Елизабет Лоуел - Най-силната магия

— Великолепна е — тихо каза Доминик.

— Птица, достойна за принцове и велики барони — съгласи се Мег.

— Научена ли е вече да каца на китката?

— На моята — да. Но все още е предпазлива с мъжете.

— Мъдро — каза Доминик. — В момента за нея аз съм все още само човекът, който я държи в плен, а не другар в лова, какъвто ще стана, щом се опознаем.

При звука на гласа му соколът отново се размърда неспокойно. Камбанките зазвъняха. Извитият му клюн се разтвори, а крилете му се разпериха — сякаш се готвеше да се брани или да нападне.

Доминик свирна с уста, като повтори безпогрешно мелодията, изсвирена от Мег. Стресната, Мег се обърна и го изгледа безмълвно. Дори соколарят мъчно успяваше да изимитира мелодиите, измислени от нея.

Соколът веднага изпъна шия към мястото, откъдето бе дошла познатата мелодия. Доминик я повтори още веднъж, после още веднъж, докато ласкавият напев не успокои птицата напълно и не я накара да се премести до самия край на пръчката, за да е близо до извора на музиката. И щом усети внимателния допир на кожена ръкавица до ноктите си, тя пристъпи върху китката на Доминик.

— Докосни я, както правиш обикновено — каза шепнешком той.

За да го стори, Мег трябваше да застане съвсем близо до него. Тя се поколеба. Знаеше, че трябва да бъде предпазлива, но от друга страна й се щеше да узнае какво е да стоиш до този мъж, да вдъхваш мириса му, да чуваш топлото му дихание.

Камбанките звъннаха — знак, че птицата отново е неспокойна.

— Хайде — промълви Доминик. — Мълчанието ти я изнервя. Мег заговори тихичко, възхвалявайки силата и красотата на гордия сокол, и започна да гали птицата с върха на пръстите си по главата, по крилете, по гърдите и по хладните крака, като през цялото време вееше лекичко в лицето й.

— Ти наистина си най-прекрасният сокол в цялото кралство — шепнеше тя. — Крилете ти са бързи като бурен вятър, ноктите ти удрят като мълнии, а смелостта ти надминава силата на гръмотевицата, която разтърсва земята. Ти никога не ще се отклониш от преследваната плячка. И ще носиш бърза и сигурна смърт.

Временната слепота, причинена от качулката, изостряше останалите сетива на соколицата. Под въздействието на мириса, допира и звуците, познати й още от нейното пристигане в новия птичарник, тя стоеше спокойно, макар и нащрек, съсредоточена изцяло върху жената, която я докосваше и й говореше толкова нежно.

Мег се извърна към Доминик. В очите й имаше ням въпрос. В отговор той започна да гали сокола по същия начин, по който го бе галила тя — по главата, гърдите и крилете, Движенията му бяха нежни, но уверени. Без да бърза, сякаш единствената му грижа бе да успокои и окуражи красивата пленена птица, суровият рицар я галеше и свиреше с уста мелодията на Мег.

Мег ги наблюдаваше като омагьосана. Соколът мърдаше нервно, несвикнал с миризмата на непознатия, но Доминик не проявяваше нетърпение. Времето минаваше, а той продължаваше да повтаря същия ритуал отново и отново, докосвайки птицата така, както бе правила Мег. Постепенно соколът се успокои, прие го.

Едва тогава Доминик му заговори ласкаво за изящния му клюн и за гордата извивка на главата му. Разтревожена от непознатия глас, птицата отново зазвъня с камбанките си. Но Доминик пак запази търпение и продължи да я успокоява, докато тя свикна и прие допира му, гласа му, галещия му дъх.

Мег, която несъзнателно бе затаила своя, въздъхна с облекчение и се усмихна доволно, без да откъсва очи от мъжа и от вече укротения сокол. Със своя нежен, но властен допир Доминик бе успял да опитоми непокорната птица. Дори когато я вдигна към светлината, за да я разгледа добре, тя се подчини без да помръдне.

— Много сте нежен с нея — тихо каза Мег.

— Соколите откликват най-бързо, когато човек е нежен с тях.

— А ако откликваха най-бързо, когато човек ги бие?

— Тогава щях да ги бия — отвърна сухо той.

Настъпи мълчание, в което Мег наново се замисли за изумителната способност на Доминик да се контролира. Ако не беше доловила болката, скрита дълбоко у него, щеше да го помисли за напълно студен човек.

— Хайде пак, Мег — прошепна Доминик. — Дай да погледам как ръцете ти я галят.

Но този път той не наблюдаваше сокола на китката си. Гледаше изящните ръце на Мег, полуразтворените й устни и гърдите й, които се надигаха под пелерината. И вдишваше с леко разширени ноздри аромата на билки, който се излъчваше от тялото на Мег като топлината, излъчвана от пламъка на свещ.

Обзе го огнено желание и това го смути. Знаеше, че воин, който не умее да се владее, прави грешки, фатални грешки.

Благодарение на своя дългогодишен опит той укроти с лекота нетърпението си. Не можеше да контролира реакцията на тялото си, но можеше да контролира своето поведение.

— Може би си струва човек да попадне в плен, щом ще го докосват такива нежни ръце — каза след известно мълчание Доминик. — И своите любими ли галиш така с дъха и пръстите си, прекрасна Мег?

Мег се обърна стреснато към него. Застанал съвсем близо до нея, той я гледаше втренчено, настойчиво. В полутъмния птичарник очите му блестяха като живак.

— Н-не разбирам от такива неща — заекна Мег.

— Нима мъжът ти е толкова студен и жесток?

— Не съм омъжена.

— Чудесно — каза Доминик, като духна лекичко към главата на сокола. — Защото не ми се ще да разкъсвам онова, що е било споено с божията благословия, а те искам за наложница. Имаш ли баща или друг роднина, на когото да платя цената ти?

Мег изправи рамене, вирна брадичка и каза с леден тон:

— Забравяте се, господарю.

Нескритият гняв в гласа й развесели Доминик.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Утре е сватбата ви!

— А, това ли? — Доминик се извърна и остави сокола на пръчката. — Сватби се вдигат заради земи и наследници — каза той.

После внезапно се обърна и притегли Мег към себе си, за да провери как ще реагира на подобна дързост. Когато сведе глава към нея като за целувка, почувства нежеланието в скованото й тяло, видя го в свирепия блясък на очите й. Тази жена бе горда и непокорна като сокол. И като сокол трябваше да бъде уловена с хитрост, а не със сила, ако човек иска да я покори.

Дявол го взел, можеше да е по-отзивчива и по-послушна.

Но тя не беше. Засега.

Като изруга наум, подразнен, че се налага да спазва всички ненужни правила на съблазняването, и то заради една проста ратайкиня, Доминик повдигна брадичката на Мег със свитата си длан. Ако цялата е студена като гласа си, каза си той, никога не ще успея да я съблазня. Това също трябваше да се провери.

— Малка соколице — прошепна Доминик, — бракът няма нищо общо с това.

Нежната чувственост, с която езикът му обходи долната устна на Мег, я свари напълно неподготвена. Тя застина неподвижно. По тялото й пробягваха странни, тръпнещи усещания, които я караха да се чувства крехка като пламъче на свещ, прекрасна като сбъдната мечта.

Как е възможно този тъй суров мъж да е толкова нежен с мен, удивено се запита Мег.

И нейде в душата й, стаена дълбоко като болката, скрита у Доминик, надигна отмаляло глава друидската надежда. Може би сега, след всичките тези хиляда години, сега най-после ще дойде краят на дългото чакане…

Но тогава Мег видя хладното спокойствие в погледа на Доминик и си припомни какво бе казал за сокола: че ако доверието на птицата може да се извоюва с бой, той би прибягнал до бой.

Опитва се да ме опитоми с нежност, точно както стори току-що с птицата. Но друидските очи виждат по-добре дори от очите на сокола!

Мег се отскубна от хватката му толкова рязко, че соколът разпери криле и изпищя тревожно.

— Стой мирно — каза Доминик. — Уплаши моята соколица.

Произнесе го тихо, но ледената заповедническа нотка в гласа му се чуваше съвсем ясно, досущ като звъна на камбанките, закачени на краката на птицата.

— Успокой я — прошепна Доминик.

— Успокойте си я сам — тихо отвърна Мег. — Тя е ваша пленница. Но аз, сър, не съм.