщаха, и отмереният, спокоен ритъм на сърцето му под бузата й.

Изведнъж тя си припомни отчаяното бягство през гората, надигна глава и погледна през процепа към моравата и дърветата, които ограждаха древното светилище. Навел глава и отпуснал тежестта си върху трите си крака, Крузейдър спеше прав точно пред входа на храма.

Сенките се бяха удължили съвсем леко — значи не беше спала дълго. И въпреки това се чувстваше необикновено отпочинала и освежена. Тук винаги беше така. Сякаш на това място бе сбран целият покой на отминалите векове, за да бъде изпит от онези, които притежаваха мъдростта и умението да преминат през побитите камъни и да се качат на огряната от слънце могила.

Мег се обърна отново към Доминик и едва сега забеляза, че е свалил бойните си доспехи, за да легне до нея под слънчевите лъчи. Очевидно той също бе усетил целебната сила на това древно място.

Тази мисъл я сепна. От старата Гуин знаеше, че от хиляда години нито един мъж не е съумявал да преодолее страха си и да премине през двата пръстена от камъни, още по-малко — да се предаде на съня сред стародавния покой на могилата.

А ето че Доминик бе сторил тъкмо това.

Доказателството за този невероятен факт лежеше пред нея — с отпуснато силно тяло, със затворени очи, потънал в дълбок сън. Доминик льо Сабр, воинът, от чиято мощ се боеше дори кралят на Англия, се бе отдал всецяло на покоя и мира.

Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.

Думите отекнаха в съзнанието на Мег толкова ясно, че първоначално тя реши, че ги е произнесъл самият Доминик. В следващия миг обаче осъзна, че чува гласа на миналото — глас от деня, в който съпругът й се бе освободил от лапите на отровата и я бе погледнал с очи, бистри като свещения извор в подножието на могилата.

Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.

Как?

Слей норманската и друидската кръв в едно. Дари ме със синове.

Мег сведе очи към гъстите, разперени ресници на Доминик и към падналия на челото му перчем, тъй често скриван под бойния шлем. Спомняше си колко мека и хладна бе косата му под пръстите й и как бе казал, че му харесва ноктите й да дращят лекичко кожата му.

Тя нежно прокара длан по меката риза, която Доминик носеше под ризницата си. Изпод вървите на ризата се показваха черни косъмчета. Гъсти и къдрави, те съвсем не приличаха на гладката права коса на главата му. Дали са различни и на пипане, запита се Мег, и без да се замисля, дръпна вървите, за да може да провре пръсти под ризата на съпруга си.

От устните й се отрони сподавено, доволно възклицание — мускулестите контури на гърдите му бяха топли и гъвкави, а тъмните косъмчетата гъделичкаха приятно дланта й. Тя не устоя на изкушението и започна бавно да го гали. Беше й толкова хубаво да го докосва така, че на устните й се появи блажена усмивка.

Внезапно усети леко напрягане в мускулите му, което й подсказа, че Доминик се пробужда от съня си. Макар и неохотно, Мег спря да го гали и понечи да измъкне ръката си от разхлабените върви на ризата.

Друга една ръка, силна и загрубяла в десетки сражения, покри нейната и я притисна към гърдите на съпруга й.

— Не спирай — приглушено каза Доминик, — или ще започна да те ревнувам още повече от Черньо.

Мег се усмихна още по-широко и вдигна глава, за да се взре в чифт очи, които имаха чистия, необикновен сребрист цвят на свещените друидски извори.

— А може би предпочиташ да галиш Черньо, защото има повече козина от мен? — попита усмихнат Доминик.

— Повече ли? Съмнявам се. Изглеждаш ми прекрасно рунтав — каза тя, като плъзна длан под ризата му и отново започна да го гали. Неописуемото удоволствие накара дъха му да спре. А изражението на лицето на Мег говореше красноречиво, че на самата нея милувките носят не по-малко удоволствие.

— Студено ли ти е? — попита загрижено тя.

— Не.

Гласът му бе много дълбок, а очите му бяха премрежени по някакъв особен, чувствен начин. За пръв път Мег виждаше съпруга си такъв.

— Но ти потръпна — каза тя.

— Да.

Той вдигна ръка и прокара нежно показалец по бузата и, по линията на челюстта, по шията й. Ласкавият му допир изтръгна от гърдите й трепереща въздишка.

— Студено ли ти е? — попита Доминик.

Погледът му говореше, че много добре знае отговора.

— Не — каза Мег. — Затова ли…?

Той измърка и отново притисна ръката й към гърдите си, като се размърда доволно под дланта й, досущ като котарак.

— Затова ли потръпна? — полюбопитства тя. — От моя допир?

— Да. От твоя допир. А ти потръпна от моя. Докосвай ме още, малка соколице. Накарай ме да треперя.

— Харесва ли ти да трепериш?

— Не знам. Никога досега не съм треперил, когато ме е докосвала жена.

Мег започна да гали голата му гръд под ризата — първо плахо, после все по-уверено. Приятно й бе да усеща под дланта си топлината на тялото му, както й лекото помръдване на мускулите му в отговор на нейните ласки.

— Ти наистина си като Черньо — промълви тя.

— Рунтав?

— И топъл. И гъвкав. — Ноктите й одраскаха лекичко мускулестата му гръд. — И силен. И гладък. И… изобщо — прекрасен.

В гърлото му се надигнаха едновременно смях и блажено възклицание. Резултатът бе един нисък, дрезгав звук.

— Освен това мъркаш като него — усмихна се Мег. — Истински човек-котка. Сигурно можеш да ловиш мишки със зъби?